Анатолий Рибаков
Прах и пепел (11)

11.

Глеб вдигна бутилката, оказа се празна.

— Добре, приятел, ще ти разкажа тази история, а после ще ударим още по сто. И тъй, имах един приятел, добър приятел, верен приятел, в Ленинград. Живеехме в един блок, в един вход, на една площадка, ходехме в едно училище. Той беше пръв ученик и по литература, и по математика, дори по физкултура. Произходът му от прости новгородски селяни, но самороден талант! Ломоносов! Влезе пръв с конкурс във физико-математическия в университета. Идейно подкован! Още в девети клас прочете „Капиталът“ на Карл Маркс. Не пиеше, не курварстваше, вярно, пушеше. Русокос, синеок, снажен, красив мъжага! И най-важното, сърдечен, всички при него ходеха и той правеше за всеки каквото можеше. И ето, разбираш ли, какво става… Още като студент моят приятел да вземе да се включи в троцкистката опозиция, изказвал се открито в института, не криел възгледите си! Ще попиташ защо е другарувал с мен, човек безпартиен и безидеен? Аз, приятел, съм лек характер, но съм верен човек, той го знаеше. Мисля, че за това ме обичаше. И всичко ми разказваше. Естествено, без да ми разкрива разни тайни, имена, защото бяха започнали арестите, изселванията, но възгледите си споделяше.

Глеб извика с пръст сервитьора, посочи му гарафката.

— Донеси още двеста!

— Не ни ли стига вече? — каза Саша.

— Нищо няма да ни стане от още сто.

Глеб наля на Саша, после на себе си.

— Един човек той буквално не можеше да понася.

И врътна очи, Саша разбра, че става дума за Сталин.

— Наричаше го „гробар на Революцията“. Не си спомням всичките му приказки, но добре съм запомнил именно за социализма в една отделна страна. Затова, приятел, Каневски ме засегна толкова. По-рано го слушах от приятел, на когото вярвах, а Каневски не го познавам. Приятелят ми казваше, че не е възможно да се построи социализъм в една отделна страна. А онези, които казват, че може, искат да превърнат нашата страна в „обсадена крепост“, в „заобиколена от врагове цитадела“, тоест всъщност да въведат военно положение, да създадат условия за еднолична диктатура, за терор и репресии. И да твърдиш, че в нашата страна уж бил построен социализъм, значи да компрометираш самата идея за социализъм и в крайна сметка да го погребеш. — Той замълча, втренчи се в Саша, очите му бяха мътни.

— Я да отложим разказа ти за друг път — каза Саша.

Глеб го гледаше изпод вежди.

— Мислиш, че си оп-ли-там при-каз-ки-те? Не, никога, ни-ко-га!

Опря се на масата и стана.

— Ще ида да пусна една вода… А ти поръчай чай, но много силен, като чифир. Знаеш ли какво е чифир?

— Знам. Сервитьорът може да не знае.

— Обясни му.

И тръгна към клозета, не крачеше твърдо, олюляваше се.

Любопитна картина се очертава. И неочаквана. Излиза, че Глеб не е просто пиянка, не е просто бохем, макар и провинциален, за какъвто бе свикнал да го смята. Винаги е бил предпазлив, а сега говори със симпатия за един троцкист, в момент, когато може само да оплюваш и проклинаш троцкистите. Една колхозничка в някакво затънтено село изпяла в „кръга“ на мегдана стара частушка, от двайсетте години: „Хубава съм, знам си аз, имам изход верен: Троцки ако ме не ще, вземам и Чичерин.“ И си спечелила десет години лагери: „За троцкистка агитация и пропаганда“. Някои си изтърсил: „Троцки е бил прекрасен оратор“ — десет години. „Троцки, разбира се, е враг, но навремето беше втори след Ленин“ — и за това десет години. Та такава беше обстановката. А Глеб се впусна в откровения…

Сервитьорът сложи на масата две чаши чай с поставки. Чаят беше гъстокафяв, почти черен, такъв цвят се получава, когато примесят към чая още нещо, май горена захар, Саша беше забравил.

Глеб се върна освежен, усмихнат до ушите с всичките си бели зъби, с мокра коса, вчесан, явно се бе облял със студена вода. Отпи от чая.

— А, бива! Та докъде бяхме стигнали, приятел?

— Предложих ти да завършиш разказа си друг път.

