Федерико Аксат
Последен изход (32)

9

На сутринта Макманъс го съпроводи до новата му стая. Намираше се на втория етаж на отделение „C“ и за да стигнат до нея, преминаха по застлан с килим коридор, който не напомняше с нищо на студения остъклен коридор в зоната за максимална сигурност. Тед носеше сивия панталон и сако, но вече не ходеше с белезници — нещата започваха да се променят. От една странична врата Скеч, когото Тед разпозна от партията шах, на която беше присъствал предния ден, го изгледа с неразгадаемо изражение.

— Позволи ми да ти там един съвет — каза Макманъс, преди да стигнат края на коридора. — Възползвай се от тази възможност, не прави глупости. Струваш ми се интелигентен човек.

Прозвуча като искрена препоръка. Тед кимна тържествено. Когато влязоха в стаята, разбра какво по-точно имаше предвид санитарят. В сравнение с неугледното легло, в което прекара последните две нощи, тази стая напомняше направо за „Хилтън“. Спомни си шегата, която Лора направи за това, и се усмихна.

Стаята беше широка и имаше огромен прозорец, през който слънцето безсрамно си проправяше път. Имаше две легла, всяко със съответно бюро и малка библиотека към него; всичко беше разпределено симетрично, с изключение на една вътрешна врата, водеща към банята. Половината, предвидена за Майк Доусън, новия му другар, преливаше от книги, окачени изрезки по стените, снимки и всичко необходимо, за да изглежда стаята почти уютна. Макманъс обясни на Тед, че Майк не беше делил стая с никого от доста време.

Върху голия матрак имаше кашон с името на Тед, написано с черен маркер.

— А, чудесно! Вече са донесли нещата ти.

Нещата ми?

Макманъс се сбогува и Тед остана сам. Отиде до остъклената врата по мислената ос, разделяща света на Доусън, оживен и цветен, от неговия, безжизнен, и с картонена кутия, чието съдържание дори не му беше познато. Само едно каре светлина съединяваше тези толкова различни вселени. Притвори очи, за да намали блясъка на лъчите, и баскетболното игрище и пътеките, които пресичаха градината, бавно започнаха да се очертават. За известно време проследи сновящите пациенти, излезли на разходка.

Отдалечи се и огледа вещите на новия си съквартирант. Направиха му впечатление изрезките от вестници, залепени на една дъска над бюрото. Направи крачка натам, но се спря. Реши да отиде до вратата на банята.

— Майк?

— Какво? — долетя глас от другата страна.

— Тед съм. Трябва ми писалка или нещо, с което да срежа лепенката на кутията, която са ми донесли тук. Ще ми позволиш ли да ползвам някоя от бюрото ти?

Тишина.

— Майк?

— Естествено, че можеш да вземеш проклетата писалка. Остави ме да си акам и чета спокойно.

— Прощавай.

Не последва отговор.

Може би Доусън не беше толкова отвратителен, колкото всички казваха. Приближи се до бюрото. Този път не можа да се сдържи и хвърли поглед на една от статиите. Заглавието гласеше:

АНДРЕА ГРИЙН С ОТЛИЧИЕ НА ВЕНЕЦИАНСКОТО БИЕНАЛЕ^[9] ЗА ИЗКУСТВО

Отдръпна се. Ако Майк излезеше от банята в този момент, отношенията им, които бяха потръгнали отлично, щяха неминуемо да се сринат. Насочи се към кашона. Разкъса лепенката със задната част на писалката и отвори капаците. Вътре имаше куп прилежно сгънати дрехи, книги, куп запечатани пликчета, настолна лампа, която разпозна веднага и… едно розово пипало, което се изви и изчезна.

Тед отскочи рязко. Пусна капаците на кашона и отстъпи, преплитайки крака, докато не се блъсна в леглото на Майк и не падна отгоре му. Не можеше да свали поглед от кашона. Нещо се движеше вътре, не просто го беше видял, но и сблъсъкът с предметите в него не можеше да се сбърка. А Тед знаеше причината; онова не беше пипало, а розовата опашка на опосума.

Дишаше на пресекулки. Не можеше да е истина. Наличието на опосума трябваше да е част от един кошмар…

Сигурен? Даже и в къщата на Артър Робишо?

В този миг Майк излезе от банята. На секундата разбра, че нещо не беше наред.

— Какво има в кашона? — каза, втурвайки се към него. Канеше се да го пипне, но в последния момент се отказа. — Плъх ли е?

— Не — отвърна Тед. Кашонът беше спрял да се движи.

Майк светкавично открехна капаците и се отдалечи. Постепенно започна да се доближава, пъхна ръка и извади лампата, после една чантичка и следваща…

— Тук няма нищо — погледна наоколо учуден.

— Видях опашката. Кашонът се мърдаше.

Майк го гледаше, повдигнал високо едната вежда.

Тед се изправи, разтърсвайки глава.

— Уверявам те, че…

Майк го прекъсна с вдигане на ръка.

— Какво видя?

— Нищо.

— Какво видя?

Тед се замисли.

— Стори ми се, че видях опосум, но може и да е било само във въображението ми.

— За първи път ли го виждаш?

Въпросът хвана неподготвен Тед.

— Какво намекваш?

— Най-обикновен въпрос.

— Да — призна най-сетне Тед.

Майк докосна с ръка брадичката си, сетне я потърка.

— Опосум… — каза с тих тон.

— Какво става? И ти ли си го виждал? Преди, имам предвид.

— Не, но след обяда ще ми разкажеш всичко, свързано с този опосум.

Физиономията на почуда се изпари. Взе си книгата, която беше хвърлил на леглото, като излезе от банята, и се опъна да чете, без да обели дума повече.