Анатолий Рибаков
Прах и пепел (46)

12.

Войната завари Саша в Пронск — малко градче в южната част на Рязанска област. Работеше като шофьор в геодезка експедиция за строителство на ново шосе. В неделя от сутринта жителите на градчето се струпаха пред високоговорителя на централния площад. Не всички имаха радиопарати, а които имаха, се надяваха тук, на площада, между хората, да научат повече от това, което биха чули вкъщи. Изслушаха мълчаливо речта на Молотов и мълчаливо се разотидоха. Същия ден изкупиха всичката сол, кибрит и сапун от магазините.

А на другия ден по главната улица на Пронск маршируваха мобилизираните — момчета, млади мъже, местни и от околните села и селца, цивилни, с вързопчета или раници, редом с колоната крачеха майки, годеници, съпруги, търсеха своите хора, подвикваха им, говореха с тях.

Саша пътуваше по трасето с камиона си ГАЗ-АА, събираше членовете на експедицията с техните материали и инструменти. Из селата се носеше стон и плач — изпращаха мъжете на война. Местните власти се стараеха да придадат на мобилизацията „културен вид“ — с митинги, речи, но селото ги изпращаше по старинните си обичаи, по руски — с плач, песни, танци, водка и обилно ядене. С една дума, „най-сетната ни днешна среща…“

С поредната група инженери-издирвачи Саша се завръщаше в Пронск, помагаше да се приготви за път имуществото на експедицията.

В стаята цял ден не замлъкна радиото. Всички приемаха с недоверие сведенията от фронта. „Ожесточени боеве по Бресткото направление“ означаваше, че Брест е в ръцете на врага. „Противникът успя да затрудни нашите части“ — че нашите отстъпват или са обкръжени, а може би и унищожени. „За едно денонощие са пленени пет хиляди германски войници и офицери“ — но къде може да е станало това, щом боевете се водят вече в района на Минск?! Не нашите пленяват германците, а германците пленяват нашите.

В Рязан въведоха светлинна маскировка, окачиха на прозорците сини хартиени щори, залепиха стъклата, из дворовете се копаеха ровове, по улиците крачеха колони мобилизирани. Както и в Пронск до тях вървяха майки, съпруги, сестри, във военния комисариат, в отделите на милицията, в училищата обучаваха на строева подготовка доброволци. Саша се обади на майка си, предупреди я, че скоро ще го вземат в армията. Майка му говореше спокойно, разбираше, че с войната за Саша започва нов живот, онова особено обстоятелство, което го следваше навсякъде, остава в миналото.

Саша намина при Евгений Юриевич, единствения човек в Рязан, с когото поддържаше приятелски отношения. Той му беше симпатичен, напомняше му за брат си Михаил Юриевич, съседа на Саша от Арбат, беше също такъв деликатен, интелигентен и приличаше на него: пенсне, рядка руса коса, със същия тих смях, с добра усмивка. Обичаше музиката, вечер седеше пред големия радиоприемник, сега се наложи да предаде радиоприемника и да се задоволява като всички с радиоточка.

— Какво, Саша — каза Евгений Юриевич, — ще воюваме ли?! Опитах да се запиша в народното опълчение, не ме искат. — Посочи пенснето си. — Копаем ровове и в службата, и вкъщи. Как мислите, ще помогнат ли тези ровове при бомбардировка?

— Сигурно ще помогнат.

— Поразява ме и ме утешава сплотеността на народа. Колко пострадаха несправедливо, а пред лицето на опасността забравиха обидите си. Вестниците пишат, че германците прехвърляли в нашия тил шпиони, диверсанти, това безспорно е така, но в Русия няма да има измяна на родината. В нито една война сред руснаците не е имало изменници.

— Ами ако Хитлер разпусне колхозите и освободи селяните?

— Ако разруши колхозите, Хитлер няма да получи жито. Докато делят земята, докато заработят, ще мине време. А житото е нужно на Хитлер сега.

— Той може да им обещае земя.

— Мили Саша, ако през седемнайсета година Ленин беше обещал земя, ако беше обещал мир, той нямаше да се задържи на власт дори една седмица. Той направи всичко това в един ден, с един декрет и затова спечели. Никой не вярва на обещания. Не, Саша, руснакът няма да търпи завоеватели. Мисля, че нашите ръководители ще оценят това, повече ще се доверяват на хората. Аз се надявам, Саша, че след войната ще настъпят нови, по-добри времена.

