Анатолий Рибаков
Прах и пепел (66)

32.

След като разгромиха противника в района на Волга и Дон, съветските войски го отблъснаха далече на запад, освободиха Ростов, Новочеркаск, Курск, Харков.

Но командващият Воронежкия фронт Голиков надцени настъпателните си възможности, не оттегли измъкналите се напред части — германците преминаха в контранастъпление и си върнаха Харков и Белгород.

Сталин извика в Москва Жуков, зададе му няколко формални въпроса за положението на северозапад, откъдето идваше, и му нареди да излети за района на Харков — да оправи нещата.

Сталин разбираше, че Жуков ще се възползва от грешките на Голиков, ще поиска отстраняването му и ще бъде невъзможно да му откаже, затова реши да го изпревари и да го направи самият той.

— Прехвърляме Голиков на друга работа. С кого предлагате да го заменим?

— С генерал Ватутин.

— Подходяща кандидатура — съгласи се Сталин, — така ще направим. Излитайте.

Ватутин оглави Воронежкия фронт, Голиков бе назначен за заместник на народния комисар по отбраната, да отговаря за кадрите. Подобно повишение не учуди Жуков — Сталин винаги крепеше своите любимци. Абе майната му на Голиков. Да седи в Москва, да рови бумагите.

Положението на фронта се стабилизира, настъпи затишие. Дълбоко вклинени на запад, съветските войски образуваха в района на Курск огромна дъга. Тази дъга можеше да се използва за удари в тил по германските групировки. Но и германските армии можеха да нанесат откъм фланговете мощни удари в основата на дъгата, да обкръжат и да ликвидират съсредоточените там войски, да открият път за ново настъпление към Москва. Всички участници в предстоящото сражение разбираха, че то трябва да бъде главното в лятната кампания на четирийсет и трета година, а може би и решаващото за изхода на войната. Въпросът беше един: кой ще нанесе първия удар?

Както Сталин винаги бе желал, настъплението се обсъждаше в Генералния щаб. Но на 8 април Жуков изпрати до Ставката доклад, в който пишеше:

„Смятам за нецелесъобразно преминаването на нашите войски в настъпление в близките дни, ще бъде по-добре да изтощим противника при нашата отбрана, да унищожим танковете му, а после с преминаване в общо настъпление окончателно да доразбием основната му групировка.“

Рокосовски и Ватутин подкрепиха Жуков.

Решаваха нервите: чии няма да издържат, кой пръв ще се хвърли в атака. Не издържаха нервите на Хитлер. В оперативна заповед номер 6 той обяви:

„Реших веднага щом позволят климатичните условия да се проведе настъплението «Цитадела» — първото настъпление за тази година. На това настъпление се придава решаващо значение. Победата край Курск трябва да се превърне във факел за целия свят… Необходимо е с концентриран удар, проведен решително и бързо със силите на една армия откъм района на Белгород и друга откъм района на Орел, да се обкръжат намиращите се в района на Курск войски на противника и да се унищожат.“

Нервите на Жуков излязоха по-здрави. В Ставката приеха плана му. Но за да се угоди на Сталин, с уговорката: отбраната на Курската дъга не е принудена, а преднамерена. Ако германците не настъпят, ще настъпим ние.

В деня, когато Сталин подписа плана за отбрана на Курската дъга, със спешен доклад го посети Берия. По разтревоженото му лице Сталин разбра: Яков!

Берия не седна, тихо проговори:

— Другарю Сталин, на мен се падна тежката мисия да ви съобщя за смъртта на Яков.

Сталин му кимна да седне.

— Сядай, разказвай.

Берия седна, отвори папката си.

— Без хартийки не можеш ли?

— Тук има германски и английски имена…

— Добре, разказвай. Всичко разказвай.

— В края на четирийсет и втора година — започна доклада си Берия — Яков бил прехвърлен в лагера Заксенхаузен, на трийсет километра от Берлин, и настанен в барака „А“ на специалното отделение, където държали роднини на ръководители на вражески държави. Бараката била просторна: голяма обща стая, столова, две спални. Едната спалня била за четирима англичани. — Берия надникна в папката си. — Томас Кушинг.

— Не ми трябват имената им — прекъсна го Сталин.

— В другата спалня били Яков и още един съветски военнопленник, Василий Кокорин. Представя се за племенник на Молотов.

— Че Молотов има ли племенник?

— Няма.

— Така, продължавай.

— Яков бил в депресия. През всичките тези година и половина непрекъснато го разпитвали: при пленяването, в гестапо, по затвори и лагери. Трябва да се каже, че Яков Джугашвили се е държал достойно.

— Ако беше искал да се държи достойно, нямаше да попадне в плен — забеляза Сталин.

— Аз докладвам как се е държал в плен.

— Знам, че е бил в плен. Продължавай.

— Безкрайните разпити го изтощили. И още едно обстоятелство. Във всички предишни лагери Яков е бил в добри отношения с другите военнопленници, а в Заксенхаузен от първия ден между него и англичаните се породила вражда. Защо? По характер Яков е спокоен човек, а и англичаните уж са сдържани хора…

— Всеки англичанин по същината си е колонизатор — навъси се Сталин. — За него всеки човек от изтока е азиатец.

— Прав сте, другарю Сталин. Англичаните крещели, че Яков и Кокорин са нечистоплътни, цапат тоалетната и тем подобни… Обвинявали Яков, че водел сред тях комунистическа пропаганда. Всеки ден ставали скандали, на 14 април сутринта се стигнало до сбиване… Яков изтичал навън от бараката, охранникът настоял да се върне, Яков отказал и тогава охранникът го убил с изстрел в главата. Охранникът се казва Конрад Харвик. Присъствал е началникът на караула Карл Юнглинг. След убийството те захвърлили тялото на Яков върху телта, по която минавал ток, за да имитират опит за бягство, макар че това си било обикновено убийство. Германците са убили Яков.

Сталин мълчаливо се разходи из кабинета, после, като избегна погледа на Берия, каза:

— Ще смятаме, че чрез смъртта си Яков Джугашвили е изкупил вината си пред родината. Можете да освободите съпругата му.