Федерико Аксат
Последен изход (10)

10

Ставащото навън беше доста по-интересно от разговора на съпрузите Пендъргаст и Файърстар, който се беше обърнал на неприятен клюкарник, взел на прицел няколко нови съседи. Тед сметна за неучтиво да стане и да тръгне към прозореца, но това не му попречи да се обърне гневно, за да погледне през него. Артър имаше обширна и добре поддържана градина, заградена с балюстради, люлка везна и въртележка, която тъкмо беше привлякла вниманието. Момче, приличащо невероятно на Норма, седеше пред кормилото и го въртеше на пълни обороти; две момиченца се държаха здраво за металните си седалки, като го умоляваха сред смях и викове да спре, ако можеше наистина да спре! Тед успяваше да чуе детските им гласчета отдалеч. Други по-малки момчета изчакваха реда си около въртележката, подскачайки и приветствайки радостно могъщия водач, който с чевръсти движения на ръцете и системна концентрация караше съоръжението да се върти със скоростта на светлината. Едно от момичетата, което се въртеше, умоляваше Тимъти да спре, но изблиците на смях показваха ясно, че това беше последното, което искаше. Тимъти го очакваше различно бъдеще от това на баща му, който на същата възраст странеше и се боеше от всичко живо.

Дойде краят на серията кръгове с въртележката. Двете момиченца слязоха, клатушкайки се, за радост на Тимъти, който продължаваше да стои на контролното табло, прикривайки собственото си замайване и в очакване на следващите жертви на своите таланти на яко момче и на центростремителното ускорение. Ролята на господар на въртележката му прилягаше фантастично. Момче и момиче, по-малки от предишната двойка деца, заеха две от местата, от едната и от другата страна на Тимъти, който им даде инструкции, макар Тед от разстояние да не можеше да ги чуе достатъчно ясно. Двете деца престанаха да се усмихват веднага щом получиха предупрежденията, подобно на качилите се на опасната атракция — скоростно влакче.

От мястото, където беше застанал, Тед имаше видимост до дървото с гумата, привлякло вниманието му от кабинета. Сега, когато виждаше останалата част от градината, това парче стар каучук изглеждаше още по̀ не на място. Не можеше да каже, че познава домакинята на къщата, но от малкото, което беше видял у нея — старанието ѝ да се грижи за гостите си и за него самия, — изглеждаше жена, безрезервно подвластна на привидностите. А онази гума, видима от всеки прозорец на хола, не приличаше на добра визитна картичка за дом, излъчващ съвършенство. В този момент гумата се полюшваше леко. На няколко метра от дървото имаше пейка, заета от две жени. Може би седяха там, за да надзирават игрите на децата, но по-скоро изглеждаха отдадени на оживен разговор. Тед ги виждаше в профил, тъй като се бяха обърнали една към друга, за да клюкарстват. Момиченце на не повече от годинка щъкаше наоколо, падаше и пак ставаше.

Тед раздели вниманието си между поклащащата се гума и момиченцето, което беше облечено с бяла рокля на червени точки и ходеше тромаво, като се придържаше за пейката или размахваше ръчички във въздуха, докато правеше неумели стъпки и после сядаше на тревата. Смееше се само̀, говореше на майка си, макар тя да не го слушаше. Гумата сега се движеше по-бързо. Но как беше възможно това? Никой не я беше докосвал. Момиченцето се съсредоточи в едно дребно цветче, погледа го известно време коленичило, движейки устни, вероятно в опит да измоли позволение, за да го откъсне, когато най-сетне обхвана много деликатно тънкото му стебълце с пръсти. И после го поднесе на майка си, която едва му отдели миг внимание и взе цветенцето. Със същия успех можеше да ѝ поднесе пръчка динамит и тя отново щеше я поеме, усмихвайки се. Благодаря! Детето не изгуби кураж, изглеждаше доволно, оправи рокличката си и се впусна в ново проучване. Гумата се люлееше забележимо повече отпреди. Само силен порив на вятъра можеше до я разклати дотолкова и дори от този ъгъл на прозореца Тед беше сигурен, че нямаше такъв вихър, способен да я задвижи така. Фокусира се върху гумата. Нещо висеше от нея, нещо, което по-рано го нямаше. В началото реши, че става дума за змия, но тогава лицето на опосума занаднича над гумата. Опашката му висеше от другия край. Очите му бяха втренчени в Тед, който се стресна от това, без да успее да се овладее. Триша Пендъргаст го следеше с навъсен поглед. Тед се престори, че е бил телефонът му, извади го, погледна го и отново го прибра. Насочи вниманието си отново към гумата. Очите му се срещнаха с тези на отблъскващата гадина.

