Анатолий Рибаков
Прах и пепел (17)

17.

Саша и Глеб обикновено вечеряха в ресторант, цените не бяха много по-високи, отколкото в стола, за сметка на това можеха да седят и до дванайсет часа, ако искат. Понякога здравата се напиваха. Глеб беше свикнал с това, Саша и той свикваше. Не се знае какво ще стане утре, да поживеем днес.

Веднъж Глеб каза:

— Днес в ресторанта ще видиш нашето началство.

— Мария Константиновна ли?

— Една важна лелка от Москва е дошла в командировка, позната на Машка. Та й устройва прием, разбира се, за сметка на Семьон. И Нонка е с него.

— Ами ние за какво сме им?

— Те са си те, приятел, ние сме си ние. Те ще хапнат котлети „дьо волай“, а ние с тебе ще ударим по водчица със сельодчица.

В ресторанта Саша и Глеб седяха, както винаги, в ъгъла, а Семьон със своите дами — в средата на залата, около тях подтичваха сервитьори начело с администраторката, значи, гледаха на тях като на високи персони.

От мястото си Саша виждаше добре цялата компания: Семьон, Нона и двете жени. Брюнетката, както му каза Глеб, беше Мария Константиновна, втората — пищна, червенокоса — високопоставената персона от Москва. Красивите, добре гледани и облечени дами, на по трийсет и пет или нещо такова, привличаха вниманието. Оркестърът свиреше мелодии от филми, певицата не пееше цигански романси.

— Тъкмо заради тая мадама бичат само Дунаевски и Блантер — забеляза Глеб, — спазват идеологията. Но женските са — да ти дава Господ!

Семьон Григориевич се обърна, погледна към Саша и Глеб. Те уловиха погледа му, но не го показаха. След Семьон се обърнаха и дамите.

— Семьон показва отбора си. — Глеб намигна на Саша. — Машка тук е сила, много пробира мъжете, опитах да я сваля, даде ми пътя. Ето че Семьон си хвали стоката, тоест тебе: какъв интелигентен асистент имам, с висше образование, от Москва е. Ухажва женорята. Московчанката, между другото, е инструктор на ЦК по театрите, голяма клечка. С Машка са били състудентки. Машка затова е толкова смела, защото има човек в Москва, ще я отърве, ако нещо сгафи. Добре е да си имаш такъв човек в Москва, а?

— Сигурно не е лошо…

— Голяма сила. Ако искаше да ми помогне, моментално можеше да ме уреди. То се знае, както си го правят в ЦК, по телефона. — В гласа на Глеб зазвучаха началнически нотки. — „Разглеждахме тук творбите на художника Дубинин. Интересни творби.“ Схващаш ли, приятел, няма оценка: интересни и толкоз. „Има мнение.“ Ясно? Не решение, а само мнение. „Трябва да се помогне на другаря“ — това по тяхному значи не официално, а по човешки. С една дума, „изпращаме ви Глеб Василиевич Дубинин за длъжността главен художник на театъра.“ И ще ме вземат, гък няма да кажат.

— Ти ставаш и за актьор!

— За всичко ставам, приятел!

На другия ден двете дами, придружени от Семьон Григориевич, дойдоха в Двореца на труда. Седнаха, оставиха палтата до себе си, а не в гардероба, значи се бяха отбили за малко.

В залата имаше много от предишните ученици на Саша, помагаха му. Когато Саша пляскаше с ръце и възвестяваше: „Така, внимание“ или „Така, готови“, всички гледаха какво показва той. Днес разучаваха първата фигура на английския валс, най-сложния урок, трябваше да се въртят като при валс, с удължена първа стъпка. Онези, които не умееха да валсират, трудно усвояваха завъртането.

Саша виждаше, че Семьон и спътничките му го гледат, дори когато се обръщаше с гръб към тях, чувстваше погледите им. И когато се озова до тях, Семьон го привика с пръст. Саша плесна с ръце:

— Стоп! Поупражнявайте се сами. — Обърна се към бившите си ученици. — Момчета, момичета, помогнете им да разучат завъртането.

И отиде при Семьон Григориевич. Той го запозна с дамите:

— Уляна Захаровна, Мария Константиновна, Александър Павлович.

— Такъв сте бил, значи — каза Мария Константиновна. — Дойдохте и веднага се прочухте.

Нещо бурятско личеше в нейните широки скули, в тъмнокафявите и тесни очи, беше благоразположена, но лицето й не можеше да се нарече добро.

Саша посочи залата.

— Ето я цялата ми слава.

Уляна Захаровна го гледаше с усмивка.

Красива, снажна, с червени коси, сплетени на плитка и навити като корона на главата й, в големите й, широко отворени зеленикавосиви очи просветваше усмивка, мека усмивка, но с още нещо, едва загатнато. Саша не можеше да разбере какво е то — любопитство ли?

Семьон Григориевич стана, каза с преиграно простодушие на маестро:

— Ами хайде, Саша, поприказвайте си с нашите гостенки, а аз ще се позанимавам с вашите питомци.

