Анатолий Рибаков
Прах и пепел (47)

13.

Такъв късмет, така изневиделица! Разбира се, Юлдашев искаше да изпрати именно него. Хитър татарин. Умна глава. И хубаво го рече на Шчербаков.

Саша си взе от Евгений Юриевич багажа и книгите, остави си два чифта бельо, вълнени чорапи, един пуловер, шал, партенки, пешкир, бръснач, четка за бръснене, четка за зъби, едно шишенце одеколон, снимката на майка си, отдели и двутомника на Чехов и „Война и мир“ — ще се намери място в колата, няма да ги мъкне я. Всичко останало събра в куфара и вещевата торба. Вечерта се обади на майка си, предупреди я, че пристига в служебна командировка.

Рано сутринта двамата с военния техник Овсяников вече седяха във влака. Пътниците във вагона бяха малко, а когато наближиха Москва, останаха само няколко — в столицата се влизаше само с пропуск или по повикване от централни учреждения.

Овсяников се оказа симпатично момче, дружелюбно и разговорливо. Въпреки че Саша му беше подчинен, му говореше на ви като на по-възрастен, пък и „интелигент“. Каза му усмихнат:

— Когато му рекнахте на политрука за инвалида с патериците, от страх замалко да се скрия под скамейката.

— Защо се уплаши?

— От политическия състав е! На тях ако не им угодиш нещо, после има да патиш.

Той бил от Костромска област, работел в колхоза, после в МТС-то на трактор. Поглеждаше през прозореца и разказваше:

— Нали бях тракторист, в казармата ме пратиха на шофьорски курсове, изкарах я цялата на камион, а после, понеже съм завършил седми клас, изкарах и военно-автомобилното училище, та ето ме сега младши военен техник.

Млад, с розови бузи, той много се гордееше с кубчето на петлицата си, бодро козируваше на всеки срещнат старши командир, беше доволен, когато редници козируваха на него, но ако не му козируваха, не ги спираше, браво на него, не се надуваше. Помъкна куфара на Саша: „На вас ви стига вещевата торба!“

Напомняше някого на Саша. Саша напрегна паметта си и си спомни… Младичкия лейтенант, когото Макс бе довел на онази последна новогодишна вечеринка. Лейтенантчето старателно въртеше ръчката на грамофона, стесняваше се в тяхната компания, мълчеше си, не смееше да заговори Варя. Смущението му развеселяваше Саша, той се опита да ги накара да се заговорят, тогава Варя се извърна към Саша и той за пръв път видя отблизо нейните малайски очи, нежното й лице. После танцува с Варя, задържа малката й ръка в своята, тя се усмихваше, дори не се опитваше да скрие радостта си, че танцува с него. На колко беше тогава? На шестнайсет, а той беше на двайсет и две. Сега тя е на двайсет и четири, а той вече е на трийсет, подкара четвъртото десетилетие, ето колко бързо отлетя, префуча, колко бързо си отиде всичко.

А онзи лейтенант се казваше Серафим, да, така се казваше…

 

 

Овсяников не беше идвал в Москва и тя го смая. Гарата, площадът, хората, трамваите, колите. Не се отделяше от Саша, страх го беше да не се загуби. Пред комендантския патрул се поуплаши, вълнуваше се, докато проверяваха документите им със Саша.

А на Саша веднага му направи впечатление, че тълпата беше оредяла, почти нямаше павилиончета. Много жени с ботуши и гимнастьорки, много военни камиони с червеноармейци, на земята се полюшваха сребристи заградителни аеростати, вечерта щяха да ги издигнат във въздуха, на площада имаше зенитни оръдия.

Базата, откъдето трябваше да получат походната работилница, не беше далече, в района на „Красноселская“. Стигнаха дотам с един полупразен трамвай, намериха базата в пресечките, явно тук по-рано се бяха помещавали някакви складове. Грамаден двор с коловози, по периметъра му — работилници, под навесите — коли, в щаба се влизаше откъм улицата. Коридорите бяха пълни с военни, шофьори, военни техници, сигурно и те бяха дошли за коли. В канцеларията една млада писарка свери документите им с някакъв списък, върна ги на Овсяников.

— Идете при началник базата, наляво, вратата в края на коридора.

Овсяников отиде при началника. Саша приседна на куфара си, съжали, че не се бе обадил на майка си от гарата, знае ли се колко ще ги държат тук.

Овсяников излезе.

— Другарю Панкратов! Елате с мен. Искат да ви видят!

Саша последва Овсяников в кабинета.

