Анатолий Рибаков
Прах и пепел (9)

9.

Вадим се събуди в прекрасно настроение, скочи, поразмаха ръце, за да се разкърши, отиде в банята.

— Слагай чайника! — извика на Феня в кухнята. Тя, както винаги, бе пуснала радиото, предаваха песни от съветски композитори.

Обикновено той веднага заповядваше „да изключи латерната“, а сега обратното, застанал под душа, взе да потропва с крака в такт с музиката, пусна си басчето:

Ех, че обичам аз Съветите,

ех, със другарите, напетите,

ех, песни пеят тук поетите…

Да, прекрасен ден, изключителен ден… И като си пееше, отиде в кухнята. Вкусно миришеше на пържени хапки, Феня приседна до масата, загледа го разнежено.

— Значи самият Калинин ти е подписал ордена?

— Не ордена, Калинин подписа указа за награждаването ми.

— Какво щастие, а, какво щастие…

Феня искрено се радваше за него, баща му обаче посрещна това съобщение с безразличие, плъзна по вестника равнодушен поглед. А не беше прав: в страната има няколко хиляди писатели, а с ордени бяха наградени само 172-ма! Шолохов, Фадеев, Твардовски, Катаев, Маршак, Михалков, Гладков. И до тези корифеи, татенце, се кипри името на твоя син, на, виж! Ето колко високо са го оценили!… Ако щеш, питай Феня, телеграмите с честитки идват на цели купчини: от вестници, списания, издателства, театри, киностудии, от разни комитети и ведомства.

— Изпревари всичките си приятелчета, тия дърдорковци — ухапа Феня Ершилов, не го обичаше, свиваше устни, когато той идваше, неграмотна, неграмотна, ама женската интуиция не я лъже. Ершилов, уж пръв приятел, а прогъгна някакви общи приказки като поздравление: завижда, защо на Марасевич дадоха орден, а на него не дадоха. — Ти си ни най-умният — добави Феня и като някога, в детството му, го погали по главата.

И в този момент звънна телефонът, беше Женка Делановски.

— Как е, Вадим, ще пускаш сонди май?…

Искаше да каже, че ще трябва да пробива на ревера на сакото си дупчица за ордена. Възтъпа шегичка. Женка Делановски и Вадим бяха съученици от училището на „Кривоарбатский“, Женка беше с три години по-малък. Като ученик публикуваше стихове в „Пионерская правда“, стигна и до „Комсомолская газета“. Способно момче, но лигаво. Тези негови самодейни остроумийца, глупашките му каламбури, не може една дума да каже без рима… Веднъж в писателския ресторант попита Вадим: „Утре кого ще ермилуваш?“ Демек, Ермилов те покровителства, той те насъсква да критикуваш нас, писателите. Една дума пред Алтман, една фраза в поредното донесение — и от Женка ще остане само мокро място. Но е дребна риба, нека си живее, нека си диша. Но ще трябва да го постресне. И поетът Василиев трябва да бъде постреснат.

— Честити да са ти „Веселите момчета“!

Така наричаха „Почетния знак“ — на него бяха изобразени млади работник и работничка. Но едно е да се шегуваш изобщо, абстрактно, друго е така да поднасяш поздравленията си: звучи унизително, ще му го напомним при удобен случай.

Пак телефонът — Клавдия Филиповна, редакторка от Гослитиздат:

— Заслужена, заслужена награда.

Така мина целият ден. Вадим седеше до телефона, приемаше поздравления, в паузите между обажданията въртеше в ръцете си „Правда“ със списъците на наградените: купи си от будката десет броя. Девет прибра в бюрото си, а от десетия броеше — колко са наградените московчани, колко — ленинградчаните, киевчаните, колко са критиците, колко са наградените на неговата възраст. Излизаше, че от младите столични критици фактически той е единственият награден.

