Блейк Крауч
Тъмна материя (10)

10

Оставащи ампули: 44

Аманда вдига очи от бележника си.

— Сигурен ли си, че това е най-добрият начин? — пита тя.

— Когато запишеш нещо, насочваш цялото си внимание в него. Почти невъзможно е да пишеш едно, а да си мислиш за друго. Самото записване на хартия кара мислите и намеренията ти да работят в синхрон.

— Колко пъти да го напиша? — пита Аманда.

— Да пробваме с един параграф в началото?

Тя завършва изречението, което е започнала, затваря бележника и става на крака.

— Продължаваш ли да мислиш за написаното? — питам аз.

— Старая се.

Нарамвам раницата. Аманда отива до вратата, хваща дръжката и я отваря. Коридорът е озарен от сутрешна светлина, която е толкова ослепителна, че за момент не виждам нищо навън.

Докато очите ми се настройват, пейзажът малко по малко ми се прояснява.

Стоим на прага на кутията на върха на някакъв хълм, който гледа към парк.

На изток виждаме смарагдовозелени склонове, които продължават няколкостотин метра, чак до езерото Мичиган. В далечината ни посреща гледка, каквато никога не сме виждали — сградите са тънки, построени от стъкло и стомана, заради които изглеждат почти невидими, създават усещането, че са просто миражи.

Небето е пълно с движещи се обекти, които кръстосват въздушното пространство на град, който смятам, че е Чикаго. Няколко от тях ускоряват вертикално и се насочват към синия простор, без намерение да спрат.

Аманда ме поглежда, ухилва ми се и потупва бележника си.

Отварям го на първата страница.

Написала е…

Искам да отидем на добро място, на което животът е хубав. Свят, в който бих искала да живея. Не е бъдещето, но прилича на него…

— Не е зле — заявявам аз.

— Това място истинско ли е? — пита Аманда.

— Да. И ти ни доведе тук.

— Да го разгледаме. Бездруго трябва да си дадем малко почивка от наркотика.

Тя тръгва надолу по тревистия склон. Минаваме покрай детска площадка, след което стигаме до пътека, която преминава през парка.

Утрото е студено и свежо. Дъхът ми излиза на пара.

Тревата е покрита със слана на местата, където слънцето още не я е докоснало, а дърветата, които ограждат парка, вече се наслаждават на топлите ласки.

Езерото е спокойно като стъкло.

На четиристотин метра пред нас започва поредица от елегантни Y-образни постройки, които са разположени на интервали от петдесет метра в парка.

Едва когато ги доближаваме, разбираме какво представляват.

Използваме лифта, за да се качим до северната платформа, и изчакваме под отопляемия навес на дванайсет метра над тревата. Една дигитална интерактивна карта, на която е изписано името „Чикагски транспортни власти“, определя този маршрут като „Ред Лайн Експрес“, който води от Южно Чикаго до центъра.

През високоговорителя над нас се разнася женски глас:

— Пазете се. Влакът пристига. Пазете се. Влакът пристига след пет… четири… три…

Оглеждам се, но не виждам нищо да ни приближава.

— Две…

Нещо се раздвижва измежду дърветата.

— Едно.

Лъскав влак с три вагона спира на гарата. Вратите се отварят и компютризираният женски глас се разнася отново:

— Моля да се качите, когато светне зелено.

Няколкото пътници, които слизат от влака и минават покрай нас, носят работни дрехи. Панелът над всяка от отворените врати свети червено, но след малко се променя на зелено.

— Вече можете да се качите. Следваща спирка гара „Център“.

Двамата с Аманда се споглеждаме и се качваме на първия вагон. Претъпкан е с пътници.

Това не е Ел, който познавам. Това тук е безплатно. Никой не стои прав. Всеки е закопчал колан на мястото си, сякаш се намираме в някаква ракета.

Думата „СВОБОДНО“ свети над всяко свободно място.

Двамата с Аманда тръгваме по пътеката и веднага сме порицани от компютризирания глас:

— Моля, намерете си места. Влакът не може да потегли, докато всички не са обезопасени.

Сядаме на две седалки в предната част на вагона. Когато се отпускам на моята, веднага се появяват омекотени колани и внимателно се увиват около раменете и кръста ми.

— Отпуснете се на местата си, моля. Влакът потегля след три… две… едно.

Ускоряването е плавно, но силно. То ме запраща в меката седалка за две секунди. Направо летим върху еднорелсовата линия, без да се усеща някакво триене под нас. Градът през прозореца се превръща в петно, в което не мога да различа нищо.

Фантастичният хоризонт се приближава по-близо. Сградите са някак си нелогични. На ярката сутрешна светлина приличат на счупено огледало, чиито парчета някой е пренаредил едно върху друго. Построени са прекалено красиво и несиметрично, за да са направени от човешка ръка. Те са перфектни в своето несъвършенство и асиметрията си, подобно на планинска верига. Или на река.

Железопътната релса се снижава.

Започва да ми се повдига.

Профучаваме през някакъв тунел — мракът се слива с изблиците на светлина, които служат единствено за да засилят чувството за дезориентация и скорост.

Излизаме от мрака. Хващам се за седалката си. Коланите ме удържат, когато влакът спира.

Компютризираният глас съобщава:

— Гара „Център“.

Това вашата спирка ли е? Този надпис се появява като холограма на петнайсет сантиметра от лицето ми, а под него е написано: Да или Не.

— Да слезем тук — предлага Аманда.

Плъзвам пръст върху Да и тя прави същото.

