Анатолий Рибаков
Прах и пепел (58)

24.

След двуседмично прекъсване в средата на ноември германците възобновиха настъплението. И макар че стигнаха до Красная поляна на двайсет и седем километра от Москва, Жуков ясно виждаше, че това настъпление е обречено: германците вече не издържат контраатаките на Червената армия. Още по-малко биха издържали общ масиран удар. На 29 ноември Жуков се обади на Сталин и поиска той да даде заповед за контранастъпление.

Сталин не отговори. Жуков познаваше тези паузи — колебае се.

— Сигурен ли сте, че противникът няма в резерв крупни групировки?

— Не знам. Но неговите клинове стават особено опасни, непременно трябва да се ликвидират.

Вечерта Ставката даде съгласието си за контранастъпление. Щабът на Западния фронт го определи за сутринта на 3 декември. Своята готовност потвърдиха всички командващи армии, освен командващия на Десета.

Още през октомври Сталин бе попитал Жуков:

— Ще удържим ли Москва? Кажете ми честно, като комунист!

— То се знае, че ще я удържим. Но ни трябват още две армии и двеста танка.

Танкове не дадоха, но две армии Жуков получи: Първа Ударна и Десета. Първа Ударна се командваше от Василий Иванович Кузнецов, опитен генерал. Жуков постави неговата армия на отговорния боен участък северно от Москва, в района на Яхрома. А за командващ на Десета армия Сталин назначи Голиков.

Преди войната Голиков беше началник на Главното разузнавателно управление, нямаше боен опит, беше умен и хитър Сталинов нагаждач. Армията бе сформирана в Поволжието и когато пристигна, Жуков нареди тя да се дислоцира на юг от Рязан, за резерв. Сега този резерв трябваше да се задейства. Танковете на Гудериан се движеха от юг на север, за да завършат обкръжаването на Москва. Армията на Гудериан се бе разтеглила, десният й фланг не беше защитен, по него трябваше да се нанесе мощен удар. Именно това трябваше да направи Голиков. И ето, моля ви се… Голиков изпрати доклад: можел да съсредоточи армията не по-рано от 5 декември, изпрати доклад и на Сталин — постъпи както обикновено, още като началник на Разузнавателното управление докладваше всичко лично на Сталин, през главата на Жуков, на когото тогава бе непосредствено подчинен. Проваля сроковете за настъпление и си въобразява, че и сега ще е в по-специално положение. Няма да го бъде! Тук не са кремълските кабинети!

Жуков нареди да извикат Голиков в щаба на фронта.

Голиков се яви в Перхушково на 2 декември. Влезе — набит, плешив, младолик, с обичайната си усмивчица на облото лице. Жуков не понасяше тази усмивка още от времената на Генералния щаб, с нея Голиков обикновено идваше от Сталин. Голиков ходеше на доклад при Сталин с две папки. Ако Сталин беше мрачен, докладваше му утешителната информация, ако беше в добро настроение, казваше му истината. Но ако Сталин нещо не повярваше, светкавично се съгласяваше с него — да, да, прав сте, другарю Сталин, това е дезинформация…

Всички се страхуват от Сталин, и той, Жуков, се страхува, подчинява се на разпорежданията му, често нелепи и вредни. Но винаги съобщава и своята позиция. И нито веднъж за угода на Сталин не е лъгал. Това не се разминава на всекиго. Преди Голиков разстреляха трима началници на военното разузнаване — Берзин, Урицки, Проскурин — тяхната правдива информация не беше удобна на Сталин. Но те умряха като честни комунисти. А Голиков е дезинформатор! Жуков бе виждал с очите си телеграмата от Зорге, че Германия през втората половина на юни ще нападне Съветския съюз, с резолюцията на Голиков: „Към групата съмнителни и дезинформационни съобщения.“ Да отхвърлиш такава информация три седмици преди войната! Как е посмял Голиков да възглави разузнаването, без нищо да разбира от него? Върху плана „Барбароса“ е написал, че бил дезинформация, съчинена, за да бъдат измамени англичаните. И всичко това — от страхливост!

Сега Сталин му даде армия. Но и тук Голиков продължава да игнорира непосредственото си началство, обръща се лично към Сталин. Обаче Сталин пет пари не дава за него! Командващите фронтове изпросват от Сталин всеки танков взвод, всяка батарея, всяка ескадрила — взел е всичко в свои ръце, всяка дреболия, иска всички да зависят от него и само от него.

„Ако дивизиите се продаваха на пазара, щях да ви купя пет-шест, но за съжаление не се продават.“ С тези думи отговорил Сталин на молбата на Тимошенко да му даде една дивизия. На Тимошенко! А тоя е някакъв си Голиков!

— Получих вашия доклад — сухо изрече Жуков. — Защо не можете да настъпвате?

Голиков започна отдалече:

— Заминах от Москва за района на Пенза на двайсет и шести октомври. За сформиране ми дадоха два-три месеца…

— Три месеца! — позасмя се Жуков. — Дотогава войната може да свърши. Кой ви е определил такива срокове?