Вечерта Вадим отиде в Съюза на писателите на митинг. Държаха речи най-именитите, благодаряха на партията, на правителството, лично на другаря Сталин за бащинските му грижи за съветската литература. И когато се споменаваше името на другаря Сталин, всички ставаха и ръкопляскаха. Резолюцията с благодарност към партията, правителството и лично към другаря Сталин бе приета единодушно, с бурни аплодисменти.

Където и да се появеше сега Вадим, навсякъде го посрещаха с радостни приветствия. Вадим обикаляше редакции, стая след стая, отдел след отдел, уж по работа, но всъщност за да се покаже и да получи своя дял усмивки и поздравления. И ако в някой отдел не му обърнеха внимание, се обиждаше — разбира се, не за себе си, а за съветската литература: не четат вестници тия идиоти. А уж работят на идеологическия фронт!

И все пак, дали го поздравяваха, или не, старото му желание най-сетне се изпълни. Онези, главните, го признаха за свой човек. Отличен с високата правителствена награда, сега той е причислен към тях, господарите и разпоредителите на живота. Сега трябва да го прикрепят към кремълската поликлиника, че то колко са у нас писателите орденоносци? Хубава дума: „орденоносец“, добре звучи. Във Франция отличеният с орден се нарича „кавалер на ордена на Почетния легион“. Но „кавалер“ е нещо лекомислено, гривоазно, чисто френско, нещо паркетно. „Орденоносец“ е чисто съветска дума, силна, мощна, като „оръженосец“, „броненосец“ или още по-добре, „мечоносец“ — означава принадлежност към някакво рицарско братство, звучи силно, по мъжки. Да, ама „рогоносец“? Тази дума внезапно се пръкна в ума му, но нямаше никакво отношение към въпроса.

Говореше се, че списъкът на наградените бил прегледан лично от другаря Сталин и той май останал недоволен от Катаев заради не твърде ласкавата му оценка за творчеството на Михалков, та като се ядосал на Катаев, наредил да дадат на Михалков по-висок орден от предвидения. Сега Серьожа Михалков ще започне да се издига, какво да кажеш — талант, любим детски поет. Виж, Катаев, няма да види бял ден. И правилно, той е типичен одески нахалник, високомерен и безпардонен… Но какво ли са казали за него, за Вадим? Наградили са го, значи добро са казали. Но кой именно, и какво е казал? Може би лично другарят Сталин? „Ето, попаднаха ми статиите на Марасевич… Онзи същият Марасевич ли е?“ — „Да, другарю Сталин, същият.“ — „Че какво, способен човек е и стои на правилни позиции. Младите таланти трябва да се поощряват.“ Разбира се, може да не е имало нищо подобно. Другарят Сталин може просто да е попитал кой е този Марасевич, докладвали са му и Сталин е оставил Вадим в списъка. Но му се искаше да знае подробности. Кого ли да попита? Нали не може да иде при Фадеев: „Александър Александрович, какво каза за мен другарят Сталин?“ Фадеев ще опули насреща му червените си след поредния запой очи: „Та вие познавате ли се, той дори не спомена името ви.“

И още нещо: когато е утвърждавал списъка, знаел ли е другарят Сталин, че той, Вадим, същевременно е и „Вацлав“? Ясно е, че списъкът е проверяван на Лубянка, оставили са го. Значи му вярват, и другарят Сталин му вярва.

Но кога ще връчват ордените? Разбира се, в Кремъл, разбира се, Калинин, но кога най-сетне ще окачи ордена на ревера на сакото си, кога най-сетне всички ще видят, че е орденоносец?