Коланите ни се откопчават и се прибират в седалките. Ставаме и слизаме от вагона заедно с другите пътници на платформата на великолепна гара, в сравнение с която „Гранд Сентръл“ на Ню Йорк е просто джудже. Тя представлява величествен терминал с таван, който наподобява на орнаментирано стъкло — слънцето преминава през него и се разпръсква като брилянтни орнаменти върху мраморните стени.

Мястото е пълно с хора.

Във въздуха се носят протяжните, крякащи тонове на саксофон.

Отиваме в другия край на гарата и изкачваме внушителен водопад от стъпала.

Всички около нас си говорят сами — сигурен съм, че провеждат разговори по телефоните си, макар да не забелязвам никакви мобилни устройства.

На върха на стълбите минаваме през една от десетина въртящи се прегради.

Улицата е пълна с пешеходци — няма коли, няма светофари. Намираме се в основата на най-високата сграда, която някога съм виждал. Дори погледната отблизо, не изглежда истинска. Тъй като не личи къде започват и свършват етажите, прилича на парче солиден лед или кристал.

Водени от обикновено любопитство, прекосяваме улицата, влизаме във фоайето на тази кула и следваме табелите, които ни отвеждат до наблюдателната платформа.

Асансьорът е изумително бърз.

Налага се постоянно да преглъщам, за да отпушвам ушите си заради постоянната промяна на налягането.

Кабината спира след две минути.

Компютризиран глас ни уведомява, че разполагаме с десет минути, за да се насладим на върха.

Вратите се отварят, за да бъдем посрещнати от студен вятър. Излизаме от кабината и минаваме покрай холограма, на която пише: Намирате се на 2,15 километра над равнището на улицата.

Асансьорната шахта заема центъра на малката наблюдателна платформа. Върхът на кулата е на петнайсет метра над нас. Той наподобява пламък от стъкло.

Докато вървим към края на платформата, се появява друга холограма: Стъклената кула е най-високата сграда в Средния запад и третата най-висока в Америка.

Направо замръзваме тук. Вятърът се носи от езерото. Въздухът ми се струва по-разреден и главата ми се замайва, но не знам дали причината е липсата на кислород, или просто ми се завива свят.

Стигаме до антисамоубийствената преграда.

Главата ми направо се люлее. Стомахът ми кипи.

Всичко ми идва в повече — блестящият град, издигащите се близки кули и огромното езеро, което се вижда съвсем ясно върху цял Южен Мичиган.

На запад и на юг, оттатък предградията, полетата проблясват на сутрешната светлина на стотици километри разстояние.

Кулата се поклаща.

— Четири щата — Илинойс, Индиана, Мичиган и Уисконсин — се виждат в ясен ден.

Докато стоя в това произведение на изкуството и въображението, се чувствам малък в най-хубавия смисъл на думата.

Магическо е да дишаш въздуха на един свят, който може да построи нещо толкова красиво.

Аманда е точно до мен и двамата оглеждаме прекрасната женствена извивка на сградата. Тук горе е спокойно и почти тихо.

Единственият звук е самотният шепот на вятъра.

Шумът от улиците долу не достига до нас.

— Това ли видя в главата си? — питам аз.

— Не и съзнателно, но имам чувството, че някак си е правилно. Като отчасти запомнен сън.

Поглеждам към северните квартали, където трябва да се намира Логан Скуеър.

Въобще не прилича на мястото, на което живея.

На няколко крачки от нас един старец е застанал зад старата си съпруга. Изкривените му ръце са върху раменете й, докато гледа през телескоп, който е насочен към най-невероятното виенско колело, което някога съм виждал. Високо е триста метра и се издига над брега на езерото, където трябва да е „Нейви Пиър“.

Мисля си за Даниела.

Чудя се какво ли прави точно в този момент другият Джейсън — Джейсън 2.

Питам се какво ли причинява на съпругата ми.

Гневът, страхът и носталгията ме обвиват като болест.

Въпреки цялата си величественост, този свят не е моят.

Дори не прилича на него.

* * *

Оставащи ампули: 42

Отново вървим по тъмния коридор в това пространство между световете, а стъпките ни отекват във вечността.

Държа лампата и се чудя какво да напиша в бележника, когато Аманда спира.

— Какво има? — питам аз.

— Чуй.

Настава такава тишина, че мога да чуя силното туптене на сърцето си.

И след него… нещо невъзможно.

Звук.

От някъде далече, далече в коридора.

Аманда ме поглежда.

— Какво, по дяволите, е това? — прошепва тя.

Впервам поглед в мрака.

Не виждам нищо освен мъждукащата светлина от лампата, която се отразява в повтарящите се стени.

От време на време звукът се усилва.

Влачене на крака.

— Някой идва — казвам аз.

— Как е възможно?

Стъпките наближават периферията на светлината.

Някаква фигура върви към нас.

Правя крачка назад. Иска ми се да побягна, но къде мога да отида?

Трябва да се изправя срещу непознатия.

Мъж е.

Гол.

Тялото му е покрито с кал, мръсотия или…

Кръв.

Определено е кръв.

Направо вони на нея.

Сякаш се е въргалял в кървав басейн.

Косата му е сплъстена, а лицето му е толкова изцапано, че очите му изпъкват на фона му.

Ръцете му треперят, а пръстите му са свити здраво, сякаш отчаяно се е опитвал да издере нещо.

Едва когато се приближава на три метра от нас, осъзнавам, че този човек съм аз.

Правя му път и се прилепвам до най-близката стена.

Докато ни отминава, погледът му се спира на мен.

Не знам дали дори ме забелязва.