Саша слушаше. Такова беше сега общото настроение: патриотично, войнствено, непримиримо към врага. И за самия него всичко отстъпва пред най-важното — трябва да се защитава страната.

— Очаквам повиквателна от военния комисариат — каза Саша, — може ли да си оставя у вас някои неща, няма да заемат много място? Един куфар и пакет книги.

— Иска ли питане! Моля ви, разбира се! Когато се върнете, ще си ги вземете. Само че внимавайте, да се върнете с победа!

— Ще се постарая — усмихна се Саша.

След седмица Саша получи предписание да се яви във военкомата с паспорта и военната си книжка.

Един уморен, изнервен лейтенант взе паспорта на Саша, прибра го в чекмеджето, прелисти военната книжка, намери картона му.

— Цивилната ви специалност е шофьор, така ли?

— Шофьор.

— Имате ли книжка?

Саша му подаде шофьорската си книжка.

Лейтенантът я погледна, дори не я взе, попълни бланката на повиквателната, връчи я на Саша:

— Ще я представите в работата си, ще ви оформят напускането, както му е редът, а утре… Знаете ли къде е завод „Селмаш“?

— Знам го.

— Там ще се явите в осем сутринта.

 

 

В завод „Селмаш“ се оформяше автомобилен батальон. Началник-щабът отвори книжката на Саша, с уважение поклати глава:

— Шофьорски стаж единайсет години. А образование?

В джоба на Саша беше полученото в Москва удостоверение за завършен институт с добавката: не защитил дипломен проект поради арестуване. И Саша отговори:

— Незавършено висше.

— Къде сте учили?

— В транспортния институт.

— Елате с мен при командира на батальона.

Командирът на батальона Юлдашев, дребен, слабичък татарин, примижа, разглеждайки Саша.

— Защо не сте завършили института?

— По семейни причини.

— До кой курс учихте?

— До четвърти.

— Приемаме колите, трябват ни специалисти, грамотни хора. Временно ще постъпите под разпореждането на помощника ми по техническата част, военен техник първи ранг Коробков.

Саша отиде в банята, пусна дрехите си в дезинфекционната камера, във вещевия склад получи комбинезон, екипировката още не беше пристигнала, дадоха му купони за храна тук, в заводския стол. Общежитието беше голям празен цех или склад, запълнен с нарове от голи дъски без дюшеци, възглавници и спално бельо.

— Избери си който искаш — каза дневалният, — които получиха коли, спят в кабините, а тук е свободно. Ако имаш някакъв багаж, дай го в склада, по-сигурно е.

Камионите приемаха на двора.

Коробков, тромав младеж с дебели устни, с ботуши и комбинезон, под който се виждаше гимнастьорка с медни копчета и кубчета на петлиците, щом чу, че Саша е учил в московския транспортен институт, разцъфна в усмивка:

— Слушай, ама ние сме състуденти с тебе!

Само състудент му липсваше тук! Впрочем, той нещо не си спомняше Коробков. Пък и има ли значение. Някогашният му живот свърши, започва нов.

— Нашия факултет го преобразуваха в МАДИ — Московски автотранспортен институт, и го преместиха на Ленинградския проспект — продължи Коробков. — Мъча се тук сам, командирът на батальона е бивш кавалерист, тъй че, нали разбираш, цялата техника е на моята глава. Само дето един механик ми помага, опитен е.

Извика застаналия до един камион възрастен човек с протрито сако:

— Василий Акимович!

Той си избърса ръцете с конци и приближи до тях.

— Запознайте се, червеноармеец Панкратов, ще приема колите.

— Да ги приема!

Василий Акимович плъзна по Саша равнодушен поглед и се върна при камионите.

— Хайде, да не губим време. — Като подмина редицата очакващи да ги приемат коли, Коробков приближи до две блеснали с прясната си боя камиончета от по тон и половина. — Ето, от тези започни…

До колите стоеше едролик младеж с гимнастьорка без петлици, препасана с командирски колан, с контешки хромови ботуши, с такива униформи се движеха отговорните работници, но на хълбока му висеше брезентова чанта, чието ремъче бе преметнато през рамото му като портупей. По тази чанта Саша го определи: снабдител.

