Анатолий Рибаков
Прах и пепел (16)

16.

Покрай стените железни кревати, на таблите им кърпи, маса без покривка, четири стола, кухненско шкафче със съдове. Дрехите висят на забити в стената пирони. Ако не беше детското креватче, тясната стаичка щеше да напомня студентско общежитие.

— С нас живее Маша, бившата ни домашна помощничка — обясни Лена, — сега е чистачка в една фабрика, през почивния си ден гледа детето, а аз обикалям учрежденията.

Такава безизходна нищета Варя още не беше виждала. Всички наоколо бяха бедни, но това беше бедност дългогодишна, привична, хората се бяха приспособили към нея. Върху Лена нищетата се бе стоварила внезапно — бе изхвърлена от жилището, изгонена от работа, ограбена и окрадена, лишена от каквито и да било средства за съществуване.

Лена обличаше Ваня, тръгваше за магазина. Варя предложи да иде вместо нея.

— Има опашка — предупреди я Лена.

— С дете не пускат ли без опашка?

— Кого днес пускат без опашка?

— Ще почакам.

— Е добре, благодаря ти, ето пари, купи две бутилки кефир.

— А нещо друго?

— В никакъв случай, нищо друго не ни трябва.

Освен кефир Варя купи сметана, топено сирене, десет яйца и триста грама мармалад.

— Искаш да ни направиш пир? — Лена укорително поклати глава. — Не прави това друг път. Чувствам се неудобно.

— Другия път ще видим — усмихна се Варя.

Към нея с неуверени леко криви крачета приближи Ваня, хвана се за полата й. Хубавичък, беличък (на Шарок прилича, помисли си Варя), впери в нея сините си очички. Лена го взе на ръце, седнаха на масата.

— Три пъти ни обискираха. — Тя наля в една чашка кефир, сложи филийка хляб в ръцете на сина си, целуна го по главичката. — Един обиск на „Грановский“, когато арестуваха татко, втори на вилата, трети тук, когато арестуваха мама. Взеха ни всичко — пари, скъпоценности, облигации, книги, моите рокли, татковите костюми, нали всичко беше от чужбина, как могат да го оставят? Двете стаи запечатаха веднага, всичко, което имаше там, веднага изчезна — таткови и мамини документи, грамофонът и дори велосипедът на Владлен. Написах заявление, помолих да ни върнат най-необходимото, никой не ми отговори. След обиска ме накараха да подпиша, че нямам претенции към НКВД, заплашиха ме: „Ако не подпишете, нищо няма да ви оставим.“ Грабеха буквално пред очите ни, чупеха ключалките на куфарите. Всичко отнесоха, дори гардероба, изглежда, и горкият гардероб е бил антисъветски.

Тя пак целуна сина си по главичката, погледна Варя изпод вежди.

— От работа ме изгониха веднага щом арестуваха татко, съкратиха длъжността ми, след една седмица я възстановиха и взеха друг човек.

— А какво работеше? — Варя реши също да й говори на ти.

— Преводачка от английски. Знам и френски. Но не ме вземат. Обадете се след седмица, после след още една седмица, а един тип ми каза: „Сменете си името.“ Представяш ли си, и това — когато исках да стана нощна чистачка, да мия подове и тоалетни. Видях една обява: търсят пощальони. За мен беше удобно, писмата и вестниците мога да ги разнеса, докато Владлен още не е тръгнал за училище, все пак щеше да наглежда Ваня. Отидох. Казват ми: „Напишете заявление и утре елате в шест сутринта.“ Отивам на другия ден, те гледат в земята. „Извинете, мястото е заето.“ След няколко дена гледам — обявата още виси. И въпреки това обикалям, обикалям… И в НКВД, и на „Кузнецкий“ 24, и в прокуратурата, и във военната прокуратура, търсих татко из затворите, мама… Не открих никого, осъдили ги „без право на кореспонденция“, значи, вече ги няма… Така да ми бяха казали, но не, трябва да обикаляш затвор след затвор, гише след гише, измъчват хората!

— Това ми е познато.