Изглежда шокиран.

Някак си празен.

Сякаш току-що е излязъл от ада.

От гърба и раменете му са били изтръгнати парчета плът.

— Какво се е случило с теб? — питам аз.

Той се спира и ме поглежда втренчено. Отваря уста и издава най-ужасния писък, който някога съм чувал — писък, който се надига като вълна от гърлото му.

Гласът му ечи, а Аманда ме сграбчва за ръката и ме дърпа след себе си.

Мъжът не тръгва след нас.

Просто ни гледа, докато се отдалечаваме, и отново се затътря по коридора.

Потъва в безкрайния мрак.

* * *

Трийсет минути по-късно стоя пред врата, която е идентична на останалите, и се опитвам да изтрия от съзнанието си онова, което видях в коридора.

Изваждам бележника от раницата и го отварям с химикалка в ръка.

Дори не се налага да се замислям.

Направо пиша: Искам да се прибера у дома.

* * *

Чудя се: Това ли изпитва Бог? Огромно вълнение от факта, че думите ти буквално са създали този свят? Да, той вече е съществувал, но аз направих връзката с него. От всички възможни светове намерих този, който, поне от онова, което виждам през отворената врата, е светът, който искам.

Излизам от кутията и под краката ми захрущява стъкло. Следобедната светлина се процежда през прозорците горе и осветява редица метални генератори от едно друго време.

Макар да не съм виждал това място на дневна светлина, знам къде се намирам.

Последния път, в който бях тук, имаше пълнолуние над езерото Мичиган, а аз се бях отпуснал върху един от тези древни генератори, дрогиран, придружаван от мъж с маска на гейша, който ме доведе под дулото на пистолета си в тази изоставена електроцентрала.

В онзи миг не съм имал представа, че съм стоял срещу самия себе си.

Не съм предполагал дори за очакващото ме пътуване. За ада, в който се озовах.

Кутията е разположена в далечния край на помещението с генераторите, скрита е зад стълбите.

— Е? — пита Аманда.

— Мисля, че успях. Това е последното място, което видях, преди да се събудя в света ти.

* * *

Излизаме от изоставената електроцентрала.

Слънцето пече навън.

Снижава се.

Късен следобед е. Единственият звук наоколо е крясъкът на чайките над езерото.

Тръгваме на запад към кварталите на Южно Чикаго, като вървим по покрайнините като скитници.

Далечният хоризонт ми е добре познат.

Точно онзи, който така обичам, е.

Слънцето продължава да се снижава. Вървим двайсет минути, преди да осъзная, че не сме видели нито една кола на пътя.

— Малко е тихичко, нали? — питам аз.

Аманда ме поглежда.

Тишината не беше толкова натрапчива в индустриалната пустош до езерото.

Тук е направо стряскаща. Няма никакви автомобили. Няма никакви хора.

Толкова е тихо, че мога да чуя как токът преминава през жиците над нас.

Гарата на Осемдесет и седма улица е затворена — от нея не потеглят нито влакове, нито автобуси.

Единственият друг признак на живот е една улична черна котка с отрязана опашка, която минава наблизо с плъх в устата.

— Може би трябва да се върнем в кутията — предлага Аманда.

— Искам да видя дома си.

— Нещо не е наред с това място, Джейсън. Не го ли усещаш?

— Няма да се научим да управляваме кутията, ако не изследваме местата, на които ни праща.

— Къде живееш?

— В Логан Скуеър.

— Не можем да отидем пеша до там.

— В такъв случай ще заемем някоя кола.

Прекосяваме Осемдесет и седма и минаваме цяла пресечка с мрачни и ниски жилищни сгради. Улиците не са чистени от седмици. Има боклук навсякъде. По тротоара са нахвърлени много чували — някои са разкъсани и изглеждат отвратително.

На много от прозорците са заковани дъски.

Други са покрити с найлони.

От повечето висят дрехи.

Някои са черни.

Други са червени.

От няколко къщи се носят звуците от пуснати радиа и телевизори.

Плач на дете.

Иначе кварталът е зловещо тих.

На половината на шестата пресечка Аманда се провиква:

— Намерих една кола!

Насочвам се към една „Олдсмобил Кътлас Сиера“ от средата на 90-те.

Бяла е. В краищата й се забелязва ръжда. На джантите й няма тасове.

През мръсното стъкло се виждат ключовете — висят от запалването.

Отварям шофьорската врата и се разполагам зад волана.

— Значи наистина ще го направим? — пита Аманда.

Запалвам двигателя, докато се качва в колата.

Има четвърт резервоар с гориво.

Трябва да ни стигне.

Предното стъкло е толкова мръсно, че ми се налага да пръскам течност цели десет секунди, за да махна мръсотията и полепналите листа.

* * *

Магистралата е пуста.

Никога не съм я виждал такава.

Празна е в двете посоки, докъдето ми стига погледът.

Ранна вечер е и слънцето се отразява в „Уилис Тауър“.

Карам на север и с всеки изминат километър стомахът ми се стяга още повече.

— Хайде да се върнем — предлага Аманда. — Сериозно. Очевидно нещо не е наред тук.

— Семейството ми има нужда от мен. Мястото ми е при тях.

— Откъде знаеш, че това е твоята версия на Чикаго?

Тя включва радиото и започва да върти копчето, докато не се чува добре познатият сигнал за тревога.

Последващото съобщение се излъчва по молба на илинойската полиция. Задължителният двайсет и четири часов полицейски час остава в сила в Кук Каунти. Всички жители трябва да останат в домовете си до второ нареждане. Националната гвардия продължава да се грижи за безопасността на всички квартали, разнася храна и осигурява транспорт до карантинните зони на Центъра за контрол и превенция на заболяванията.