В театъра на Вахтангов директорът и художественият ръководител го поздравиха, а от актьорите — никой, не четат вестници тия гяволи, зубрят си ролите и от друго печатно слово хабер си нямат. Дори Вероника Пирожкова, която при всяка среща непременно му подхвърляше нещо приятно, за ордена изобщо не продума — явно не знае. Обидно е. Пирожкова, както и всички тук, изпитваше симпатия към него, но без обичайното актьорско подмазване пред театрален критик. Слабичка, ситно накъдрена блондинка на неопределена възраст — може да е на 18, а може и на 30, с капризни устнички, открити сини очички, които винаги се усмихваха на Вадим, Пирожкова го наричаше не Вадим Андреевич, като всички, а просто Марасевич и в усмивката й имаше някаква закачка — насмешка над важността на персоната му или пък насмешка над това, че той изобщо не откликва на вниманието й. Но Вадим на своите 28 години още не познаваше жените и когато се пораждаха такива отношения, се смущаваше, макар че Пирожкова му харесваше. Нейният поглед, присмехулната й усмивка, фамилиарното „Марасевич“ го вълнуваха. Пирожкова играеше второстепенни роли и въпреки това Вадим в една от своите рецензии отбеляза: „Убедителна беше В. Пирожкова в епизодичната, но характерна роля на Ана.“ Тогава Вероника го целуна пред всички в театъра: „Благодаря, Марасевич!“ Артистите и артистките обичат да се целуват с повод и без повод, но целувката на Пирожкова го опари. След това нощем той си представяше как се среща с нея, как се прегръщат и целуват, представяше си я гола, ставаше, кръстосваше стаята, за да не се върне към онова, с което се занимаваше като малък и от което баща му го отучи…

 

 

Най-сетне се състоя! В Кремъл. Ордените връчи лично Михаил Иванович Калинин.

Извикаха името на Вадим. Той отиде при трибуната. Михаил Иванович му подаде кутийката с ордена, удостоверението, стисна му ръката, не просто му се усмихна — той се усмихваше на всички тук, а интимно, като на добър познат. И ръка му подаде не официално, а сърдечно. Когато минаха в другата зала и се подредиха за групова снимка, Калинин, който седеше на първия ред, се обърна, търсеше някого с очи, но не го намери. Вадим беше сигурен, че търси именно него, може и да не беше чел статиите му, но познаваше баща му, нали го лекуваше. Досадно беше, че никой не забеляза това, всеки бе упоен от своята награда, от своя орден, всеки бе убеден, че именно на него Калинин е оказал особено внимание, именно неговата персона е главната тук.

 

 

Вкъщи Феня проби дупчица в ревера на сакото му, обши я и Вадим закачи ордена, облече сакото, погледна се в огледалото. Страхотно! И Феня, застанала на вратата, му се любуваше:

— Хубаво е, Вадимушка, красиво е, същински народен комисар стана, ей богу!… — Гласът й затрепери. — Да можеше да те види Сергей Алексеевич, да ти се порадва, той те обичаше, Вадимушка, още като дете те обичаше.

Идиотка, спомни си за тоя глупав бръснар, развали му цялата радост.

Впрочем, защо да я е развалила? Нищо не е развалила. С бръснаря е свършено, той няма намерение цял живот да се тормози заради него, сам си е виновен! Какви по-важни глави падат, какви по-големи хора си признават, а той не пожела. И стига е мислил за това!

На другия ден Вадим пак обиколи редакциите, сваляше си палтото в гардероба и шестваше из кабинетите с ордена на гърдите. Всички му честитяха, любуваха се на ордена. И онези, които предишния път не знаеха за награждаването му, се присъединяваха към общия хор. Вадим приемаше поздравленията скромно, достойно, сиреч, той няма лична заслуга за това, награден е не той, а съветската литература, а за нея, за съветската литература, той искрено се радва и е горд.

Вечерта Вадим отиде в театъра на Вахтангов, съблече се в кабинета на администратора и побърза да отиде зад кулисите, уж търси някого, отвори вратата на гримьорната, където заедно с другите статисти за спектакъла се подготвяше и Пирожкова, зърна полуразсъблечени жени пред огледалата… Ах, пардон, извинете… Но Вероника Пирожкова го забеляза, скочи, вкара го в стаята.

— Момичета, вижте, наградиха нашия Марасевич с орден!

Хвърли се на врата му, разцелува го, останалите момичета също наскачаха и разцелуваха Вадим.

— Извинете — мърмореше Вадим, — търсех Комаров…

— Комаров ли? — възкликна Вероника — Тук е, ще ви го намеря.