— Е, какво, Градска търговийо — кимна му Коробков, — намерил си боя, значи?

— Всичко е извършено според заповедта, другарю военен техник първи ранг — нахакано рапортува снабдителят.

— Оглеждах тези камиони завчера — обясни Коробков, — бива ги камионите, но бяха в отвратителен вид, наредих да ги боядисат, мънкаха ми, че нямало боя. Ама на, намериха. Намерихте, а, Градска търговийо?

— Родината иска, страната трябва да даде — позасмя се снабдителят.

— Добре, Панкратов, действай — каза Коробков, — а аз да вървя.

Саша каза на шофьора да запали мотора и да вдигне капака.

— Слушай, началник, помощникът по техническата част вече огледа колите — подзе снабдителят, — каза, че са изправни.

— Сега аз ще ги видя.

Саша прослуша мотора на различни обороти, махна с ръка на шофьора: гаси!

— Не мога да приема колата, моторът тропа — каза Саша и затвори капака.

Саша бракува и другия камион — имаше голям луфт на кормилото, предната ос беше халтава, трябваше да се стегне.

— Ами откъде да взема нови шенкелни болтове? — възрази шофьорът.

— Това си е ваша грижа.

— Заяждаш се, началник — мрачно каза снабдителят и тръгна към щаба, явно да се оплаче на Коробков.

Този ден Саша не прие нито една кола: неизправности, изтъркани гуми, небоядисани, слаби акумулатори.

Неприятна работа! Някои от предаващите грубиянстваха, други се подмазваха, трети го гледаха умолително. Тези последните Саша ги съжаляваше, знаеше, че нямат възможност за ремонт, а за непредадена кола можеха да идат под съд, ала нямаше право да приема за фронта неизправни коли.

Коробков се смая.

— Нито една изправна кола! Да не би да си прекалено взискателен? Защото аз лично ги гледах тези коли.

— Добре — каза Саша, — можем да ги видим заедно.

Но Коробков не пожела да ги гледат заедно, угрижено каза:

— Положението е сериозно, сроковете ни притискат. Ако сега сме прекалено придирчиви, ще трябва по-късно да приемаме каквото ни падне, само за да тръгнем навреме. Никой няма да ни даде нови коли. Аз мисля така: щом колата е минала през технически преглед в автоинспекцията и е в движение в момента, да я приемаме.

— Аз няма да подписвам такива актове — отговори Саша.

Коробков се намръщи:

— Ами добре, поразходи се засега.

Нямаше кога да се „поразходи“. Сутрин ги вдигаше тръбата, после занятия: строй, устав, винтовка, граната, ред за движението при поход и в бойни условия, маскировка на местност, подаване на сигнали, оказване на първа помощ, използване на индивидуалния пакет, правила за превозване на снаряди, оръжие, горивно-смазочни материали и личен състав. Занятията водеха младшите военни техници Корнюшин и Овсяников, млади момчета, току-що завършили автотранспортния техникум, наскоро пристигнали в батальона на длъжност командири на взводове. През свободното от занятията време Саша се въртеше из цеха, който служеше за гараж. Шофьорите псуваха — колите били негодни, откъде ли са ги насъбрали, няма с какво да се ремонтират, караха се с командирите: „Ти се качи да караш!“ Към Саша се отнасяха добре, знаеха, че е отказал да приема, одобряваха го: браво на тебе! И търсеха съвет от него — Саша разбираше от коли.

Имаше и политически занятия, водеше ги политрукът Шчербаков, запасняк, местен, от Рязан, работник в Осоавиахим^[1]. Четяха „Правда“, „Красная звезда“, Шчербаков нареждаше на червеноармейците да преразказват със свои думи прочетеното. Градските шофьори все някак го преразказваха, но селските не можеха. Шчербаков се ядосваше, даваше вестника на червеноармееца: „За утре да го научиш!“

Естествено Саша отговаряше гладко, без запъване. Това безпокоеше Шчербаков: май му се виждаше прекалено грамотен. Попоглеждаше го изкосо.