— Така ли? И някой от твоите ли е арестуван?

— Носех колетите за Саша Панкратов.

Лицето на Лена потъмня.

— Всички сме виновни пред Саша, не му помогнахме тогава…

— Но какво можехте да направите?

— Не знам какво точно, но трябваше да направим нещо. Да пишем писма, заявления, да ходим в НКВД, при прокурорите, да защитаваме другаря си. Тогава едва се започваше. А ние мълчахме. Сега си плащаме за това. И аз, и баща ми, и вуйчото на Саша, хиляди, милиони хора плащат.

— Започна се по-отдавна: от колективизацията и разкулачването.

— Да, разбира се. — Лена пусна детето, то отиде при кубчетата си, седна на пода. — Но тогава аз живеех в чужбина, не съм виждала какво е било. А Саша — това стана пред очите ми. Не знаехме, че ще засегне и нас. И сега, когато виждам хората да се отвръщат от мен, си мисля: това ще сполети и вас и тогава ще си спомните за хората, които сте отбягвали. Та нали през тези три, по-точно, четири години и аз нито веднъж не посетих майката на Саша. Не исках да се докосвам до чуждото страдание, пазех собственото си спокойствие и съм наказана за това. Ето какви мисли бродят из главата ми, Варенка. Срам ме е, срам ме е.

— Всеки има по нещо, за което го е срам да си спомня — каза Варя.

Лена въздъхна, погледна часовника си, после Варя.

— Сега Владлен ще си дойде от училище. Та искам да те предупредя. Той е на тринайсет години и е изцяло под влияние на пропагандата, прочете във вестниците всички отчети за процеса срещу Бухарин-Риков, вярва на всяка дума, проклина подсъдимите, казва, че трябвало да ги сложат в клетки, да ги държат там като зверове и хората да ги заплюват. Проклина и мама и татко, казва: „И те са като Бухарин и Риков.“ Мечтаеше да стане летец, разбира, че сега това е невъзможно, макар че е авиомоделист, способен е в тази област, но вече отказаха да го пратят на съревнование на авиомоделистите, чувства се отхвърлен от обществото и за всичко обвинява мама и татко. Дори в училище се е отрекъл от родителите си.

— Не е той първият.

— Да, но аз познавам други деца. Нашите родители се бореха за идеите си. Кой да знае, че после всичко ще бъде удавено в кръв… Но не мога да втълпя това на Владлен. Нито капка съжаление нито към татко, нито към мама. Впрочем и родителите ни бяха откъснати от нас, децата, не им стигаше време за нас, занимаваха се със своите партийни, държавни работи. — Тя посочи Ваня, който си играеше с кубчетата. — Сещаш ли се чий син е?

— На Юра Шарок.

— Ужасна, недостойна връзка, моя лоша грешка — спокойно изрече Лена, взряна в очите на Варя, — но знаеш ли с какво ме привлече той освен всичко друго? Колкото и да е странно, със семейството си.

— Така ли? — сви рамене Варя. — Не съм виждала по-гадни хора.

— Сега и аз го разбирам. Но тогава по контраст с моя дом ми се стори — ето едно истинско семейство, задружно, единно. А у нас… Не си спомням случай да седнем вечер заедно на масата, всички се хранехме в различно време. Така растяхме… Не питай Владлен за татко и мама, не говори с него за политика, като всеки юноша той е жесток в убежденията си.

Варя кимна.

— Добре, ще имам предвид.

От двора се дочу шум. Лена отиде до прозореца, тихо извика Варя.

— В този блок всеки ден стават такива неща.

Пред входа разтоварваха четири камиона — нанасяше се ново семейство: дебел служител от НКВД в униформа и с пистолет на хълбока, неговата шумна, креслива жена, две светлоруси момиченца по на седем-осем години. Служителят от НКВД командваше товарачите, те бяха девет-десет души и разопаковаха багажа.

— Нашите шкафове, маси, дивани — каза Лена, — всичко беше държавно, навсякъде висяха инвентарни номерца. Хората бяха равнодушни към вещите. А тези — старинни павловски мебели, огледала, маси, бюфети, кресла, роял!