Излязоха в коридора, Вероника зашепна:

— Свободен ли сте довечера?

Сърцето на Вадим замря.

— Да…

— Да отпразнуваме вашето награждаване, заета съм само в първо действие.

— С удоволствие. Ще идем на ресторант.

Тя завъртя глава.

— Не, не, не бива, клюкари колкото искаш, ще кажат, че ви свалям… или някаква друга гадост.

Гласът й затрепери, в очите и избиха сълзи…

— Ама моля ви се, моля ви се! — уплаши се Вадим. — Защо плачете? Недейте.

Тя избърса очите си с кърпичка.

— Не обичам да говорят лошо за мен. Просто се радвам, че ви наградиха. За мен това е празник. Да идем по-добре у нас, ще поседим, ще послушаме музика, аз живея сама, искате ли?

— Добре — едва издума Вадим.

— След първото действие ви чакам навън, при служебния вход.

Тя го млясна по бузата и избяга.

Вадим се притесняваше през цялото първо действие, не виждаше какво става на сцената. Среща с жена насаме, в нейната стая… „Живея сама…“ Защо сама? Дошла е от Пенза, сигурно е наела жилището, или пък е омъжена, а мъжът й е в командировка… Ами ако довтаса?! Не, няма да посмее да докосне орденоносец. Друго го плашеше… Ами ако не стане? Два пъти вече му се бе случвало. Ами ако пак?!… Но няма как. Пирожкова ще го чака навън, в студа. И как ли да си тръгне след първото действие? Ще си помислят, че не му е харесал спектакълът, ще го сметнат за високомерие на новоизлюпен орденоносец: дали му харесва, или не, един критик трябва да стои до края на спектакъла. Ще трябва да се престори, че излиза по спешна работа.

В антракта Вадим отиде в стаята на администратора, грабна телефонната слушалка, набра някакви цифри, престори се, че някой му отговаря отсреща, дори помоли околните да помълчат.

— Да, да… Кога? О, така ли… Ясно… Добре, добре. Тръгвам веднага. Да, ей сега. Обадете се и кажете, че след двайсет минути съм там.

Остави слушалката, многозначително огледа всички.

— За съжаление, трябва да тръгвам по спешност!

— Случило ли се е нещо, Вадим Андреевич?

— Ви-кат ме! — произнесе Вадим така, сякаш го викаха в най-висша инстанция, може би дори в ЦК.

 

 

С Вероника се отбиха в гастронома на улица „Горки“. Вадим купи вино, салам, сирене, масло, мариновани краставички в буркан, веяна риба, купуваше щедро, искаше да се изфука пред Пирожкова. Тя клатеше глава: „Марасевич, Марасевич, защо толкова много?“ А същевременно оглеждаше щандовете: дали няма още нещо вкусничко?

Вероника живееше на „Столешников“ (отбеляза го с гордост. „Живея в самия център“) в голямо комунално жилище. Докато минаваха по коридора, му показа:

— Ето тоалетната, ето банята. Не обръщайте внимание на никого тук. Еснафи!

Каза го високо, без изобщо да се интересува дали съседите няма да чуят.

Малка, оскъдно обзаведена стая. Вероника заведе Вадим до прозореца.

— Вижте, Марасевич, колко красив изглед…

— Прекрасен е — съгласи се Вадим, макар че беше тъмно и нищо не се виждаше.

Зад гърба му нещо изскърца, Вадим уплашено се извърна.

Вратата на гардероба се бе отворила и от него бе изпаднала смачкана рокля. Вероника я пъхна обратно, закрепи вратата, като пъхна в цепнатината сгънат вестник.

— Така, сега обуйте чехлите. По-леко е така, нали?

— Много е удобно.

— И сакото свалете! — нареждаше Вероника. — Тук е топло, имаме парно.

Помогна му да си свали сакото, окачи го на един стол, после нареди мезетата. Имаше само две чинии, в едната сложи сиренето, салама и маслото, в другата — рибата. Хляба наряза върху вестник.