След ден-два извикаха Саша от казармата да отиде при командира на батальона. В кабинета на Юлдашев се бяха събрали Коробков, механикът Василий Акимович, военните техници Корнюшин и Овсяников и наскоро пристигналият командир на първа рота старши лейтенант Березовски — както се стори на Саша, кадрови военен на четирийсетина години, с бели кичури в черната коса, стегнат, мрачен и взискателен.

Саша рапортува: червеноармеец Панкратов се яви по ваша заповед.

Юлдашев му посочи един стол, Саша седна.

След него влезе политрукът Шчербаков, сухо кимна на всички, седна до Юлдашев.

— Ще проведем техническо съвещание за хода на приемането на материалната част. Ако обичате, другарю Коробков.

Коробков докладва. По график трябва да се приемат всеки ден по двайсет коли, но има изоставане. Ще наваксваме.

— Въпроси? — обяви Юлдашев.

— Може ли, другарю капитан? — каза Шчербаков. — Аз имам въпрос към червеноармеец Панкратов. Червеноармеец Панкратов!

Саша го погледна въпросително.

— Червеноармеец Панкратов! — повтори Шчербаков. — Трябва да станете, когато към вас се обръща старши по чин.

Саша стана.

— Червеноармеец Панкратов! На вас беше възложено да приемете колите. Вие ги бракувахте до една. Не бяха ли в движение?

— В движение бяха, но…

— Аха, в движение значи — прекъсна го Шчербаков, — защо тогава не ги приехте?

— И еднокрак човек, с протеза или патерици, е в движение. Но не го вземат в армията.

Старши лейтенант Березовски се позасмя, спря погледа си върху Саша.

— Недейте да се правите на остроумен, моля! — злобно го сряза Шчербаков. — Намирате се в армията, не забравяйте, и оставете тия ваши интелигентски номера. Какъв пример давате на шофьорите? Те се отказват от колите си, искат нови.

Саша знаеше, че шофьорите искат не нови, а изправни коли, но отговори така:

— Аз съм редови шофьор и не е мое задължение да приемам колите.

— Възложили са ви да ги приемате и вие сте длъжен да ги приемате.

Саша премълча. Какво можеше да отговори на този дръвник?

— Седнете, Панкратов — каза Юлдашев. — Могат ли да се отстранят недостатъците по колите, които не сте приели?

— В батальона не може, няма с какво. Но в Рязан има автобази, ремонтни работилници, складове за авточасти, всичко може да се намери и да се направи.

Юлдашев се обърна към механика Василий Акимович:

— Вашето мнение, другарю Синелшчиков?

— Ако автобазите пожелаят, ще отстранят недостатъците. Разбира се, трябва да се помогне чрез градския комитет на партията.

Старши лейтенант Березовски каза:

— Аз хвърлих едно око на колите в моята рота. В лошо състояние са, акумулаторите са слаби, гумите са изтъркани.

Коробков запротестира:

— Трябва да се съобразяваме с обстоятелствата, другарю старши лейтенант. Основната маса коли са предадени в армията през юни и юли. Ние обираме огризките.

— Има само едно обстоятелство — отсече Березовски, — на фронта са нужни изправни коли, там ще се воюва.

Влезе началник-щабът, сложи пред Юлдашев някакъв лист. Той го прочете и каза:

— Получи се телеграма: спешно да се замине за Москва за получаване на коли за техническа помощ. Кого ще изпратим?

— Мога аз да отида — моментално реагира Коробков.

— Батальонът не може да остане без техническо ръководство. — Погледът на Юлдашев се спря върху Овсяников. — Вземете един шофьор, другарю Овсяников, и тръгвайте. Във вашия взвод имате ли шофьори?

— Засега един — посочи той Саша, — червеноармеецът Панкратов.

— Значи с вас заминава червеноармеецът Панкратов. — Той върна телеграмата на началник-щаба. — Издайте им документи.

Саша стана:

— Разрешете да доложа, другарю капитан, аз още не съм получил екипировка.

— Разпоредете се да му дадат — нареди Юлдашев.

— Втора употреба — каза, или пък попита началник-щабът.

— Дайте му от неприкосновения запас.

Значи има нови екипировки, но сигурно са малко, затова ги стискат.