Зад бюрото седеше един военен инженер трети ранг. Вдигна глава, погледна Саша… Руночкин!… Дявол да го вземе, Руночкин, неговият състудент, дребничкият, леко кривоглед и попрегърбен Руночкин!

Руночкин стана, не откъсваше поглед от Саша.

— Саша, ти ли си?

— Май че съм аз…

Руночкин излезе иззад бюрото, прегърнаха се, разцелуваха се.

Овсяников смутено се усмихваше, стесняваше се от своето присъствие, деликатно момче.

За да скрие вълнението си, Руночкин, възгрубо им нареди:

— Какво стоите, я сядайте!

Седнаха.

От онези проклети дни Саша бе запазил малко приятни спомени. Но за Руночкин си спомняше с топлота — верен приятел, единственият, който не го предаде в института, намираше му оправдания, защитаваше го. Променен беше Руночкин. Може би заради военната униформа. По-рано беше леко прегърбен, а сега имаше военна стойка, невисок, строен командир, държеше се уверено, дори властно, и кривогледството не му личеше, гледаше право напред. Едно измъчваше Саша — беше му забравил името. В института рядко се обръщаха един към друг на малки имена, обикновено на фамилни. Затова го беше забравил. Как ли да се обърне към него? По звание? Нали той го нарича по име, а не „червеноармеец Панкратов“.

— Предай на своите командири, другарю военен техник — каза Руночкин — да благодарят на господ, че са пратили с тебе Панкратов, учили сме в един институт, в една група, разбра ли? Ще ви отпусна такава техника, каквато няма нито един автобатальон. Ясно?

— Тъй вярно, разбрах, другарю военен инженер трети ранг. Благодаря.

— Не употребявай излишни думи. Казвай ми просто: военен инженер.

— Слушам, другарю военен инженер.

— Колата ще получите утре. Да сте тук в десет нула-нула. Другарят Панкратов ще отседне при…

— При мама — подсказа му Саша.

— Така, а на вас, военен техник, ще ви дадем спално място в общежитието, до него има кино, наблизо е Театърът на транспорта, няма да скучаете.

Той натисна копчето на звънеца. Появи се същата млада писарка. Руночкин й подаде документите:

— Подпечатайте им командировъчните, вземете им купоните за храна, на червеноармеец Панкратов сух пакет, нали, Саша?

— Разбира се.

— А на военния техник, мисля, ще му е най-добре в нашия стол. А, военен техник? Ще дъвчете сельодка в общежитието, или ще искате топла храна?

— За предпочитане е топла.

— Прикрепете военния техник към стола и му дайте бележка за общежитието, за шеста стая.

— Дмитрий Платонович, за шеста стая комендантът иска бележка лично от вас.

Слава богу! Дима се казва, точно така, Дима, Димка.

Руночкин написа нещо на едно листче, даде го на писарката.

— Военен техник, вървете, уреден сте, а документите на Панкратов, Лариса, ще донесеш тук. Тръгвайте!

Овсяников стана.

— Слушам, другарю военен инженер.

— Един момент! — Саша написа на едно листче телефона на майка си, даде го на Овсяников. — Това е телефонът на майка ми, за всеки случай.

— Това е добре. Ще ви почакам в коридора, другарю Панкратов.

— Защо ще го чакате? — попита Руночкин.

— Заради багажа, да не го задигнат…

— Какъв багаж?

— Нося си куфара и книгите, цялото ми имущество, искам да ги оставя при мама — обясни му Саша, — в коридора са.

Руночкин отвори вратата към коридора, нареди на първия червеноармеец, когото видя, да внесе багажа в кабинета.

— Разрешете да напусна, другарско военен инженер?

— Вървете!

Овсяников изхвърли длан до козирката на фуражката си, стегнато се извърна кръгом, излезе.

— Не ти е командир, а нещо като ординарец — каза Руночкин.

— Просто е добро момче. Дима, ще ми позволиш ли да използвам телефона?

— Ама моля ти се! — Руночкин побутна апарата към Саша.

Саша се обади на майка си, каза й, че вече е в Москва, скоро ще се освободи и ще отиде.

— Ей богу, Сашка, още не мога да повярвам. Твоят военен техник сложи пред мен вашите командировъчни, гледам — А. П. Панкратов, отначало не обърнах внимание, оттук минават стотици хора, а после нещо ме подтикна… А. Панкратов. Ами ако е Александър? Представи си, че е той?! Я повикай тук, му казах, твоя Панкратов… И ето те тук! Не очаквах такава среща, честно ти казвам, мислех си, изгуби се Саша, загинал е, като много други. Защото аз ходих при майка ти, тя ми каза, че си в Бутирки, а после, след института, ме пратиха в провинцията и ти загубих следите.