— Така е по студентски. Не сте ли свикнали на такова сервиране?

Той протестиращо повдигна месестите си рамене.

— Ами, защо?

— Временни затруднения — загадъчно произнесе Вероника, — а и не обичам еснафщината… Отваряйте бутилката Марасевич. Тирбушон ли? Е, каквото нямам, нямам. В това жилище за пръв път пия вино, по случай вашия орден. Оценявате ли това, Марасевич?

— Разбира се, разбира се…

— Ударете бутилката с длан отдолу… Не сте ли виждали как го правят мъжете?

Вадим въртеше бутилката в ръцете си, непохватно я удари с длан.

— Да опитаме другояче. — Вероника му взе бутилката. — Ще пробием тапата и толкоз. Тъкмо имам отвертка.

И заработи с отвертката.

— Тапата ще потъне, в нея няма нищо вредно.

Най-сетне се справи с тапата, наля вино в две ръбести чашки, вдигна своята.

— За високата и заслужена награда, чувствате ли, Марасевич, за заслужената правителствена награда!

Чукна се с Вадим и изпи чашката до дъно.

Вадим отпи само половината.

Тя завъртя къдричките си.

— Да ги нямаме такива, за ордена трябва да се пие, инак няма да ви отива.

Вадим допи чашката. Вероника му поднесе краставичка, набодена на вилица.

— Хапвайте, вземете си рибка, ще ви намажа сандвич. — Направи му сандвич с масло, салам и сирене. — Опитайте този, трипластовия.

На Вадим му хареса, ядеше с апетит и риба, и салам, и сирене. Пък и се страхуваше да не се напие, тогава със сигурност нищо няма да стане.

Междувременно Вероника наля чашките за втори път.

— Сега за вас — каза Вадим, — за вашите успехи в театъра, талантът ви да бъде оценен по достойнство.

По лицето й се изписа гримаса.

— В театъра само талант не е достатъчен. Артистите са завистливи, всеки гледа да подложи крак на другия. Добре де, не ми се говори за това. Днес е твоят ден, твоят празник… Ау, Марасевич, аз минах на ти.

— Много добре. И аз ще ти говоря на ти.

— Тогава трябва да пием брудершафт. — Тя запя: — Брудершафт, брудершафт, Марасевич. Марасевич, ще пием брудершафт.

Кръстосаха ръцете си, пиха, целунаха се.

Вероника остави чашката си на масата.

— Не! Брудершафт не се пие така!

Тя помести стола си към Вадим, обви главата му с ръце, целуна го продължително, взря се в очите му също продължително, сериозно, допи със страдащ поглед, и неочаквано каза:

— Искаш ли омлет? Омлет със салам, знаеш ли колко е вкусно! Наряза на ситно салам, сложи в чинията четири яйца, парченце масло и отиде в кухнята.

Вадим остана сам. Страхът пред възможния неуспех го завладя окончателно. И после пак ще има, както се бе случвало, зле прикрито презрение, прозевки, убягващ поглед, равнодушна раздяла. И в театъра ще сподели с приятелките си: „Марасевич е импотентен.“ Не трябваше да идва, не е редно да се свързва с жена от кръговете, в които го познават. Пък може и да стане. В тази Пирожкова има нещо самоуверено. И той трябва да бъде по-уверен, и лекарят така му каза: „Всичко ви е наред, само не се смущавайте, всеки е имал подобни моменти.“ Може пък днес всичко да е наред. Ако ли не, ще се престори на пиян. „Ти си си виновна, напи ме.“

Вероника се върна с тиганче в ръка, наряза омлета, наля вино на себе си и на Вадим.

— Хайде да пием за щастието. За щастието, Марасевич!

— За твоето щастие! За твоя късмет!

Очите й пак се напълниха със сълзи.

— Ти какво така, какво ти е? — разтревожи се Вадим.

Както ядеше омлет, тя заговори:

— Сега в театъра още повече ще се страхуват от теб, ще видиш! Преструват се, че те уважават, а всъщност се страхуват. Нашите женоря — всичките тия народни и заслужили — са уличници, всяка ще ти легне, само да я похвалиш в рецензия. Абе да вървят на майната си! Я да потанцуваме!