Връхлетяха го откъси от съня, докато опосумът гризеше гумата с острите си зъби, като същевременно не сваляше очи от прозореца. От Тед.

Малката се приближаваше опасно близо до животното, с разтворени ръчички, готова да падне всеки момент, което така и не се случи. Тед се изправи, изтласкан като от пружина и направи два скока към прозореца. Спря се със съзнанието, че приказките в хола затихнаха и няколко лица се обърнаха към него. Половината тяло на опосума се подаваше над гумата, като се захващаше само с предните си лапи, чиито нокти бяха ужасяващо дълги. За момент изглеждаше, че момиченцето го виждаше и спираше — беше на около два метра от него, направи няколко преплетени крачки, затъпка на място, без да изглежда особено въодушевено. Хайде, хайде… върни се при майка си. Онези създания бяха изключително опасни — носеха зарази и можеха да бъдат агресивни; момиченцето можеше да го вземе за котка или друго безобидно животинче и да поиска да се приближи, за да го погали. Но накрая, след миг на колебание, малката събра кураж и се хвърли към гумата. Боже мой!

Тед удари гневно стъклото с дланта на ръката си.

— Пази го! — изкрещя.

Реакцията му проехтя в салона. Гостите до един изгубиха ума и дума. Най-чевръстите се изстреляха по посока на прозореца, двама или трима застанаха зад Тед. Други останаха в очакване на мястото си, гледайки на една или друга страна, без да разбират. Норма изскочи с бясна скорост от кухнята и заразпитва какво е станало. Навън нито двете жени, които разговаряха на пейката, нито останалата част от децата бяха чули предупреждението. Още по-малко беше чуло нещо момиченцето, което преодоляваше последния метър с колебливи стъпки. Тед се мъчеше да отвори прозореца, който освен основната си дръжка имаше две резета на едно от крилата.

— Какво става? — попита мъж, застанал на съседния прозорец.

— Момиченцето — каза Тед, без да го поглежда. — Огромен опосум се е качил на гумата.

Паниката завладя и останалите. Жените, които продължаваха да седят, излязоха от вцепенението си и хукнаха да бягат, някои се разпищяха. Какъв ужас! Как е възможно!

— Не го виждам — изкрещя една жена.

Няма много гуми навън, госпожо.

И други ръце се присъединиха в блъскането по прозореца, което най-накрая привлече вниманието на двете приказливи майки, и те се обърнаха едновременно към къщата с разтревожени физиономии. Зрелището вероятно беше достатъчно тревожно, с десетки отчаяни лица, мъчещи се да им привлекат вниманието. Дали не беше станало нещо вътре? И двете недоумяваха. За щастие, момиченцето също се спря за миг поради цялата тази патърдия, протегнатата ѝ ръчичка беше на половин метър от висящата гума.

Тед успя да отвори прозореца.

— Момиченцето! — развика се. — Има опосум върху гумата!

Майчинският инстинкт се пробуди начаса и една от жените скочи от пейката и изтича към момиченцето.

— Роуз!

Група мъже, които миг по-рано бяха в хола, дотърчаха с пълна газ. Първият носеше метла. Майката сграбчи Роуз за кръста и я извлече с всички сили, завъртя се и избяга с момиченцето, отдалечавайки се от гумата, като че тя беше на път да се взриви.