— Няма да стане. Ще ме изслушаш докрай.

Саша винаги се бе смайвал колко много може да изпие Глеб и после при нужда мигновено да изтрезнява. Пиеше и преди занятия, и дори по време на занятия, носеше си нещо, но нито веднъж зад рояла не бъркаше такта, не допускаше фалшива нота.

— Такъв човек беше моят приятел — отново подзе Глеб — и то се знае, още в края на двайсетте го прибраха. Не лежа дълго, видните троцкисти започнаха да подават заявления: че нали, вече нямаме никакви разногласия с партията, подчиняваме се на решенията й и молим да ни върнете отново в нейните редове. Върнаха ги от заточение, моят приятел също се върна в Ленинград. Наминаваше при мен, седяхме, разговаряхме и аз разбрах, че е разочарован от всичко, решил е да се занимава само с наука. Възстановиха го в института, ожени се за хубаво момиче, тя му роди син, беше луд по това дете, разбира се, получаваше малка стипендия, даваше уроци по физика и по математика. Всичко му беше като хората. В партията членуваше формално, възстановиха го автоматично и знаеш ли, много го гнетеше това партийно членство, и на събрания не ходеше, и поръченията не изпълняваше, все се надяваше, че заради пасивността му ще го изключат и ще си живее съвсем спокойно. Обаче, приятел, не можа да живее спокойно.

Гласът на Глеб пресекна, той млъкна за минута, сложи лакти на масата, обхвана главата си с ръце.

— Я да ударим още по сто…

Сервитьорът донесе още двеста грама. Глеб пийна, хапна малко салам.

— Да… Веднъж при моя приятел довтасаха бившите му другари от заточението и започнаха да бъбрят. Тогава Хитлер тъкмо беше дошъл на власт, та това обсъждаха. Сталин и Хитлер, видиш ли, били едно и също нещо, схващаш ли? Дрънкаха какво ли не. Да беше им запушил устите тоя глупак, да отсече — не се занимавам с политика и престанете да говорите на такива теми или повече не идвайте при мен. Дали не му достигна характер, щото беше мек човек, или пък на заточение се завързват такива здрави приятелства, а може и да се страхуваше да не го сметнат за еснаф, че и за страхливец, може би вярваше на тези хора, смяташе ги за почтени, какъвто беше той самият. Може и наистина да са били почтени, но — дърдорковци, затворът и заточението не са ги научили на нищо, та значи са бъбрили не само у моя приятел… Все пак, когато дошли за втори път, им дал да разберат, то се знае, деликатно, нали е интелигент, че не може да ги приема у дома си, разполага само с едно стайче в комуналното жилище, детето трябва да спи, а и той работи вечер. И те повече не се появиха. Той сметнал, че с това е приключено. Обаче не, не било приключено. Един прекрасен ден в института при него идва млад човек с приятна външност, вика го настрана, показва му червена книжчица: „Ще трябва да ме последвате, тук, наблизо.“ Отиват те в Голямото здание, така му викаме на НКВД. Началникът го настанява във фотьойла, пита го как се е уредил след заточението, няма ли несправедливости спрямо него. Приятелят ми отговаря: „Всичко е наред, няма несправедливости.“ — „Ами вашите другари от заточението?“ Приятелят ми усеща, че тук има нещо, но не успял да се ориентира бързо. „Не знам, не се срещам с никого.“

Началникът вади от чекмеджето един лист и прочита имената на хората, които са идвали у приятеля ми. „А тези хора не сте ли ги срещали?“ — „Да, идваха вкъщи на два пъти.“ — „И за какво си говорихте?“ — „Нищо особено…“ — „За Сибир ли си спомняхте, за заточението?“ — „Спомняхме си.“ — „Романтични неща ли си спомняхте?“ — „Каква ти романтика в Сибир…“ — „А за политика говорихте ли си?“ — „Аз не се занимавам с политика, само с физика и математика.“

Началникът вади друг лист: „Ами какво е казал еди-кой си?“ И му чете мотамо разсъжденията на някакъв дърдорко. „Казвал ли е той тези думи?“ Къде да се дява? „Да, каза ги.“ — „Вие как реагирахте?“ — „Не го слушах много, гледах си моята работа.“ — „Че как така, във ваше присъствие се водят антисъветски разговори, а вие не слушате. Не, слушали сте, инак нямаше да потвърдите това, което ви прочетох.“

