Анатолий Рибаков
Прах и пепел (5)

5.

Семьон Григориевич покани още двама корепетитори — пианист и баянист. Баянистът се казваше Льоня — едър добродушен момък, кротък, сговорчив, мъкнеше баяна си там, където му кажат, свиреше по слух примитивен репертоар, пийваше си и в това отношение ставаше за компания на Глеб, пък и на Саша, напоследък Саша също попийваше, понякога доста. Вторият, пианистът, беше професионалист, Миша Каневски, слабичък, с нервно лице, сиви неспокойни очи и дълги красиви пръсти, следвал в ленинградската консерватория, не завършил, попаднал в Уфа, в Гастролното бюро, нямало много работа за него, та приел предложението на Семьон Григориевич, защото отказал да работи в ресторантски оркестър:

— „Те“ няма да ме превърнат в ресторантски слуга. — И по лицето му плъзваше скръбно-презрителна усмивка, устните му се кривяха.

Миша бил екстерниран от Ленинград след убийството на Киров заедно с няколкото хиляди „представители на буржоазията и дворянството“, баща му, адвокат, преди революцията имал къща в Санкт Петербург. След революцията къщата била национализирана, адвокатът попаднал в числото на „бившите едри градски собственици“, тъй че Миша се водеше „син на бивш едър градски собственик“. Такива в Уфа имаше много, положението им беше неясно, не бяха му отнели паспорта, а само Ленинградското жителство. Естествено, Каневски си бе представял бъдещето си по съвсем друг начин, но ето че по „тяхна“ воля се бе озовал в Уфа, в ролята на корепетитор. Мразеше всичко в този град: „техните“ клубове, „техните“ пиана и рояли, които отдавна плачели за акордиране, но тези простаци нищо не разбирали: „техните“ лозунги по стените, „техните“ вулгарни съвременни мелодии, които бе принуден да свири. Вътрешно презираше Глеб и Льоня, не ги смяташе за никакви музиканти: Семьон Григориевич, Нона и Саша според него бяха печалбари: странеше от всички, не разговаряше с никого, дори пушеше настрана от другите. Щом свършваха занятията, мигновено изчезваше.

Глеб не го обичаше, държеше се с него студено.

— Не мога да понасям еврейското интелигентско високомерие — каза веднъж на Саша.

— Ама ти си бил антисемит! Не бях предполагал.

— Не съм антисемит, приятел, всичките ми приятели и в училище, и в академията бяха евреи. И съседите ми също, прекрасни хора! И от учителите ми много бяха евреи, такива учители рядко се срещат! Но всеки народ си има своите недостатъци, в случая еврейските интелигенти са високомерни. Каневски много си въобразява, мисли се за гений.

— Гади ми се, като чуя: „тоя арменец“, „тоя хохол“^[1], „тоя грузинец“… Ако Иванов открадне, казват: „Иванов е крадец“. А ако Рабинович открадне: „Евреинът е крадец“.

— Неприятен тип.

— Ти си тип! А той е нещастен, преследван човек.

По време на урока Глеб току поглеждаше към Саша, чувстваше се виновен след разговора за Каневски. После забрави, свиреше и тръскаше глава в такт с музиката, лицето му беше разнежено, очите отнесени, явно си бе спомнил нещо. Занятията свършиха, а той остана пред пианото, отпуснал ръце върху коленете си. Кимна на Саша: ела тук!

— Забелязал ли си, приятел, че настроение създават най-простичките мелодии, най-простичките думи? Не са нужни никакви украшения, но е желателно да присъстват думите „помниш ли“. Ще ти кажа, приятел, никой не може да им устои.

— Например?

— Моля, дори с твоето име „Саша, помниш ли нашите срещи в морската градина, на брега? — Той тихичко си акомпанираше с една ръка, младежите, които още не бяха си тръгнали, се връщаха от вратата — Глеб пееше хубаво. Саша знаеше това още от Калинин. — Саша, помниш ли таз тиха пролетна вечер под цъфналия кестен…“ Това е в стила на Изабела Юриева, а ето ти Лешченко: „Помниш ли, на Сирница в Москва навремето печаха палачинки, домакиня чудна беше ти и палачинки вкусни ми печеше.“ И така нататък.

Саша вече водеше занятията самостоятелно, сам си държеше встъпителните речи, не повтаряше Семьон Григориевич, цитираше не Сократ и Аристотел, а Пушкин:

Обичам шеметната младост

сред блясък, теснота и радост,

сред дами в модни труфила,

с крачета хубави: ала

нима ще срещнеш днес в Русия

три чифта хубави крака!^[2]

— Ако Пушкин можеше да посети нашите занятия — казваше в заключение Саша, — той щеше да се убеди, че в Русия стройните крака са много повече.

Всички се усмихваха и Саша започваше занятията.

— Екстра го измисли с Пушкин — одобри Глеб.

