Ингар Йонсрюд
Калипсо (81)

Глава 81

„Исмасил Салебан“ пишеше на бележката в джоба на Каин. Единственият Исмасил Салебан в националния регистър беше едно момче. Но той вече не беше между живите. Бе починал преди четири години. Родителите му бяха вписани на адрес в Стария град. Когато Фредрик позвъни там, срещна само една млада леля на момчето. Каза му, че са се преместили в Лондон.

— Имаме роднини там — обясни тя — За нашите беше трудно да изгубят Исмасил. Искаха да са сред близките си.

— Той е бил млад? От какво е починал?

— Вие сте полицай? Защо звъните? Сега? — Гласът й вече не беше толкова дружелюбен.

— Това е рутинна проверка.

— Добре. Знаете ли… загубата на Исмасил почти уби леля и чичо. Но онова, което ги прогони от страната, беше въртележката, която задвижи Службата за защита на детето. След това. Те твърдяха, че Исмасил е бил бит, и бяха загрижени за братята и сестрите му. Тези твърдения напълно довършиха леля ми.

— Защото тя не го е удряла? Нито пък чичо ви?

— Знаете ли какво? Не искам да говоря с вас. На погребението имаше една жена. Бяла жена. Каза, че е видяла Исмасил, когато е бил болен. После дойде у нас. По гласа ви усещам, че ми нямате доверие. Говорете с нея. Тя ми даде визитка.

Преди Фредрик да успее да каже нещо, чу как тя остави телефона. След звуци на ровене, които продължиха минута-две, жената се върна.

— Петра се казваше. Петра Юхансен. Шеф на отдел „Анализи“ пише тук. На нещо, което се казва „Биолаб“. Благодаря за разговора.

Петра Юхансен. Фредрик знаеше това име. Запозна се с нея, докато се разплиташе случаят в Сулру. Тя беше биохимик и вирусолог. Биохимик? Какво всъщност имаше предвид Каин, когато каза, че има нещо, което ще промени всичко?

Стъмни се. В редицата прозорци той видя безцветна версия на себе си. Висока, слаба и изкривена. Сребристото фолио на блистера проблесна, когато Фредрик натисна една от продълговатите капсули. Застана с гръб към открития офис. Опита се да разбере дали някой гледа към него и преглътна капсулата с мътната утайка от дъното на чашата кафе. Отиде при дъската.

Точки във времето, снимки от местопрестъплението, списъци на свидетели и документи. Никога нямаше да научат кога точно Педер Расмусен е умрял. Преди близо четири седмици, бе допуснал Конрад Хайсман. Е, добре. Значи на теория можеше да е успял да отнеме живота и на Микаел Морениус, и на Аксел Тране. Жертва ли беше, или извършител?

Факти, помисли си Фредрик и усети как таблетката оставя трептяща парлива диря надолу по гърлото му. Нямаше факти, които да свързват Расмусен с убийствата. Нямаше улики на местопрестъпленията. Само снимката му в мазето на Микаел Морениус и разказа на Свен и Юдит.

Фредрик отдели снимката на Расмусен от дъската. Беше закрепена до ръба, под снимките на Микаел Морениус, Аксел Тране, Леонид Гусев и Каин, направени от патоанатома. Паспартуто на смъртността. От другата страна висяха снимките на руското момиче. Училищният портрет и снимката на класа.

По средата имаше една-единствена снимка. Полароидната снимка на Лин. Направена от Агнес Усе.

„Знам, че сте по петите на доктора“ — бе казал Каин. Дали този Авел, фигурата, която си представяха, че съществува, всъщност не беше жена?

Агнес Усе беше единствената им връзка с Лин. А Лин бе изчезнала, след като бе избягала от нея. Ако някой можеше да ги отведе до Лин, до „Сърцето на патицата“, това трябваше да е Агнес Усе.

— Е, какво имаме? — попита той и се обърна към Кафа. Беше си изритала обувките и се беше превила в нещо като поза „лотос“ на офисния стол. Мъркането, което излизаше от гърдите й, показваше, че е напипала следа. В светлината от монитора лицето й изглеждаше плоско.

— Виж — каза тя, без да вдигне поглед. В скута си държеше класьор с извлечението на обажданията от мобилния телефон на Каин. Списъкът беше кратък и изпъстрен с ярки цветове на маркери.

— Това е телефонният номер на Лин. Същият, който е посочен на сайта й.

Цифрите бяха маркирани в жълто. Повече от половината обаждания бяха до Лин.

— Телефонът й е угаснал. Изчезнал е от мрежата малко след като е изчезнала — каза Кафа. — Останалите номера не ни водят доникъде. Поръчки на храна и други подобни. Но това е интересно — каза тя и посочи едно повикване към номера на Каин.

— Номерът е на предплатена карта. От онези, които се пъхат в телефонните автомати на летищата и железопътните гари. Тази карта е регистрирана на името на една млада жена. Мириам Исаксен.

Фредрик поклати глава замислено:

— Нищо не ми говори.

— Не е и нужно — Кафа прелисти до разпечатка на некролог във вестник „Афтенпостен“. — Според това Мириам Исаксен е починала съвсем неотдавна. Само на шестнайсет години. От рак. В болница „Юлевол“. В отделението, в което работи Агнес Усе.

— Значи Усе…

Кафа се усмихна.

— Стаите на пациентите в „Юлевол“ са оборудвани с телефони, които се ползват с такива карти.

Значи го беше направила. Агнес Усе беше заела телефонната карта на пациентката без разрешение. Затова знаеше, че разговорите не могат да се проследят обратно до нея. Същият номер, този на Мириам Исаксен, беше ползван и за обаждания до къщата в Бюгдьой.

— Значи тя лъже, когато казва, че не е имала представа, че Аксел Тране още е жив — каза Кафа.

— Браво — каза Фредрик и я потупа по гърба.

Тя потръпна, когато Фредрик я докосна, и той моментално съжали. Предстоеше им дълъг разговор и преди да са го преодолели, никой от двамата нямаше право на такива неща. Това обаче не беше подходящият момент. Кафа бързо отгърна друга страница в класьора и започна следващото си изречение, като си пое дъх:

— През 1992 г. Агнес Усе е подала сигнал в полицията. Работела е в лекарски кабинет във Фелдал в Северна Норвегия. Претърпели са влизане с взлом.

— Какво е откраднато?

— Излиза само, че лекарският кабинет е трябвало да направи опис. Не е приложен. Ще питам областния управител. Сигурно списъкът събира прах някъде.

Чуха стъпки. Кафа стъпи здраво на земята и погледна над главата на Фредрик. Той нямаше нужда да гледа. Скърцането на галошите подсказваше, че се приближава Себастиан Кос. Хвърли такъв поглед на Фредрик, сякаш следователят беше нещо, изпълзяло от тоалетната. Кафа се бе оказала права. Инспекторът не беше доволен, че без предупреждение са влезли с взлом в скривалището на Педер Расмусен.

Кафа информира Кос за находките си. Той постоя замислен, докато потъркваше гумената си подметка в пода. Звукът беше тънък и пронизителен.

— През последните дни държим Агнес Усе под око. Фигуерас е там отпреди обяд. Искам да го смениш, Байер.

— Май наближаваме арест? Не трябва ли и аз да участвам? — попита Кафа.

Кос потърка брадичка със свития си юмрук.

— Има нещо друго, което искам да провериш, Икбал.

Фредрик стана неохотно.

— Защо изпрати Андреас на наблюдение на остров Урмьоя?

— Не го изпратих аз. Той изяви желание.