— Не ме бива да танцувам. Пък и — той посочи бутилката, — пийнах доста.

— Че колко си пил?! Дреболия! Добре, щом не искаш да танцуваме да поиграем карти. — В ръцете й се появи колода омазнени карти, Вадим не забеляза откъде ги взе. — Играта е лесна, виж, аз ще вземам по една карта отгоре, а ти ще познаваш: червена или черна. Ако отгатнеш, аз ще съблека нещо, ако не отгатнеш, ти ще съблечеш нещо. Е, казвай, Марасевич! Черна или червена?

— Червена — смотолеви слисаният Вадим, — не бях чувал за такава игра.

Тя откри горната карта — беше седмица каро.

— Я гледайте, господа, Марасевич отгатна! Изгубих, свалям си колана.

И си свали коланчето.

— Хайде, отгатвай пак!

— Червена — прошепна Вадим.

Тя откри картата — асо купа.

— Пак отгатна. Ти, Марасевич, си някакъв магьосник.

Стана, съблече си роклята и остана по бял копринен комбинезон с тънички презрамки, силно деколтиран, тъй че се виждаха гърдите й.

Вадим се страхуваше да повдигне очи.

Вероника пак взе колодата.

— Какъв е цветът?

— Червен — отново каза Вадим.

Тя откри картата — дама спатия!

— Не улучи, Марасевич, не улучи — радостно запя Вероника. — Справедлив е бог, не може вечно ти да печелиш! Сваляй нещо!

— Ще си сваля вратовръзката — плахо промълви Вадим.

Тя сама му развърза вратовръзката, остави я на масата.

— Казвай!

— Черна…

Излезе десетка каро.

— Ще си сваля часовника — каза Вадим.

— Хитрецът Марасевич! Часовникът да не е дреха? Сваляй пуловера! Сваляй, миличък, не хитрувай… — Изведнъж тя хвърли картите на масата. — Слушай, Марасевич, защо си играем детски игрички, та си губим времето? Харесвам ли ти?

— Разбира се, разбира се — каза Вадим.

— И ти ми харесваш, я да си легнем, нали не сме деца, а съзнателни хора, събличай се, злато мое. — Тя повдигна комбинезона си, откопча жартиера, свали си чорапа. — Искаш ли да угася лампата?…

В тъмното той чуваше как тя се движи, оправя леглото, после чу как пружината изскърца и гласа й:

— Сега ще стоплим легълцето за Марасевич, ще бъде топло, уютно, хайде, Марасевич, не бой се, всичко ще бъде наред… Хайде ела, милото ми копулче, дай си ръката. — Тя напипа ръката му, пошари по тялото му и му помогна да си свали наполеонките. — Скучно е без теб в леглото, лошо е в легълцето без Марасевич… Лягай, миличък, лягай и от нищо не се бой… Всичко ще направя аз, ще ти бъде хубаво… Ще видиш!

Наистина стана добре. Беше умела, опитна, направи всичко както трябва. Вадим за пръв път изпита наслада, бе горд със себе си — все пак, мъж беше! И втория път стана! Вероника пламенно му шепнеше в ухото: „Правилно, миличък, правилно, добре, не бързай, спокойничко, ха така, добре, добре!“

Тя имаше гъвкаво горещо тяло, малки гърди, той сложи длан върху тях. Тя я притисна отгоре с ръката си.

— Нашите женоря са обер-курви, прекарали са сума мъже. Само че се префантосват, правят се на момиченца! Ще ти пусне като нищо, ама първо се преструва на невинна. А на мен ти ми харесваш и не виждам нищо осъдително в това. За какво са ни преструвките? Права ли съм, Марасевич?

— Разбира се, разбира се — съгласяваше се Вадим.

Той лежеше с лице към Вероника, вдишваше възбуждащата миризма на тялото й, беше щастлив и се усмихваше в тъмното.