Конвой от четири военни хъмвита се появява на южните платна.

Опасността от заразяване все още е голяма. Първите симптоми са треска, силно главоболие и болки в мускулите. Ако смятате, че вие или някой в семейството ви е заразен, закачете червена дреха на прозореца с изглед към улицата. Ако някой в семейството ви е починал, закачете черна дреха на прозореца с изглед към улицата.

Служителите на ЦКПЗ ще ви осигурят помощ при първа възможност.

Останете на линия за допълнителна информация.

Аманда ме поглежда.

— Защо не обръщаш колата?

* * *

Няма къде да паркирам пред нас, затова оставям колата в средата на улицата със запален двигател.

— Направо си се побъркал, мамка му — мърмори Аманда.

Запътвам се към къщата ни, на която на прозореца на спалнята са закачени червена пола и черен пуловер.

— Това е домът ми, Аманда.

— Просто побързай. И внимавай, моля те.

Слизам от колата.

Улицата е много тиха и посиняла от здрача. Пресечка по-нагоре виждам няколко бледи фигури да се влачат в средата на пътя.

Качвам се на тротоара.

Жиците, по които тече токът, са тихи, а светлината, която се процежда от къщите, е по-слаба, отколкото трябва да бъде.

Свещи.

В квартала ми няма ток.

Изкачвам се по стъпалата до предната врата и надниквам през големия прозорец към трапезарията.

Тъмно е.

Почуквам.

Минава доста време, докато една сянка не се появява от кухнята, минава бавно покрай масата за хранене и се насочва към вратата.

Устата ми пресъхва.

Не бива да съм тук.

Това дори не е домът ми.

Полилеят е различен.

Както и картината на Ван Гог над камината.

Чувам прибирането на три резета.

Вратата се отваря по-малко от два сантиметра и миризмата, която излиза от вътрешността на къщата, не е онази на моя дом.

Тук мирише на болести и смърт.

Даниела държи свещ, която трепери в ръката й.

Дори на слабата й светлина забелязвам, че цялото й тяло е покрито в пъпки.

Очите й изглеждат черни.

Пълни са с кръв.

Останала е съвсем малка част от бялото на склерите.

— Джейсън? — учудва се тя. Гласът й е мек и влажен. От очите й потичат сълзи. — Боже мой! Наистина ли си ти?

Даниела отваря широко вратата и се затътря към мен. Краката й едва я удържат.

Сърцето ми направо се свива, че изпитвам отвращение към жената, която обичам.

Отстъпвам назад.

Усетила ужаса ми, тя застива на място.

— Как е възможно? — пита тя. — Ти умря.

— За какво говориш?

— Преди седмица те изнесоха от тук в чувал за трупове. Целият беше в кръв.

— Къде е Чарли? — питам аз.

Даниела поклаща глава и сълзите й потичат. Изкашля се и целият й лакът се покрива в кървава храчка.

— Мъртъв ли е?

— Никой не е идвал да го прибере. Все още е горе в стаята си. Разлага се там, Джейсън.

За момент Даниела изгубва равновесие и се хваща за рамката на вратата.

— Истински ли си? — пита тя.

Дали съм истински?

Ама че въпрос.

Оставам безмълвен.

Гърлото ми е задушено от мъка.

Очите ми се пълнят със сълзи.

Изключително много я съжалявам, но също така съм изплашен от нея. Инстинктът ми за самосъхранение работи на пълни обороти.

— Някой идва! — провиква се Аманда от колата.

Оглеждам улицата и виждам приближаващите в мрака фарове на някакъв автомобил.

— Джейсън, мамка му, ще те зарежа тук! — крещи спътницата ми.

— Коя е тази? — пита Даниела.

Грохотът на приближаващия двигател е оглушителен.

Аманда беше права. Трябваше да обърна колата в момента, в който осъзнах колко опасно може да бъде това място.

Този свят не е моят.

Въпреки това сърцето ми ме влече към втория етаж на тази къща, към стаята, в която лежи мъртва една от версиите на сина ми.

Искам да отида там и да го изнеса на ръце, но това би означавало да подпиша смъртната си присъда.

Слизам по стъпалата и отивам на улицата. Хъмвито спира на пътя, на три метра от капака на колата, която откраднахме в Саут Сайд.

Джипът е покрит с различни емблеми — Червен кръст, Национална гвардия и ЦКПЗ.

Аманда се подава през прозореца си.

— Какво, по дяволите, става, Джейсън?

Избърсвам очи.

— Синът ми е мъртъв там вътре. Даниела умира.

Вратата от страната на пътническото място на хъмвито се отваря и от него излиза човек в защитен костюм и маска. Насочва автомата си в мен.

Гласът обаче принадлежи на жена:

— Стой на място.

Инстинктивно вдигам ръце.

Тя насочва автомата към предното стъкло на колата ни и пристъпва към нея.

— Изгаси двигателя — заповядва на Аманда.

Спътницата ми изпълнява нареждането, а през това време слиза шофьорът на хъмвито.

Соча към Даниела, която все още е на верандата и едва стои на краката си.

— Съпругата ми е много болна. Синът ми е мъртъв горе.

Шофьорът поглежда през маската си към къщата ни.

— Закачили сте правилните цветове. Съвсем скоро ще дойде някой…

— Тя се нуждае от медицинска помощ веднага.

— Това вашата кола ли е?

— Да.