Моят приятел мълчи, няма как да възрази. Ясно, сред гостите му е имало осведомител, може би и не един. А началникът го притиска: „Мълчите? Ще отговоря вместо вас. Вие сте капитулирали, за да ви възстановят в партията и да я взривите отвътре. Възглавили сте и сте събирали в дома си нелегална троцкистка група. Имаме основания да арестуваме вас и вашата група и да ви дадем под съд.“

Моят приятел отговаря: „Не съм се занимавал с никаква троцкистка дейност, в никакви разговори не съм участвал. Но да донасям е в разрез с моите нравствени убеждения. Грешката ми е, че не им отказах гостоприемството си още щом дойдоха първия път.“

А началникът си знае своето: „Ще арестуваме и вас, и вашата група. На следствието всички ще признаят вината си, защото вина е имало. Членът, по който ще отговаряте, е «създаване на контрареволюционна организация», предвижда от пет години лагери до най-строгата наказателна мярка. Ако искате да живеете, ако искате да спасите семейството си, помислете как да се спасите. Казвате, че нямате разногласия с партията, докажете го.“ И направо му предложил да сътрудничи. „Ако откажете, сърдете се на себе си!“

Разбира се, моят приятел е можел да отхвърли това предложение. Но това би означавало веднага да го пратят в килията и да чака единствено или лагер, или смърт. А моят приятел не искал нито лагер, нито смърт. Не защото се страхувал, той беше смел човек, но за какво е трябвало да погине? Защото някакви си идиоти дрънкали глупости пред него? Заради тях той не искал да погива и не искал да погуби жена си и сина си. Заради идеята? Неговите вождове бяха предали идеята си, разкайваха се на всяка крачка. И той подписал. Но не смятал да става доносник, надявал се, разбираш ли, да излезе някак от това положение.

Компанията на съседната маса приключи с вечерята, един остана да плати, тримата излязоха и се спряха на пътеката. Глеб млъкна. Хората в ресторанта не бяха много, делник беше. Певицата, забелвайки очи и притискайки ръце до гърдите си, пееше цигански романси. „Сал веднъж в живота има среща, сал веднъж раздяла идва, знай…“ Пееше лошо, но Саша обичаше циганските романси.

Хората, които стояха наблизо, тръгнаха към гардероба. Глеб продължи:

— И отишъл в Москва, стигнал до върха, чак при другаря Солц. Чувал ли си това име?

— Че как, дори го познавам. Свестен човек.

— Така ли? Свестен, значи? Е, ти по-добре знаеш, приятел. Нали го наричаха „съвестта на партията“. Та точно при тази „съвест“ отишъл. Представи си, Солц го приел. И моят приятел му казва: искат да ме завербуват, но как, видиш ли, е съвместимо това с партийната етика и морал — един комунист тайно да долага за други комунисти? А Солц му отговорил: „Органите не отиват при всеки комунист, при мен например не са идвали. А при вас са дошли, значи това си е ваша лична работа, вие решавайте.“

— Солц ли му е отговорил така?

— Това ми разказа моят приятел. А той винаги е казвал истината.

Нима Солц се е отнесъл толкова формално? Жалко. Той си спомняше Солц съвсем друг.

— Е, и какво станало по-нататък?

— След Москва, след срещата със Солц моят приятел дойде и ми разказа всичко, което ти чу. Седяхме с него цяла нощ, той ми говори и за много други неща. Презирал Зиновиев, Каменев, Радек, също и Бухарин и Риков — със славословията си помогнали на Сталин, прокарали собствения си път към ешафода. За Троцки каза, че бил голяма фигура, тия не можели да се сравняват с него. И линията му била правилна — не възможно било да се построи социализъм в една страна, трябвало да се даде свобода на фракциите и групировките, а това било път към свобода на възгледите, към свобода на мненията, тоест демокрация.

— Не мисля, че Троцки е такъв демократ.

— Приятел, преразказвам ти това, което чух от моя приятел. Разбира се, става дума не за буржоазна демокрация, а един вид социалистическа, пролетарска, не разбирам от тези неща. С една дума, одобрявал Троцки — гениален човек, но видиш ли, оглеждал се в огледалото на историята, не искал да стане нов Бонапарт, затова загубил играта. Имал в ръцете си предана армия, можел още през двайсет и трета година да разстреля тази троица: Сталин, Зиновиев и Каменев.