— Всичко е крадено, ограбвано — каза Варя. — Ако имах сега една картечница, щях да изпозастрелям всички до един, дяволите ги взели!

— Варя, никога не говори такива неща, никога и на никого, дори на най-близкия си човек.

— Че какво толкова? — позасмя се Варя. — Казах го за товарачите. Като мухи без глави са! Не могат ли да обслужат както трябва служителя от нашите доблестни органи?!

— Не говори така дори за товарачите.

— Добре, ще помълчим.

От училище си дойде Владлен, мрачно поздрави Варя, хвърли на леглото охлузената си брезентова чанта, Лена му сложи да обядва: зелева супа без месо и просена каша. Той яде, не благодари и излезе, без да каже кога ще се прибере.

— Трябва да реша нещо за Владлен — въздъхна Лена. — Миналата седмица изселиха осемдесет и пет семейства от нашия блок. Какво беше, боже! Погром! Само дето не разхвърляха перушината от възглавниците. Дворът беше пълен с хора на НКВД, хвърляха по колите хора, куфари. Носят се слухове, че имало вече списък на още шейсет семейства, сигурно и аз съм в това число. Какво ще правя с Владлен на новото място? И тук не мога да го изхраня, а момчето расте, организмът му се нуждае от храна. Обувките му се скъсаха, с какво да му купя нови? Нямам какво повече да продавам. Всичко, което имам, го виждаш на мен. Тежко ми е да го мисля, но явно трябва да дам Владлен в детски дом, ходих в районния изпълком, изпратиха ме на „Даниловский вал“, в детския разпределител на НКВД, но там е ужас, детски затвор.

— Там разпределят за детски домове, а в тях е по-сносно.

Лена отново въздъхна.

— И други ми го казват. От нашия блок много майки дадоха там децата си, успяха, преди да ги изселят. Явно ще трябва да дам Владлен, той самият го иска. Веднъж нямахме какво да ядем, почна да капризничи, изкара ме от търпение и му казах: „Ще те дам в детски дом, там ще те нахранят.“ Той ми отговори: „Много добре. Поне ще се отърва от тази проклета фамилия.“

— Какво ще стане с Ваня, ако те изселят? — попита Варя.

— Ще дойде с мен. Ще си намеря работа, нали не могат да ни уморят от глад.

— Ти ще работиш, а синът ти с кого ще остава?

— Не знам… Но нали не мога да изоставя детето си! Е, ще умрем двамата. На някои семейства разрешиха да си изберат град, където да ги изпратят, но аз не знам какво да избера. Имам някакви далечни роднини в Мотовилиха, в Баку, не ги познавам, дори адресите им не зная. Пък и хората сега се страхуват от всичко… Понякога ми се иска да заспя и да не се събудя, да не се връщам в този кошмар.

— Ако все пак ти дадат възможност да избереш града, кажи Мичуринск, там живее една моя леля, вярно, старичка е, но е още бодра и е много добра жена, живее сама, ще можеш да се настаниш при нея. Ако не ти дадат Мичуринск, поискай Уфа.

— Защо Уфа?

— Защо Уфа?… — повтори Варя. — Знаеш ли, Саша е вече на свобода.

— Така ли?

— Отби наказанието си, но няма право да живее в големи градове. Шофьор е в Уфа, Софя Александровна му пише до поискване, та и ти, щом пристигнеш, му прати една картичка до поискване.

Лена помисли и отрицателно завъртя глава.

— Не става. Саша е осъждан, аз съм „дъщеря на народен враг“, още повече ще му усложня положението. Нямам право на това. Ако ми позволят да избирам, Мичуринск е по-добре — ще има при кого да ида от гарата, да пренощувам първата нощ. Но най-вероятно е да не ме попитат къде искам, просто ще ме изселят и толкоз.

— Но все пак, ако те попитат… — настоя Варя.

— Тогава ще поискам Мичуринск, но дали твоята леля ще ме приеме с детето?

— Непременно ще те приеме. Ще й пиша.

— Благодаря ти. Това много ще ми помогне.