— Къде планирахте да отидете?

— Просто исках да отведа съпругата си на място, на което може да й се помогне. Няма ли болници, или…

— Почакайте тук.

— Моля ви.

— Почакайте — сопва се мъжът.

Той се качва на тротоара и отива при Даниела, която се е облегнала на парапета.

Коленичи пред нея и макар да чувам гласа му, не мога да разбера какво й казва.

Жената с автомата пази двама ни с Аманда.

От другата страна на улицата, от една от съседските къщи, се процежда светлина от огън, докато съседът ни наблюдава случващото се пред нас.

Шофьорът се връща.

— Трябва да разберете, че лагерите на ЦКПЗ са претъпкани. От две седмици е така. А и няма да има никакво значение, дори да успеете да я вкарате в някой от тях. Веднъж очите напълнят ли се с кръв, краят е много близо. Не знам за вас, но самият аз предпочитам да си отида в собственото си легло, а не на някой матрак в палатка с един куп мъртъвци. — Мъжът поглежда през рамо. — Надя, би ли дала на този господин автоинжектори? И маска.

— Майк — възпротивява се тя.

— Просто го направи, мамка му.

Надя отива до багажника на хъмвито.

— Значи тя ще умре?

— Съжалявам.

— Колко й остава?

— Ще се изненадам, ако оцелее до сутринта.

Даниела стене в мрака зад мен.

Надя се връща, дава ми пет автоинжектора и маска за лице.

Шофьорът обяснява:

— Носете маската през цялото време и макар да ви е много трудно, не я докосвайте.

— Какво е това? — питам аз.

— Морфин. Ако й дадете всичките пет наведнъж, ще си отиде спокойно. Аз не бих чакал. Последните осем часа са грозни.

— Никакъв шанс ли няма?

— Не.

— Къде има лекарство?

— Няма да бъде направено навреме, за да спаси града.

— Значи просто оставяте хората да умират по домовете си?

Мъжът ме оглежда през маската си.

Стъклото е тъмно.

Не мога да видя очите му.

— Ако се опитате да си тръгнете и попаднете на грешната барикада на пътя, ще ви убият. Особено след като се стъмни.

Мъжът се обръща.

Двамата с колежката му се качват в хъмвито, запалват двигателя и продължават напред.

Слънцето вече е съвсем ниско на небето. На улицата започва да става тъмно.

— Трябва да вървим — настоява Аманда.

— Дай ми секунда.

— Тя е заразна.

— Наясно съм.

— Джейсън…

— Това там е съпругата ми.

— Не, това там е версия на съпругата ти и ако се заразиш от нея, никога няма да видиш истинската.

Слагам си маската и изкачвам стъпалата до верандата.

Даниела вдига поглед към мен.

Лицето й направо ме сломява.

Цялата се е оповръщала с кръв и черна жлъчка.

— Няма ли да ме вземат? — пита тя.

Поклащам глава.

Иска ми се да я прегърна и да я утеша.

Искам да избягам от нея.

— Всичко е наред — казва Даниела. — Няма нужда да се преструваш, че нещата ще се оправят. Готова съм.

— Дадоха ми това.

Оставям автоинжекторите на земята.

— Какво е?

— Начин да се сложи край.

— Гледах как умираш в леглото ни. Гледах как синът ни умира в своето. Не искам да се връщам отново в тази къща. Представяла съм си живота по много начини, но не и по този.

— Това не е животът ти, това е само краят му. Животът ти беше красив.

Свещта пада от ръката й и изгасва върху бетона. От фитила й се издига дим.

— Ако ти бия всичките пет инжектора, страданията ти ще приключат. Това ли искаш?

Даниела кима. По бузите й текат кръв и сълзи.

Махам лилавата капачка от един от автоинжекторите, притискам края му в бедрото й и натискам бутона в другия край.

Тя едва помръдва, когато спринцовката изстрелва доза морфин в тялото й.

Вземам останалите четири и ги бия в бърза последователност.

Ефектът е почти мигновен.

Даниела се отпуска на металния парапет и черните й очи се оцъклят от лекарството.

— По-добре ли си? — питам аз.

Тя почти се усмихва, след което казва, фъфлейки:

— Знам, че просто халюцинирам, но ти си моят ангел. Ти се върна за мен. Много се страхувах да умра сама в къщата.

Здрачът става все по-гъст.

Първите звезди се появяват в странно черното небе над Чикаго.

— Така ми се… вие свят — казва Даниела.

Мисля си за всички вечери, през които сме седели на тази веранда. Пили сме. Смели сме се. Шегували сме се със съседите, които са минавали покрай нас.

В този момент осъзнавам колко безопасен и перфектен е моят свят. Вече разбирам — приемал съм цялото онова удобство за даденост. Било е много хубаво и са съществували безброй начини, по които всичко е можело да отиде по дяволите.

— Ще ми се да можеше да ме докоснеш — казва Даниела. Гласът й е дрезгав и крехък, едва доловим шепот. Очите й се затварят.

Всяко вдишване и издишване се удължават със секунда-две. Докато не спира да диша напълно.

Не искам да я оставям тук, но съм наясно, че не бива да я докосвам.

Изправям се и отивам в къщата. Тя е тъмна и тиха. Присъствието на смъртта тук е повече от осезаемо.

Минавам през осветените от свещи трапезария и кухня и покрай кабинета. Паркетът скърца под краката ми — това е единственият звук в къщата.

Спирам се в началото на стълбището и поглеждам нагоре към мрака на втория етаж, където синът ми се разлага в леглото си.