Сега трите прозореца бяха отворени и всички наблюдаваха смълчано какво се случваше навън. Опосумът се беше шмугнал в гумата, но нямаше накъде другаде да поеме, освен да избяга където му падне. Тед се запита дали само една метла щеше да е достатъчна, за да го удържи.

— Ей, вие там — каза един от мъжете от тази неочаквано сформирана хайка ловци. Обръщаше се към наобиколилото въртележката множество деца. — Качете се всички на въртележката!

Бяха общо осем, а въртележката имаше четири седалки, но някак се сместиха всички. Беше разумна предпазна мярка. Опосумът можеше да усети заплахата, докато бяга, и да се опита да ухапе някой по глезена. Двете жени се качиха на пейката заедно с Роуз. Единствените останали на тревата бяха четиримата мъже, приближаващи се във формация „Диамант“^[5], въоръжени само с една метла.

— Ей, Стив… — каза този с метлата, — иди да потърсиш нещо по-внушително. Някаква лопата или нещо подобно.

Останалият отзад в ролята на „опашка“ напусна полесражението. Триото, източено като тризъбец, не се спря. Децата на въртележката, жените на пейките и наблюдателите от прозорците следяха действието, затаили дъх. Мъжът с метлата се спря на около три метра от гумата, наведе се леко и подхващайки метлата от обратната страна, опъна ръката си с дръжката ѝ в нея.

— Почакай да се върне Стив! — провикна се една жена от прозореца.

Мъжът отказа, кимайки с глава. Гумата вече не се движеше.

Краят на пръчката побутна леко гумата, която се завъртя, описвайки кръгове. В този момент Стив се появи. Не беше намерил лопата, но носеше бейзболна бухалка. Всички одобриха новото оръжие. Мъжът с метлата даваше указания, затова помоли Стив да заобиколи от другата страна на гумата и му каза, че ще пъхне дръжката на метлата в гумата, докато животното излезе.

Така и сториха, наобиколиха гумата и бутаха с пръчката от различни страни. През това време опосумът вероятно се движеше в кухината и ако беше така, никога нямаше да го накарат да излезе. Приближаваха го малко по малко, докато не погледнаха вътре.

Вътре не се криеше никакъв опосум.

Човекът с метлата вдигна гумата с две ръце, показвайки я на скупчената на прозорците публика, както магьосник би направил с дъното на цилиндъра си, в който миг по-рано се е криел гълъб. Погледите се извърнаха от гумата към Тед. Всичките в синхрон. Децата, все още изправени на платформата на въртележката, наблюдаваха с недоверие онзи странник, отговорен очевидно за настъпилия хаос. Възрастните също. Онези, които бяха около него в салона, се отдалечиха, тихомълком, сякаш бълнуванията му бяха заразни.

Тед почти не отразяваше реакциите. Той беше единственият, който не можеше да отлепи очи от онази люлка. Опосумът беше стоял ей там, невъзможно бе да се е измъкнал, без да го забележат. Тед беше свел поглед само за секунда, за да освободи резето на прозореца, но в този промеждутък други хора гледаха през стъклото. Завъртя се наполовина. Тишината в хола беше абсолютна. Погледите бяха впити в него, вероятно в очакване на някакво обяснение. Ланселот и Тереза го изгледаха с порицание, Боби Пендъргаст — с доза разочарование, а Норма го поразяваше с мълнии в очите. Артър Робишо, който в някакъв момент беше излязъл от кабинета, вероятно разтревожен заради олелията, беше първият, който го доближи и сложи ръка на рамото му. Тед не реагира.

— Извадихме късмет с Линч — каза Артър. В началото Тед не схвана какво имаше предвид мъжът. — Той е адвокат на свободна практика.

Подаде му визитка, написана на ръка.

— Хората ми намериха адреса и телефона на кантората му. Надявам се да ти послужат. Обадѝ ми се после, за да ми разкажеш как е минало. Сега е най-добре да тръгваш.

Тед беше на същото мнение.