Стивън Пресфийлд
Александър (31) (Добродетелите на войната)

29
Краят на царете

Откриваме трупа на Дарий в един ров на шестстотин метра от главния път. Прободен е в корема, при това неведнъж, по начин, който показва, че или са му държали ръцете, или са го вързали. Тези рани не убиват човек мигновено. Мъчил се е, преди да умре. Теламон се навежда да оправи наметалото на царя, което се с изсулило настрани, и да нагласи тялото му в поза, поне малко нелишена от достойнство.

— Който и да го е убил, поне е спазил приличието и го е пробол отпред — отбелязва аркадецът.

— Да, обаче не му е стискало да довърши работата — добавя Хефестион.

Поболявам се от скръб заради тази измяна и обезумявам от ярост заради тази загуба. Смъквам наметалото си и покривам с него трупа. Играта е „Убий царя“, знам, ала бих дал всичко да я видя да свършва другояче. Царската тиара на Дарий липсва, което предполага, че цареубиецът е и претендент за престола. Останките от колата, с която са возили царя, лежат в крайпътната канавка.

— Карали са го в окови. — Хефестион посочва прехвърлената през перилата верига. — Оста трябва да се е сцепила при изкачването на тоя хълм. Тук на върха Бес сигурно му е дал кон, който да яхне. Заповядали са на царя да направи нещо и той е отказал.

— Какво? — пита Теламон. — Да им даде тиарата ли?

— Изменниците вече са му я били взели. Може би просто да продължава да бяга.

Стига сме зяпали. Непристойно е. Нареждам тялото да бъде измито и повито, ще го отнесем на царицата майка за погребение в персеполската Царска гробница. Прочитам въпроса в очите на старшините.

— Поставете го на носилка, покрит с моето наметало — казвам аз. — Отнасяйте се с тленните му останки все едно са моите.

Когато се връщам при армията в Хекатомпил^[1], ме обзема непозната досега меланхолия. Следващото предизвикателство явно ще е да преосмисля целта на похода за войската. След смъртта на Дарий те ще решат, че задачата е изпълнена. Ще искат да се приберат у дома. Временно мога да предотвратя смутовете с преследването на Бес, който несъмнено ще подкрепи претенциите си за трона, като събере нова армия още по на изток. А сетне какво? Как?

В отчаянието ми обаче не ми е до това. Моля другарите си за снизхождение, искам да ме оставят сам, освен Хефестион, Кратер и Теламон.

После в покоите си съм прекалено покрусен, за да разговарям с тях, дори да пия. Прочитам страх в очите на приятелите ми. Боят се за психическото ми състояние. Те се изреждат да описват с думи моето униние, сякаш като го изрекат, могат да ме избавят от хватката му.

— Това е нещо ужасно, смъртта на един цар — заявява Кратер. — Свършва цял свят.

Теламон:

— Човек осъзнава, че е смъртен. Кръвта му изтича като на всички други и той умира като тях.

— И ако също е цар, човек не може да не прочете в кончината на другия владетел собствения си край — добавя Хефестион.

Не. Не е това.

Моят приятел продължава:

— За човек с твоя благороден характер, Александре, злото тук може би не е толкова самата смърт на Дарий, колкото начинът, по който го е сполетяла. Убит от собствените си хора, окован, беглец.

По-нататък той отбелязва, че ако сме заварили Дарий жив, по-лесно можела да се съхрани приемствеността на империята — царят можел да изпълнява такива ритуали и функции, които щели да са неуместни за македонец. Неговото оставане като номинален господар на Персия под моя власт щяло да облекчи натиска върху мене и армията.

— Ние изгубихме врага си — казва Кратер. — Лишихме се от целта на всичките ни усилия — и няма с какво да я заменим.

Следва мълчание.

— Успехът е най-тежката отговорност — казва Теламон. — Сега сме победители. Сбъднаха се всичките ни мечти.

— Това също е смърт — съгласява се Хефестион. — И може би най-неумолимата.

Нощта се източва и изтлява.

— Простете ми, приятели — най-сетне нарушавам мълчанието си аз. — Идете да почивате. Добре съм.

Отнема ми минути да ги убедя и след това още време да ги изтикам навън. Когато открехвам портата, зървам хиляди, обсадили сградата от страх за моето състояние.

Хващам Хефестион за ръката.

— Заради него е — казвам му. — Нищо повече.

— Не разбирам.

— Заради Дарий. Исках да поговоря с него. Да чуя възгледите му. Виждаш ли, той е единственият човек, заемал върха, на който сега трябва да се изправя аз.

Моят другар търси погледа ми. Наистина ли съм добре?

— Страшно ми се искаше да го направя свой приятел — добавям.