Нещо ме привлича към него като неустоимата гравитация на черна дупка.

Противопоставям му се.

Вземам одеялото, постлано върху дивана, отнасям го навън и завивам с него Даниела.

Затварям вратата на къщата ми и се махам от този ужас.

Качвам се в колата и запалвам двигателя.

Поглеждам Аманда.

— Благодаря ти, че не ме изостави.

— Трябваше да го направя.

Потеглям.

В някои части на града има електричество. Други са потънали в мрак.

Очите ми постоянно се пълнят със сълзи. Едва виждам пътя.

— Джейсън, това не е твоят свят — обяснява Аманда. — Това не беше твоята съпруга. Все още имаш шанс да се прибереш у дома и да намериш семейството си.

Наясно съм, че е права, но емоционално се чувствам разкъсан.

Заложено ми е да обичам и защитавам тази жена.

Минаваме през Бъктаун.

В далечината цял един квартал е потънал във високи до небето пламъци.

* * *

Магистралата е тъмна и празна.

Аманда се пресяга и маха маската от лицето ми.

Миризмата на смърт, останала от дома ми, все още ме измъчва.

Не мога да я прогоня.

В мислите ми е само мъртвата Даниела, лежаща под одеялото на верандата.

Намираме се в западната част на центъра. Поглеждам през моя прозорец.

Светлината от звездите осветява кулите.

Те са черни и безжизнени.

— Джейсън?

— Какво?

— Следва ни някаква кола.

Поглеждам в огледалото за обратно виждане.

Фаровете са изгасени и прилича на призрак, който е яхнал задната ни броня.

Пускат светлините си и колата ни е осветена от синьо и червено.

Един глас избумтява през мегафон:

— Отбийте в аварийната лента.

Паникьосвам се.

Не разполагаме с нищо, с което да се защитаваме. Не можем да избягаме с този боклук, който карам. Отпускам крака си от газта и виждам как стрелката на спидометъра се връща обратно.

— Спираш ли? — учудва се Аманда.

— Да.

— Защо?

Натискам леко спирачката и когато скоростта ни става достатъчно ниска, отбивам в аварийната лента и спирам.

— Джейсън. — Аманда ме сграбчва за ръката. — Какво правиш?

В страничното огледало виждам черния джип, който спира зад нас.

— Изключете двигателя и хвърлете ключовете през прозореца.

— Джейсън!

— Просто ми се довери.

— Последно предупреждение. Изключете двигателя и хвърлете ключовете през прозореца. Всеки опит да избягате ще бъде посрещнат със смъртоносна сила.

На километър-два от нас се появяват други фарове.

Дърпам ръчната и гася фаровете. Свалям прозореца си с няколко сантиметра, прокарвам ръка през пролуката и се преструвам, че изхвърлям ключовете.

Вратата на шофьора на джипа се отваря и мъж с противогаз слиза от него с вдигнато оръжие.

Включвам колата отново на скорост, пускам фаровете и настъпвам педала на газта до долу.

Разнасят се изстрели над рева на двигателя.

Един куршум улучва предното стъкло и образува дупка в него.

Появява се още една.

Трети се забива в касетофона.

Поглеждам назад и виждам, че джипът е на няколкостотин метра зад нас.

Скоростомерът показва деветдесет километра в час и се покачва.

— Колко далече сме от нашия изход? — пита Аманда.

— На два-три километра.

— Следват ни няколко автомобила.

— Виждам ги.

— Джейсън, ако ни заловят…

— Знам.

Карам с около сто и петдесет километра в час — двигателят с мъка поддържа тази скорост, а оборотите са в червената зона.

Минаваме покрай знак, който ни показва, че отбивката ни е на четиристотин метра вдясно от нас.

С тази скорост стигаме до нея за няколко секунди.

Поемам по изхода със сто и двайсет километра в час и настъпвам здраво спирачката.

Двамата с Аманда не сме си сложили колани.

Инерцията я запраща в жабката, а мен във волана.

В края на рампата правя брутален ляв завой през един знак „Стоп“ — гумите пищят и оставят черни следи върху асфалта. Аманда е запратена във вратата си, а аз едва не се премествам на нейното място.

Докато карам по надлеза, успявам да преброя пет чифта фарове на магистралата. Най-близкият джип е поел по рампата, а две хъмвита го следват по петите.

Прелитаме през празните улици на Южно Чикаго.

Аманда се навежда напред и се заглежда през предното стъкло.

— Какво има? — питам аз.

Гледа небето.

— Там горе има някакви светлини.

— Хеликоптер?

— Явно.

Прелитаме през празните улици и през затворената гара. Излизаме от гетото и продължаваме покрай изоставени складове и железопътни депа.

Намираме се в забравена от бога част на града.

— Приближават ни — казва Аманда.

Един куршум се врязва в багажника на колата. Последван е от още три — имам чувството, че някой блъска с чук по метала.

— Стрелят ни с картечница — констатира спътницата ми.

— Лягай на пода.

Воят на сирени се приближава към нас.

Този античен автомобил не може да се сравнява с онова, което ще ни връхлети.

Още два куршума улучват задния и предния прозорец. Един се врязва в средата на седалката на Аманда. Въпреки напуканото стъкло виждам езерото пред нас.

— Дръж се, почти стигнахме — казвам аз.

Правя остър десен завой по „Пуласки Драйв“. Три куршума се забиват в задната врата от страната на пътника. Изключвам фаровете.

През първите няколко секунди имам чувството, че се движим в пълен мрак.

Очите ми бързо започват да привикват.