— Да ги разстреля?! Че каква демокрация е това?

— Приятел! Та нали в нашата страна всичко се крепи на разстрелите: и диктатурата, и демокрацията.

— Ама ти си бил философ.

— Какъвто съм, такъв. С една дума, много неща ми каза моят приятел: че нали, всичко пропаднало, Октомврийската революция била погубена, страната вървяла към фашизъм. И с неговия личен живот било свършено. Беше спокоен, сякаш четеше лекция, честна дума! Явно беше взел решението си, стана и каза: „С мене може всичко да се случи, искам поне един човек на света да знае истинската ми история. Този човек си ти. И се надявам, че известно време на никого няма да кажеш за нашия разговор. Учи се да мълчиш!“ Разбра ли, приятел? „Учи се да мълчиш“ — златни думи.

Глеб мрачно огледа масата, облегна се назад.

— Приятел, ама защо седим като малоумници на имен ден? Да глътнем още по сто, виж колко салам остана, няма да става зян мезето, я.

Той пи, дояде салама.

— Два дена не го видях, а на третата нощ се звъни у нас. Какво става? Гледам, един милицай, участъковият и портиерът. „Обличайте се, да вървим, ще бъдете свидетел.“ И ме водят в съседния апартамент, в неговата стая, а там правят обиск. Приятеля ми го няма, само ужасената му жена и детето в креватчето си. Обискът продължи до сутринта, нищо не намериха, записаха в протокола някакви стари книги заради формалността, инак за какво ще са ровили цяла нощ? Отидоха си, а аз останах, питам жена му — той къде е? Мислех, че е арестуван. А жена му отговаря: „Сега е в моргата.“ С една дума, приятел, самоубил се, отровил се в института, изчакал всички да си тръгнат и взел отрова. Поприказвал си с другаря Солц, „съвестта на партията“, и след тая съвест взел отрова. Та такава е съвестта на тая партия! На сутринта колегите му дошли, а той лежи в аудиторията. Погребахме го на Волковите гробища, до родителите му. И ще ти кажа, приятел, правилно е постъпил: ако беше доживял до днешните времена, сто пъти да са го разстреляли и семейството му да са затрили. А така човекът се самоубил, не е той първият, нито последният. И семейството му си е наред, синът му вече ходи на училище. А историята му, неговите страдания ги зная само аз, един-единствен. Велик човек беше той, приятел! Но загина! Заради някакви дърдорковци, дето много им се приказваше. Та кажи ми сега, приятел, как трябва да се отнасям след всичко това към приказливци като Каневски? Какво право има той пред мен, пред теб, пред Льоня да произнася думи, за които осъждат на затвор, че и на смърт? За да покаже колко е образован ли? Да му кензам аз на образованието. Това, което той знае, аз отдавна съм го забравил. Как мога да се доверявам на някакъв си Каневски, след като моят приятел е подписал, че ще долага? И този негов подпис лежи сега в архивите и след сто години ще го извадят и ще кажат: ей на, и тоя е бил доносник. А той беше изключително честен, изключително почтен човек, никога в живота си не бе изричал лъжа.

Глеб се наведе към Саша.

— Разказах ти тази история, приятел, за да не ме смяташ за гад. Просто тактично отдалечих Каневски, за да няма сред нас бъбривци, заради които можем да си изгубим главите. Между другото, не аз, а ти трябваше да го направиш.

— Защо аз?

— Защото биографията ти е такава. Докато въртеше волана в Калинин, тамошният „Личен състав“, оная мършава курва Кирпичова ти беше струпала пълна папка, нищо че си прост шофьор. Кажи благодаря на нашата родна работническо-селска милиция, че те изсели от Калинин… И когато Каневски подхвана ония идиотщини, веднага си помислих: а защо Сашка си мълчи? Ами представи си, приятел, че за тия негови приказки ни бяха подкарали нататък… А? Ние с Льоня сме дребни риби, баянисти, ами ти? Осъждан си, и ето че една контра пред друга контра развива теориите на Троцки. Организация! И в нея ти си главният. Като минимум ти е сигурен лагерът. А ти го жалиш, сълзи и сополи лееш. Ей така и моят приятел жалеше всички… Знаеш ли какво ще ти кажа: тогава, в Калинин, когато дойде с Людка у ковача, щом те погледнах, веднага се сетих: от затвора идва това момче.