— Главното управление по формирането — уклончиво, без да назовава имена, отговори Голиков, — но на двайсет и четвърти ноември получих заповед от другаря Шапошников да започна движението и на втори декември да се съсредоточа в района на Рязан.

— Защо не се съсредоточихте?

— За прехвърлянето на армията са нужни сто петдесет и два ешелона. Пристигнаха само шейсет и четири, на път са четирийсет и четири, още не са товарени също четирийсет и четири.

— Защо не настоявахте за вагони?

— Телеграфирахме до всички инстанции. Вие знаете обстановката в железопътния транспорт.

— Обстановката е еднаква за всички. Но всички резервни армии пристигнаха навреме, освен Десета.

Голиков сви рамене — нямаше какво да отговори на този довод.

— Каква е готовността на войските? — раздразнено попита Жуков.

— Шейсет и пет процента от редовия състав не е служил в казармата. Обучавали са ги с дървени пушки, не е имало винтовки. От четирийсет и двама командири на полкове повечето са завършили църковно-енорийско или селско училище.

— Питам ви не за образованието на командния състав, а за боеспособността на дивизиите.

— От единайсет дивизии повече или по-малко са способни да влязат в бой четири. Останалите са непълно въоръжени: не достигат винтовките, тежките картечници, ППШ-тата^[1], минохвъргачките, противотанковите пушки са само четирийсет и осем, няма танкове, тежка артилерия, авиационни прикрития, зимна екипировка дивизиите трябва да получат днес по гарите — дали са я получили, не знам. В кавалерийските дивизии дори не достига конската амуниция…

Жуков слушаше мълчаливо. Така се формират всички армии, и всички излизат от положението. А този се оплаква. Не можел да намери конска амуниция в Поволжието! Не успял да намери оръжие от заводите в Горки и Куйбишев, не ушил там екипировките. Да, страната не е подготвена за войната. Нима самият Голиков не е виновен за това? Той дезинформираше, уверяваше, че Германия нямало да ни нападне!

— Доколко са окомплектовани дивизиите с личен състав?

— Изцяло. Във всяка дивизия по единайсет хиляди.

— А в Петдесета армия на генерал Болдин във всяка дивизия има от шестстотин до две хиляди души и вече цял месец отбраняват Тула, не са я предали и няма да я предадат. Ето как се воюва сега, другарю генерал-лейтенант. Воюва се с наличните средства. Ако те не достигат, хората си ги набавят сами.

— Десета армия ще изпълни поставената задача — намуси се Голиков.

— Да се надяваме. Какви други проблеми имате?

— Автотранспортът. Осигурени сме с него само на дванайсет процента. Дивизиите се разтоварват в Рязан и Ряжск и бият пеша сто — сто и петнайсет километра по междуселски пътища, затрупани със сняг.

— Трябваше да вземете автотранспорт от Поволжието.

— Там всичко беше разграбено. Преди нас. Бяха останали вехтории.

— Трябваше да възстановите вехториите. Никой няма да ни даде нищо ново. Трябва да разбирате положението, другарю генерал-лейтенант… Трудно е. Но на онези, които на двайсет и втори юни срещнаха на границата неочакван враг, им е било много по-трудно. Как мислите, генерал-лейтенант?

Голиков схвана намека, но не се смути.

— Безспорно. Но сега аз отговарям за Десета армия и трябва да бъда готов за изпълнение на задачата.

— Не, генерал-лейтенант, ние с вас отговаряме и за онези, които останаха там. Покажете разположението на вашите войски.

Голиков извади от планшета си картата, разгърна я на масата, като забеляза:

— Имаме само две карти за цялото управление на армията.

Влезе началник-щабът Соколовски, с Голиков си стиснаха ръцете.

— Василий Данилович — каза Жуков, — генерал-лейтенантът се оплаква, че нямали карти.

— Карти са изпратени.

— А по заявката им?

— Дадохме им два батальона средни танкове, един артилерийски полк и два минохвъргачни батальона с радиостанции. Пълното довъоръжаване на личния състав, на роти и батальони става по разтоварните гари. Друго нямаме какво да им дадем.

— Автотранспорт? — попита Голиков.

— Автотранспорт няма.

— Трябват ни най-малко три-четири автобатальона. Писах за това до Генщаба.

— Ще ви замоля, генерал-лейтенант — строго изрече Жуков, — да се обръщате с исканията и молбите си към щаба на фронта. Ако искате да се обърнете към наркома по отбраната, моля, но пак чрез щаба на фронта. Такъв е редът в армията. На никого не е позволено да го нарушава.

Жуков се наведе към картата.

— Гудериан е в Михайлов, вашият щаб е в Шилово. Далече сте.

— Прехвърляме щаба в Старожилово, недалеч от Пронск.

— Покажете разположението на вашите дивизии.

Голиков му показа. Армията заемаше фронт, дълъг 120 километра: от Зарайск почти до Скопин.

— Колко време ви трябва, за да стигнете до щаба си?

— До Рязан четири-пет часа и оттам още толкова.

— Тръгвайте. На сутринта съберете командирите на дивизии в някое село край Пронск скришом, а вие лично в осем сутринта ще посрещнете в Пронск нашия отговорен представител.