Вече различавам асфалта пред нас и черните силуети на сградите наоколо.

Няма никаква светлина.

Махам крака си от газта, но не натискам спирачката.

Поглеждам назад и виждам два джипа да правят агресивни завои по „Пуласки“.

Пред нас се издигат добре познатите ми два комина, които се опитват да прободат осеяното със звезди небе.

Карам с трийсет километра в час и макар джиповете да ни настигат бързо, не мисля, че дългите им светлини са ни достигнали все още.

Забелязвам оградата.

Скоростта ни продължава да пада.

Завивам и блъскам с предната броня заключената порта. Вратите се отварят.

Бавно влизаме в паркинга и докато избягвам падналите улични лампи, поглеждам назад към пътя.

Сирените стават все по-шумни.

Три джипа прелитат покрай портата, следвани от две хъмвита с монтирани на покривите картечници.

Изключвам двигателя.

В настъпилата тишина чувам ясно отдалечаващите се сирени.

Аманда слиза от колата, а аз вземам раницата ни от задната седалка.

Затваряме вратите и звукът се отразява в тухлената сграда пред нас.

Тръгваме към рухналата постройка и към табелата, на която пише КАГО ПАУЪР.

Над главите ни прелита хеликоптерът и прожекторът му осветява паркинга.

Приближава ни ревящ двигател.

Един от черните джипове се появява на „Пуласки“.

Фаровете му ни заслепяват.

Докато бягаме към сградата, през мегафона се разнася мъжки глас, който ни заповядва да спрем.

Влизам през една дупка в тухлената фасада и помагам на Аманда да стори същото.

Вътре е пълен мрак.

Отварям раницата и бързо изваждам лампата на батерии от нея.

Светлината разкрива разрушения офис. Мястото ме връща към нощта с Джейсън 2, когато гол и под заплахата на дулото на пистолета му ме вкара в друга версия на тази стара сграда.

Излизаме от първото помещение. Лампата се опитва да разкъсва мрака.

Вървим по някакъв коридор.

Все по-бързо и по-бързо.

Стъпките ни туптят по изгнилия под.

Потта се стича по челото ми и влиза в очите.

Сърцето ми бие толкова силно, че гърдите ми се разклащат.

Опитвам се да си поема въздух.

Следват ни гласове.

Поглеждам назад. Мракът е прорязван от лазери и зелени петна, които предполагам, че са очила за нощно виждане.

Чувам шума на радиостанции, шептящи гласове и летящия хеликоптер отвън.

Някой стреля в коридора и двамата с Аманда лягаме на пода, докато изстрелите не секват.

Ставаме на крака и още по-бързо тръгваме напред.

Завиваме по друг коридор, за който съм убеден, че е правилният, макар да не мога да бъда сигурен в нищо в този мрак.

Най-накрая излизаме на метална платформа на върха на открито стълбище, което води долу до генераторите.

Слизаме.

Преследвачите ни са толкова близо, че мога да различа три различни гласа, които се носят по последния коридор.

Двама мъже и една жена.

Преодолявам и последното стъпало, а Аманда е точно зад мен. Първият от преследвачите ни вече е на стълбището горе.

Две червени точки прекосяват пътя ми.

Измествам се встрани и продължавам да бягам право в мрака пред нас, където трябва да е кутията.

Над нас летят куршуми, а две фигури вече са слезли по стълбите и хукват след нас.

Кутията е на петнайсет метра, вратата й е отворена, а металната повърхност нежно изкривява светлината на лампата ни.

Изстрел.

Усещам как нещо прелетява покрай дясното ми ухо като стършел.

Един куршум уцелва вратата и от сблъсъка излизат искри.

Ухото ми гори.

Един мъж зад нас изкрещява:

— Няма къде да отидете!

Аманда влиза първа в кутията.

Аз също преминавам прага на вратата, обръщам се и заравям рамо в нея.

Войниците са на пет-шест метра от нас, толкова са близо, че ги чувам как дишат тежко през противогазите си.

Откриват огън и полетелите куршуми и проблясъците, които създават, са последното, което виждам и чувам от този кошмарен свят.

* * *

Бием си наркотика и тръгваме по коридора.

След известно време Аманда иска да спрем, но не мога да го направя.

Трябва да продължа напред.

Вървя цял час.

През целия цикъл на наркотика.

Ухото ми кърви върху дрехите ми.

Коридорът се разпада отново до единична кутия.

Свалям раницата.

Студено ми е.

Целият съм в пот.

Аманда стои в средата на кутията, полата й е мръсна и скъсана, а пуловерът й е станал на парцали по време на бягството ни от електроцентралата.

Тя оставя лампата на пода и нещо в мен се отприщва.

Силата, напрежението, гневът, страхът.

Всичко потича изведнъж в поток от сълзи и неконтролируеми хлипания.

Аманда изключва лампата.

Сривам се върху студената стена и тя ме издърпва в скута си.

Прокарва пръсти през косата ми.

* * *

Оставащи ампули: 40

Идвам в съзнание, а около мен е пълен мрак. Лежа на една страна на пода в кутията, а гърбът ми е опрян в стената. Аманда е притисната в мен, телата ни са едно в друго, а главата й е отпусната в свивката на ръката ми.

Гладен и жаден съм.

Чудя се колко ли време съм спал.

Поне ухото ми е спряло да кърви.

Невъзможно е да отрека, че сме напълно безпомощни да направим каквото и да било.

Освен нас двамата, тази кутия е единствената константа, с която разполагаме.

Много малка лодка в средата на един огромен океан.

Тя е нашето убежище.

