Анатолий Рибаков
Прах и пепел (54)

20.

В пет сутринта Березовски замина с Проценко. Саша запали колата, загря мотора, сбогува се с хазайките, потегли по улицата. Беше се застудило, навалелият вчера сняг беше се вкоравил и слегнал, на места беше почернял, пътят беше хубав, твърд.

От дворовете излизаха колите, Саша отиваше при всяка, питаше всичко ли е наред. Чураков, разбира се, не беше направил дървена лопата.

— Закъде тръгваме? — попита Байков.

— За село Фофаново.

— А после?

— Не знам. Командирът на ротата ще каже.

— А знаеш ли, че германците са наблизо?

— Командирът на ротата ще ти каже всичко.

Само колата на Митка Кузин не запали, беше паднал акумулаторът.

— Завърти с манивелата.

— Ами въртя, въртя…

— Бягай при Василий Акимович, вземи „колхозната“.

„Колхозна“ наричаха една манивела с дълга ръкохватка, която може да се върти от трима души. Николай Халшин, Юрий Иванович Мешков и Митка хванаха ръкохватката, Саша седна зад кормилото, моторът забуча, запали.

— Ха така — каза Юрий Иванович, — най-важното е — спокойство. Ти, Кузин, не напъвай много със стартера, акумулаторът ти е слаб, съвсем ще го изтощиш, използвай манивелата.

Сведенията на Березовски излязоха верни.

Сутринта на 18 ноември армията на генерал Гудериан бе разкъсала отбраната на съветските войски южно от Тула и като я бе заобиколила, бе разгърнала настъплението си на север, към Москва. Блатата, езерата, реките бяха замръзнали, местността бе станала проходима, това облекчи маневрирането на германските войски.

На 24 ноември механизираната дивизия на Гудериан бе завзела Михайлов, нейните предни отряди бяха стигнали до Скопин. Из малката територия между Михайлов и Скопин беше пълно с разузнавачи на противника, с негови охранителни и патрулни групи.

И малката железопътна гара, до която приближи авторотата, бе бомбардирана от германците: траверсите бяха изтръгнати, релсите — сгърчени в безформени топки, овъглени и изгорени вагони се търкаляха по насипа. Началникът на гарата каза, че са били празни, нямали никакъв товар и изобщо след 24 ноември от Михайлов не е излизала нито една композиция, така че едва ли и по другите гари ще намерят някакъв товар. И тъй като германците са в Михайлов, изобщо не могат да се доберат до Узловая.

Березовски мислеше. Задачата беше неизпълнима. Да тръгне напред означаваше да обрече хората на смърт. Да се върне обратно, без да изпълни заповедта, означаваше самият той да бъде съден от трибунал, но хората да останат живи — подчинили са се на неговото разпореждане. Трябваше да се връщат.

— В околните села май няма германци — добави началникът на гарата, — но тяхната авиация лети.

И сякаш за да потвърди думите му, в небето се появи „рамка“, един германски двумоторен разузнавателен самолет, прелетя съвсем ниско и се скри. Летецът, естествено, бе засякъл колоната камиони на шосето, сега ще налетят, ще бомбардират…

От другата страна на железния път на половин километър се виждаше гора. Бързо минаха прелеза, навлязоха в просеката, затрупаха входа към нея с дървета, покриха колите с клони. И го направиха навреме. Над гарата се появиха два германски самолета, повъртяха се, но като не намериха целта, отлетяха…

А след още половин час се чу шум от коли и бучене на мотоциклети. Като се криеше зад дърветата, Березовски приближи до пътя. На него се показаха три германски бронетранспортьора и пет мотоциклета с кошове, в тях седяха автоматчици. Приближиха до железния път, качиха се край гаровата будка и скоро излязоха оттам с началника на гарата, качиха го в един кош и потеглиха към Павелец.

Значи германците оседлаха и този път, на него вече не могат да се върнат. Ротата потегли напред по просеката, като заобикаляше пъновете и пресичаше канавките.

Настроението бе потиснато. Всички си спомняха обкръжението, гибелта на другарите си. Но тогава поне бяха много, с армията, а сега бяха сами, петдесет души, с двайсет винтовки за всички, нашите войски ги нямаше, германецът настъпваше от всички страни, щеше да ги изпотрепе, да ги издуши като котета.

Стигнаха до края на просеката, но не излязоха на шосето. Березовски изпрати разузнавачи до железопътната спирка. Вечерта разузнавачите се върнаха: там нямало германци, но нямало и вагони.

Заваля сняг, трябваше да излизат от гората. През нощта ротата със засенени фарове пое към село Хитрованшчина, оттам имаше път за Узловая. Разположиха се пак в една горичка, замаскираха се.

С колата на Руслан Стрелцов Березовски тръгна за селото, скоро се върна, докара два големи бидона с топла зелева супа.

— Налейте супата по канчетата, докато е топла, а Руслан после ще върне бидоните — нареди Березовски, сложи в края на гората дозори, извика на съвещание при Василий Акимович Овсяников, Саша и Гурянов. Проценко им донесе хляб, канчетата със супа, хапнаха и върнаха канчетата.

Березовски разгъна картата на работния тезгях, показа им:

— Назад връщане няма. В Узловая и в Михайлов има германци. Значи не можем да се движим на север и на юг, за запад и дума не може да става. Какво ще правим?

— Остава източната посока — каза Саша.