Каневски, който обикновено не се включваше в разговор, се засмя:

— Съвременно и своевременно. Наскоро честваха стогодишнината от гибелта на Пушкин, сега го знаят всички съветски хора. В един вестник прочетох изказването на някаква доячка ли, свинарка ли, не си спомням. „Бравос на Татяна: дала му пътя на Онегин. Като била проста и живеела на село, се отказал от нея. Ама като станала генералша, веднага му потрябвала.“

Той млъкна и пак изкриви устни в скръбно презрение. Тук бе установил що-годе приятелски отношения единствено със Саша. Саша го съжаляваше — озлобен и безпомощен, жалък в надменността си. Каневски усещаше съчувствието на Саша, разменяше с него по две-три фрази, именно на него акомпанираше с най-голямо желание. Но днес не можа да се стърпи. Твърде ярко бе съвпадението с Пушкиновите тържества, проведени на държавно ниво с фалшива помпозност. И той използва името на Пушкин тук, на тази халтура? Самият Саша чувстваше, че налива вода в общата воденица. Но му бе жал да се откаже от такова радостно встъпление към занятията. Да разглаголства как капиталистите експлоатират негърското население на Америка ли? Не, стиховете на Пушкин за баловете, за теснотата и радостта тук бяха по-подходящи.

— Ухапа те днес Каневски, бъзикна те — подхвърли Глеб.

— С какво?

— С Пушкин… Нали, властите използват Пушкин, а и ти си като тях.

— Какво пък, може и така да изглежда.

— Не на всички, приятел, не на всички. Ето, на мен не ми изглежда така, напротив, хареса ми. А на него — не. „Свинарки“, „доячки“… Че той виждал ли е свинарки и доячки? Млечице сигур пие, ама доячките презира. Поне веднъж да им беше видял ръцете. Пръстите им криви, подпухнали, с тях не може да се дрънка по клавиши, я да опита да издои една крава, ще разбере колко сили трябват.

— Какво толкова те дразни Каневски! Може би не ти харесва, дето свири на пиано не по-зле от тебе?

— Той е длъжен да свири по-добре от мене, учил е в консерватория, а аз никъде не съм учил, при това съм художник, а не музикант. Друго не ми харесва на мен, не ми харесва, че заради него ще ни тикнат в затвора. Ей това не ми харесва.

Саша сви рамене.

— Да, да, приятел, представи си! За Пушкин го каза подигравателно: че простаците използват Пушкин.

— Защо трябва да търсиш такъв смисъл? Така можеш да изопачиш всяка дума.

— Нищо не изопачавам, приятел. Но, както казват сега, съм длъжен да бъда бдителен, да си отварям очите, да мисля кой е до мен и от кого какво мога да очаквам. Времето е такова, приятел, а ти още повече трябва да внимаваш! В Калинин все още се чувстваше бивш зек, беше предпазлив, а тук забрави и затова ще я загазиш. Впрочем ти загуби бдителността си още в Калинин.

— Какво имаш предвид?

— Там в „Селигер“ те предупредих за режима. Още на другия ден трябваше да напуснеш твоята глупашка автобаза и да тръгнеш насам с мен. А ти остана.

— Вече говорихме за това с тебе. Напуснах няколко дена по-късно.

— Не, приятел, не — намръщи се Глеб, — не напусна, а те уволниха. „Във връзка със смяна на местожителството“ — това значи, че или са те затворили, или са те изгонили от града. Пак леко се отърва. Можеха не просто да те лишат от жителство, можеха и да те пратят на заточение. Само че явно са им дали кратък срок, та не са имали време да мислят кого къде, а просто изхвърлиха всички накуп от града и толкоз. Задачата е изпълнена!

— Не се знае какво щеше да стане, ако бях заминал с теб. А така всичко е законно: освободен от работа, отписан от местожителството.

— Отписан, а! А къде си записан? Да си помислял случайно? Както пише твоят любим Пушкин: „Зима, крестьянин торжествует, надел тулуп и в ус не дует.“^[3] Та и ти така! Живееш си тихо, спокойно. Ама ако тук се случи някое сбиване с ей тия башкири, ако се намеси милицията — вашите документи! Извинете, а къде сте записан? Никъде! А у нас не е редно да се живее повече от три денонощия без регистрация. Може би се криете, може би сте престъпник? До този момент имаш няколко месеца без регистрация, а току-виж, станали и половин, и цяла година. Ще отидеш в друг град, ще поискаш да се регистрираш и ще те попитат: къде сте се мотали цяла година? Какво ще им кажеш? На новото място може и да не намериш друга Людка и друга Лиза от паспортен отдел. Че и тук Мария Константиновна от Гастролното бюро като ти види паспорта, ще каже: снемам ви от отчет, нямате жителство. Между другото, приятел, нали ти казах, че трябва да отидеш при Мария Константиновна с паспорта. Казах ти, нали?

— Да, каза ми, но някак между другото.

Глеб тупна с две ръце по масата.

— Ама ти какво ме моткаш, приятел… Аз да не съм магнетофон, да ти повтарям! Какво значи „между другото“? За теб нищо не може да бъде „между другото“, всичко има значение, схващаш всичко моментално и действаш!

— Има ли смисъл да говорим за това — помрачня Саша. — В Калинин няма да отида, там никой няма да ми анулира отписването. Трябва да измислим нещо тук.

— А защо не помисли сам? Макар че си патил сериозно, явно си имал и късмет, все си се измъквал. Но късметът може и да ти изневери, и то в лош момент, така че хубаво внимавай.