Нашият затвор.

Нашият дом.

* * *

Внимателно се отделям от Аманда.

Свалям си суитшърта, сгъвам го като възглавница и го слагам под главата й.

Тя се размърдва, но не се събужда.

Опипвам наоколо, за да намеря вратата. Знам, че не трябва да рискувам да я отварям, но трябва да знам какво ни чака там навън, а и ме наляга клаустрофобия.

Натискам дръжката и бавно отварям.

Залива ме миризмата на вечнозелени дървета.

Слънчевите лъчи преминават през гъста гора от борове.

Наблизо една сърна е застинала и се взира с влажните си черни очи в кутията.

Излизам навън и животното безшумно изчезва между дърветата.

Гората е плашещо тиха.

От покритата с иглички земя се надига мъгла.

Отдалечавам се малко от кутията и сядам направо върху пръстта. Слънчевите лъчи са топли и приятни върху лицето ми.

След малко ме залива лек полъх, който идва от върховете на дърветата.

Усещам миризмата на пушек.

Огън?

Камина?

Чудя се кой ли живее тук.

В какъв свят сме попаднали.

Чувам стъпки.

Поглеждам назад и виждам приближаващата се към мен Аманда. Чувствам се виновен — едва не я убих в последния свят. Тя не е тук само заради мен. Тук е, защото ме спаси. Защото постъпи смело и рискува.

Сяда до мен и поглежда към слънцето.

— Как спа? — пита ме.

— Неспокойно. Вратът ме боли. Ти?

— Мен всичко ме боли.

Аманда се навежда над мен и оглежда ухото ми.

— Зле ли е? — питам аз.

— Не, куршумът просто е отнесъл част от него. Ще почистя раната.

Подава ми бутилката с вода, която напълнихме във футуристичното Чикаго, и отпивам голяма глътка от нея, която ми се иска никога да не свършва.

— Добре ли си? — пита Аманда.

— Не мога да спра да мисля за нея. Как лежеше мъртва на верандата ни. А Чарли горе в стаята си. Толкова сме изгубени.

— Знам, че ти е трудно — отвръща тя, — но въпросът, който трябва да си зададеш, който двамата трябва да си зададем, е защо ни заведе в онзи свят?

— Написах само „Искам да се прибера у дома“.

— Точно така. Точно това написа, но донесе още нещо със себе си, когато мина през вратата.

— Какво имаш предвид?

— Не е ли очевидно?

— Явно не.

— Донесе най-големия ти страх.

— Подобен сценарий не е ли често срещан в страховете на другите хора?

— Може би, но пасва перфектно за теб. Изненадана съм, че не се сети сам.

— Как така пасва перфектно за мен?

— Не просто се страхуваш, че ще изгубиш семейството си, а се страхуваш, че ще ги изгубиш от някаква болест. По същия начин, по който си загубил майка си, когато си бил на осем години.

Поглеждам Аманда.

— Откъде знаеш това?

— Ти как мислиш?

Разбира се. Била е терапевт на Джейсън 2.

— Да гледа как майка му умира, е било изключително важно събитие в живота му, което е предопределило много неща — обяснява Аманда. — Изиграло е критична роля в това да не се ожени, да няма деца и да се отдаде изцяло на работата си.

Наистина има логика в думите й. Имаше моменти в началото, когато обмислях да избягам от Даниела. Не че не я обичах до полуда, просто се страхувах да не я изгубя. Изпитвах същия страх през цялото време, когато забременя с Чарли.

— Защо ми е да търся подобен свят?

— Защо хората се женят за версии на властните си майки? Или за избягалите си бащи? За да получат възможност да оправят неправдите. Да поправят като възрастни нещата, които са ги наранили като деца. Може би няма голяма логика на пръв поглед, но когато човек се замисли, на подсъзнателно ниво разбира, че е точно така. Мисля, че този свят ни научи на много неща за кутията.

Подавам й водата.

— Четиридесет — съобщавам й.

— Какво?

— Остават ни четиридесет ампули. Половината са твои. Това ни дава двайсет възможности да поправим нещата. Какво искаш да направим?

— Не съм сигурна. Знам само, че няма да се върна в моя свят.

— Искаш ли да останем заедно, или това е „Сбогом“?

— Нямам представа какво мислиш ти, но продължавам да смятам, че все още се нуждаем един от друг. Вярвам, че мога да ти помогна да се прибереш у дома.

* * *

Облягам се на ствола на един бор и слагам бележника на коленете си. В главата ми се гонят безброй мисли.

Колко е странно да създаваш светове само чрез думи, намерения и желание.

Какъв странен парадокс — имам пълен контрол, но само доколкото мога да контролирам себе си.

Емоциите си.

Вътрешната си буря от чувства.

Тайните подбуди, които ме карат да продължавам напред.

Ако съществуват безброй светове, как да открия точно моя?

Взирам се в страницата и започвам да записвам всяка малка подробност от моето Чикаго, която ми идва на ума. Обрисувам живота си с думи.

Смехът на децата, които отиват на училище, и гласовете им, които са като течащ между скали поток — ромолящи и силни.

Графитите върху избелелите тухли на онази сграда на три пресечки от къщата ми, които са толкова красиви, че никой не ги е заличил.

Опитвам се да си спомня дребните подробности в дома ми.

Четвъртото стъпало на стълбището, което винаги скърца.

Банята на първия етаж, чиято чешма постоянно тече.

Миризмата на кафе, която се носи от кухнята рано сутрин.

Всички дребни и на пръв поглед незначителни подробности, на които се държи светът ми.