— Не, не. — Мария Константиновна също стана. — Заведете ме при директора. — Тя си погледна часовника. — Имаме още двайсет минути. Отиваме горе, в театъра — обясни на Саша, — при вас се отбихме пътем.

Целта на тази маневра беше ясна: да го остави насаме с Уляна Захаровна.

— Седнете. — Усмихната, както и преди, тя вдигна към Саша големите си очи, леко ги присви, не побърза да ги отмести и му посочи мястото до себе си.

— Благодаря. — Саша седна.

Тя се обърна към него, облъхна го с хубавия си парфюм, подпря се на страничната облегалка и почти го докосна с бюста си.

— Казаха ми, че сте от Москва.

— Да, от Москва съм, живял съм на Арбат.

Тя широко отвори очи, в тях отново се замярка нещо, което Саша не разбираше.

— Съседи сме, аз живея на улица „Грановский“.

— Да не би в Пети дом на Съветите?

По дяволите! Изтърва се, сега ще почне да го разпитва откъде знае за този блок, ще иска имена на познати. Кого ще спомене? Разстреляния Будягин ли? Ако се съди по имената на народните врагове, които се мяркаха във вестниците, там вече всички са изпозатворени. А вместо тях живеят тези, новият елит.

— Отгатнахте. — Тя се наведе още по-близо до него. — Имате ли познати там?

— Някои деца от този блок учеха в нашето училище: Петя Ворошилов, дъщерите на Иван Иванович Михайлов — Вера и Тамара. Това беше отдавна, преди десетина години, вече съм ги изпозабравил.

Тя сложи ръката си върху неговата, дланта й беше пухкава, топла, после с интимна усмивка промълви:

— Може би сме учили заедно? Вие къде учихте?

— В транспортния институт.

— В транспортния ли? — изненада се тя. — Какво отношение има транспортният институт към танците?

— От мен не излезе добър инженер, теглеше ме към музиката, към танците. Не само аз съм такъв.

Този разговор взе да го уморява. Уж за да се разкърши. Саша отмести рамене, освободи ръката си, облегна се на стола.

— Дайте си ръката. — Тя отново взе ръката му в своята. — Няма да ви пусна толкова лесно. Може и аз да искам да уча танци. Ще ме учите ли?

— Моля, ако искате, веднага.

— Сега отиваме с Мария на театър, затова после. Прав сте, Саша. — Тя произнесе името му натъртено, сякаш подчертаваше взаимната им симпатия и доверие. — Прав сте, много творци имат образование без никаква връзка със сегашните им професии и аз бих могла да направя нещо за вас. Познавам ръководителите на всички ансамбли — и Александров, и Игор Мойсеев. Разбира се, там има тежък конкурс и все пак другарите ще се постараят да ви помогнат. Но ето че Мария идва, после ще си продължим разговора. Кога завършвате занятията?

— В десет.

— Спектакълът свършва в десет и петнайсет. Изчакайте ни, ще поседим у Маша, ще си поприказваме. И без да дочака отговора на Саша, стана. Саша й подържа палтото.

— Харесала те е — каза Глеб.

— Така изглежда.

— Там има много работа.

— Прекалено висок чин има.

— Затова пък е опитна, така си е направила кариерата.

— Помоли да изчакам. Ама не знам! Нямам настроение. Няма да отида.

— Абе ти да не откачи, приятел? Те са уговорили всичко помежду си, разработили са цял план, да не мислиш, че дойдоха случайно? Тя още снощи ти е хвърлила око. Там вече и пийването, и хапването — всичко е приготвено. Канят те на гости, а ти отказваш. Да не си посмял! Мария Константиновна никога няма да ти го прости. Не забравяй, дължиш и много. И след месец-два регистрацията ти ще изтече, пак ще отърчиш при нея: „Спасявайте ме. Мария Константиновна.“ Тогава ще ти каже: „Извинявайте, Александър Павлович, но вие пренебрегнахте нашата компания, така че повече не разчитайте на нас.“ И ще бъде права.

Саша се колебаеше. Наистина, примамливо беше. Но нещо го възпираше. Жена от ЦК на партията, за какво ще си говори с нея? Защо му трябва?!

— Такова гадже! — продължи Глеб. — Само един глупак би отказал. Венера, Афродита! Ако беше местна, ти щеше да я ухажваш. Ама нали е от Москва, важна персона, у теб е заговорило чистофайничеството: ах, какво ще си помислят за мене, ще кажат, че търся изгода, че правя кариера, а аз не съм Растиняк, не съм Потьомкин, не съм граф Орлов, а високоморална личност.

— Я го гледай — кисело се усмихна Саша, — до Растиняк ме докара!

— Приятел! — Глеб оголи в усмивка белите си зъби. — Ти не си никакъв Растиняк или Потьомкин. Какво, тя да не би да може да ти отмени забраната? Твоята забрана никой не може да я отмени, пък и ти няма да продумаш за това. А ако се случи нещо, какво ли не се случва в приятна компания, когато има наблизо такава жена.