— Ще стигнем до железния път. А по-нататък? Виждате ли картата? На изток има път само откъм Михайлов, а в Михайлов са германците.

— Има още един път — каза Саша. — Ето я спирката, а ето го село Грязное. Преди войната от Пронск насам започна да се строи шосе, мина гредер, но не го завършихме, затова не е отбелязано на картите.

— Използва ли се?

— Това не знам.

Чу се шум от мотор. Овсяников погледна през вратата.

— Стрелцов тръгна с бидоните за селото.

— Но ако не се използва, значи е затрупано със сняг — каза Березовски. — Как ще го намерим?

— Трябва да са останали жалончета. И във всяко село знаят за това недовършено шосе. После, имаме канавките — между тях може да се намери пътят. Карахме пясък, камъни, чакъл, сигурно стоят на купчини край канавките. А снегът? Нали имаме лопати.

Березовски премери разстоянието по картата.

— Ще е около седемдесет километра.

— Два часа път — каза Овсяников.

— В тези условия не два часа, а две нощи — възрази Березовски.

Влезе Проценко.

— Другарю старши лейтенант, дойде един капитан с бойци.

— Тичай! Които са с винтовки, всички тук!

До подвижната работилница стояха един капитан и четирима червеноармейци с автомати, с ушанки, полушубки и валенки.

— Моля документите — поиска Березовски.

Капитанът си разкопча полушубката, извади документите, подаде ги на Березовски, напрегнато огледа заобиколилите ги шофьори.

— Бойците да се постоплят в кабините — предложи Березовски, като му върна документите, — а вие, другарю капитан, влезте във фургончето.

Върнаха се в работилницата, капитанът си свали шапката и полушубката. Беше русокос, синеок, облото му, зачервено от студа лице беше ядосано.

— Авторотата се движи към Двеста трийсет и девета дивизия — каза Березовски, — а вие накъде?

— Не можете да стигнете до Двеста трийсет и девета дивизия. — Капитанът свали валенката от левия си крак, разви партенката, свали чорапа и огледа крака си, явно търсеше къде му е убивало. — Двеста трийсет и девета дивизия е обкръжена, Петдесета армия е отцепена. Всичко на север е отцепено.

— А вие как се озовахте тук?

— Отделихме се от нашата част. Поели сме на юг.

— Защо на юг?

— Нали ви обясних — нетърпеливо отговори капитанът, — северът е отцепен, германецът настъпва в източна посока, значи ни остава да вървим само на юг.

— А нас какво ще ни посъветвате?

— Вас ли? — Капитанът сви рамене. — С колите доникъде не можете да стигнете.

— Да изоставим колите?

— При излизане от обкръжение нашите унищожават къде по-сериозна техника.

— Ние смятаме да пробиваме на изток, към град Пронск.

Капитанът се намръщи, пак се зае със своята партенка.

— Движението по пътищата, особено на автоколони, е изключено, ще ви бомбардират само след час. — Той заговори още по-раздразнено и наставнически: — От обкръжение, другарю старши лейтенант, може да се излиза или с мощна военна част, способна да приеме бой, или на малки групи, по пет-шест души, по горски пътечки. Аз, другарю старши лейтенант, вече не за пръв път излизам от обкръжение и знам: движението в една и съща посока с противника е сигурна гибел.

Капитанът стана, сложи си полушубката и шапката, козирува.

— Бъдете здрави, другари, желая ви успех!

Излезе от работилницата, извика бойците си. И изведнъж дотича един шофьор от дозора, развика се:

— Другарю старши лейтенант, германците бомбардират Стрелцов!

Всички се втурнаха към края на гората.

По пътя летеше колата на Стрелцов. Над него съвсем ниско прелетя един месершмит. Стрелцов внезапно спря, една бомба падна и избухна пред него. Стрелцов заобиколи това място и полетя напред. Самолетът обърна и полетя срещу него, виждаше се главата на летеца с нахлупен шлем. Стрелцов този път не спря, май още усили скоростта, бомбата този път падна зад него. Докато германецът обръщаше отново, Стрелцов се мушна в гората близо до разположението на ротата.

— Велик е! — възкликна Овсяников.

Капитанът злъчно се обърна към Березовски:

— Гонят единична кола, а вие искате да прокарате колона.

И си тръгна с бойците си.

Яви се Стрелцов, докладва: колата е в ред. Березовски строи ротата, обяви благодарност на Стрелцов за мъжеството и храбростта му, нареди да се готвят за път, определи реда на движението, дистанцията, сигнализацията, раздели ротата на петорки, назначи отговорници, той щеше да тръгне в челото на колоната, Овсяников — по средата, накрая — Саша и Василий Акимович с работилницата. Медицинската сестра Тоня, единствената екипирана със зимни дрехи, раздаде мехлем срещу измръзване, с детинско старание обясни на всеки как се използва той.

Най-сетне всичко беше готово.

Мръкваше се, Березовски даде последни указания на Овсяников и с колата на Проценко излезе на пътя, измина няколко метра, неочаквано спря и слезе от кабината.

Овсяников изтича при него, обърна се към шофьорите, извика:

— Пукнаха гума…

Саша спря мотора — знае ли се, може да потрябва помощ?…

Но не успя дори да скочи от колата.

Всичко стана мигновено. Иззад гората в бръснещ полет с рев излетя месершмит, даде дълъг картечен откос.

Березовски и Овсяников паднаха.