— На едно свиждане в затвора мама ми каза, че си ходил при нея. Ти си бил единственият, който я е посетил. Благодаря ти.

Руночкин махна с ръка, извърна очи.

— Е, стига, Саша, голяма работа… Разкажи какво става с тебе.

— С мене ли? Какво да ти кажа? Изкарах три години заточение в Сибир, на Ангара. После получих минус — забрана да живея в големите градове. Спаси ме войната. Сега съм войник като всички.

— Но защо си редник?

— Не успях да се дипломирам, нали ме арестуваха.

Руночкин поклати глава.

— Какво направиха, тия гадини! От нашия институт почти половината хора минаха под ножа.

— Чух нещо за това.

— И ето че Хитлер се озова в Смоленск — злобно изрече Руночкин и махна с ръка. — Да не говорим сега за това! Слава богу, че поне си останал жив! Но редник?! Виж какво, ще те взема тук.

— Как така?

— Много просто. Чрез Главното управление ще пратим искане до батальона: еди-кой си незабавно да се командирова на наше разположение.

— И какво ще правя?

— Каквото искаш — бригадир, началник-цех, скоро ще оборудваме ремонтен влак. — Той посочи коловозите навън. — Виждаш ли, имаме си железопътен клон. Ще получиш чин, засега ще живееш в Москва, а после — каквото войната покаже.

— Благодаря ти, Дима, но това не е за мен. Да получа чин? Трябва да попълвам анкетна карта, да посоча, че съм осъждан.

— Сашка, какви ги приказваш? Сега само глупаците пишат истината в анкетните карти. Кой ги проверява? Тия, дето проверяваха, сега са се изпокрили като мишки.

— А и в Москва имам твърде много познати. Не искам да се озъртам по улиците. Четири години бях така. Омръзна ми! Сега вече край! Война, фронт, край на въпросите!

— По-добре ли е да търпиш някой началник грубиян? Кой ви е командир на батальон?

— Капитан Юлдашев.

— Не съм чувал това име. Ами помощникът по техническата част?

— Коробков, военен техник първи ранг.

— Коробков? Венка?

— Не му знам името.

— Аз обаче го знам. Военен страхливец първи ранг. Крепи се с връзки, след института пишеше хартишки в наркомата, понятие си няма от коли. А сега набързо го преатестираха, дадоха му чин военен техник.

— Това възможно ли е в армията?

— При нас връзките са по-важни от правителството. Навсякъде.

— Сега разбирам защо е приемал в батальона какъв ли не боклук. А ти откъде го познаваш?

— Спомняш ли си Борка Нестеров?

— Разбира се.

— Каква епиграма написа за него, а? „Пържолка най-тлъста, паница ориз — ще са паметник чуден, умре ли Борис.“ Така ли беше? Скъпо ти струваше тази пържолка.

— Скъпо, да — позасмя се Саша.

— Борка Нестеров служи в Главното управление. Тъкмо той ми разказа за Коробков. Тъй че в армията човек не знае на какъв ще попадне. А тук с мен ще ти е спокойно, няма да те оставя на зверовете. Помисли. Ако не намислиш нищо, аз ще реша вместо теб: днес ще пратя рапорта!

— Дима — сериозно каза Саша, — моля те да не правиш това. Обещай.

— Недей така, Саша… Искаш да воюваш? Надяваш се на фронта да възстановиш доброто си име, да изкупиш вината си? Не се надявай! Там — той вдигна пръст към тавана, — там нищо не се е променило. Напротив!

— Не съм имал и нямам никаква вина — каза Саша. — Не им искам прошката. И аз не мисля да им прощавам. Но най-сетне искам свобода. Там, на фронта, на кормилото, ще знам за какво живея и ако трябва да загина, ще знам за какво умирам. За мен този въпрос е решен.

— Добре! Щом е решен, решен е. А сега да идем да обядваме, нали сега слизаш от влака, и ще пийнем по една малка.

— Дима, дълги години не съм виждал майка си.

— Извинявай, но трябва да се видим. Хайде да се свържем по телефона, да се съберем, може да викнем и Борка Нестеров.

— Ще ти кажа честно, Дима. Не се стремя особено да виждам когото и да било от институтските колеги, освен теб. Срещнах те — това е щастлив за мене ден. Както разбираш, през тези години не съм имал много такива.

— Разбирам, Саша, разбирам. — Гласът на Руночкин трепна.

— Кажи, метрото нормално ли работи?

— Какво метро?! Дворът ми е пълен с коли. Ще полетим като вятър.