— Досетлив си.

— То ти беше изписано на лицето, и на пуловера, и на ботушите — на целия ти облик, така да се каже. Нали съм художник, приятел, окото ми е тренирано, веднага те разгадах: зек си, но не прост, а интелигент, не си приспособен към този вълчи живот, също като моя покоен приятел. Нещо повече ще ти кажа, щом влезе, като че нож ме резна по сърцето, толкова приличаш на него. Той беше русокос, твоята коса е черна, и беше по-едър от тебе, ама пак си приличате, физиономиите ви са еднакви, от една порода сте, търсите справедливост, прекалено сте деликатни. И въпреки това тогава, в Калинин, веднага те обикнах, на, викам си, в скотския ми живот пак се появи истински човек, макар че нещо отвътре ми говореше: онзи мой приятел погина заради деликатността си, и ти заради нея ще погинеш.

— Страхувам се, че ти ще погинеш преди мен — каза Саша.

— Така ли? Че защо?

— Преди три месеца ти какво ми каза за Каневски?

— Май ставаше дума за Пушкиновия юбилей, не си спомням.

— Ще ти напомня. Каза ми: заради Каневски ще ни тикнат в затвора… Длъжен съм да внимавам, да мисля кой е около мен. Каза ли ми това?

— Май че ти го казах…

— Защо тогава покани Каневски в ресторанта? Защо го сложи да седи до тебе? Защо го пои с водка? Нали той не искаше да идва.

— Ами, работим в един колектив, заедно взехме заплати, да идем на пийване и да не го поканим — не е удобно.

— Аха, не е удобно, значи? Мъкнеш в ресторанта човек, за когото знаеш, че може да ни вкара в затвора. Какъв си ти тогава? Хем не той, а ти пръв заговори за социализма и други разни глупости. Ти го предизвика и той ти отговори какво мисли по въпроса. Ти го провокира. Защо?

Глеб вдигна очи към него.

— Ама ти сериозно ли?

— Да, напълно сериозно. Провокира го и после си отърчал при Семьон: „Уволнете Каневски, много приказва.“

Глеб сви рамене.

— Е, щом ме смяташ за провокатор…

Саша си допи чашката, помириса коричка хляб.

— Ако те смятах за провокатор, нямаше да седя и минутка с тебе на тази маса. Ще ти кажа защо домъкна Каневски в ресторанта. Дразни те неговото „високомерие“, ах, ти си въобразяваш, че си гений, страниш, гнусиш се от нас, не, „приятел“, ти си същият като нас — обикаляш клубовете, подрънкваш фокстротчета, ще трябва за нас да се държиш. Щом поливаме заплати, и ти ще поливаш, щом пием водка, и ти ще пиеш, дрънкаме ли за социализма, и ти ще дрънкаш. Не се владееш, затова ти казвам: ще погинеш преди мене.

— Слава богу, аз пък вече си мислех, че ще ме обявиш за доносник.

— Историята на твоя приятел е трагична и печална — продължи Саша. — Но той е бил обречен. Виждал съм троцкисти, когато бях на заточение — яки хора са. Именно затова ги унищожиха из корен, днес са им нужни слаби хора, от които може да се извае каквото щеш. А за да не ваят от нас каквото си щат, трябва да сме сдържани, предпазливи. Мислиш ли, че ми е приятно да рипам фокстротчета? За мен ли е тая работа? Но съм легнал на дъното, лежа сред водораслите, не е много привлекателна позиция за един мъж, но искам в тези подли условия да остана почтен човек, може би като му дойде времето, ще изплувам. А ти пускаш мехури, тези мехури ще те издадат. Утре Семьон ще отиде там: „Моят служител Дубинин ми съобщи, че пианистът Каневски много приказвал.“ Канят тебе: „Благодарим ви, Глеб Василиевич, вие действате като истински съветски човек, работете все така, съобщавайте ни за всякакви антисъветски разговори.“ И ето те на въдицата. Искаше да потормозиш човека. И ще ти се върне.

Намалиха светлината в залата.

— Подканват ни да си ходим. — Саша извика сервитьора, плати.

— Съжалявам за това, което стана — каза Глеб, — можеш да постъпиш както желаеш. Но аз съм твой човек, Сашка!

— Знам. — Саша стана. — Добре, да вървим.