Холи Блек
Кралица на нищото (8)

7

Изгарям от ярост, докато вървя по коридорите на двореца след Кардан, следвана от страж, който не би ми позволил да се измъкна.

Шансовете ми не са добри.

Той ще ме отведе в огромните си покои и после какво? Ще принуди стража да ме хване и да свали всичко, което може да ме защитава от магията — бижута, дрехи, — докато не остана съвсем гола? В такъв случай ще забележи белезите, белези, които е виждал и преди. А ако ми свали ръкавиците, няма да остане никакво съмнение. Липсващата половина от кутрето ми ще ме издаде.

Ако ме съблече, ще разбере, че съм аз.

Ще трябва някак да се измъкна от това. В покоите му има таен проход. Оттам мога да изляза през кристалните прозорци.

Поглеждам към стражите. Ако той ги освободи, ще мога да се оправя с него, да мина през тайния проход и да избягам. Но как да се отърва от тях?

Мисля за усмивката му на подиума, когато каза какво ще направи с мен. Може би той иска да види Тарин гола. Все пак желаеше мен, а ние с Тарин сме еднакви. Вероятно ако се съглася да се съблека, той ще отпрати стражите. Нали каза, че ще ме претърси лично.

Което ме навежда на още по-дръзка мисъл. Може би ще успея да го разсея достатъчно, за да не разбере коя съм. Вероятно мога да духна свещите и да се съблека в полумрак…

Тези мисли ме поглъщат напълно и почти не забелязвам една закачулена слугиня, която носи поднос с гарафа бледозелено като целина вино и чаши от духано стъкло. Тя идва срещу нас и когато ни подминава, подносът се забива в тялото ми. Тя надава вик, аз усещам тласък и двете падаме на пода сред парчета счупено стъкло.

Стражите спират. Кардан се обръща. Поглеждам объркана и изненадана към момичето. Роклята ми е пропита с вино. Вълшебните създания не са непохватни и това не ми прилича на инцидент. Тогава пръстите на момичето докосват ръката ми. Усещам натиск през кожената ръкавица и стомана от вътрешната страна на китката си. Тя пъха нож с кания нагоре в ръкава ми, докато събира парчетата от чашите. Свежда глава към мен, за да махне стъкълцата от косата ми.

— Баща ти идва за теб — шепне ми. — Чакай знак. Тогава наръгай най-близкия до вратата страж и бягай.

— Какъв сигнал? — шепна, докато се преструвам, че й помагам.

— О, не, милейди, извинете — казва тя с нормален глас и свежда глава. — Не бива да се унижавате така.

Един от личната стража на върховния крал ме хваща за ръката.

— Идвай — казва той и ме изправя.

Притискам ръце към сърцето си, за да не падне ножът от ръкава ми.

Продължавам към покоите на Кардан, сега съм още пообъркана.

Мадок идва да спаси Тарин. Това е напомняне, че макар аз вече да не се ползвам с благоволението му, тя му помогна да се освободи от клетвата си пред върховния крал. Тя му даде половин армия. Питам се какво ли планира за нея, каква награда й е обещал. Сигурно е доволен, че тя вече не е с Лок.

Но когато Мадок дойде, после какво? С кого очаква да се бие? И какво ще направи, когато дойде за нея, а завари мен?

Двама слуги отварят тежките врати на покоите на върховния крал, той влиза и се хвърля на един нисък диван. Аз го следвам и заставам смутена в средата на килима. Засега никой от стражите не влиза в покоите му. Още щом престъпвам прага, вратите се затварят след мен, този път с мрачна окончателност. Явно няма защо да се притеснявам как ще накарам Кардан да освободи стражите. Сами сме.

Е, поне имам нож.

Салонът е какъвто го помня от срещите на Съвета. Мирише на дим, върбинка и детелина. Кардан се изтяга на дивана, опрял ботушите си на каменна масичка, изваяна във формата на грифон с вдигнати за нападение ноктести лапи. Усмихва ми се някак заговорнически, което ми се струва в пълно несъответствие с думите му от трона.

— Е — казва и потупва дивана до себе си. — Не получи ли писмата ми?

— Какво?

Толкова съм объркана, че думата излиза като грак.

— Така и не ми отговори — продължава той. — Започнах да се чудя дали не си прехвърлила амбицията си към света на смъртните.

Това сигурно е тест. Сигурно е капан.

— Ваше величество — казвам сковано, — мислех си, че ме доведохте тук, за да се уверите, че нямам амулет или талисман.

Той извива вежда и усмивката му се разширява.

— Е, ще го направя, ако искаш. Да заповядам ли да се съблечеш? Нямам нищо против.

— Какво правите? — питам отчаяно. — На какво си играете?

Той ме поглежда, сякаш аз съм тази, която се държи странно.

— Джуд, наистина ли си помисли, че няма да те позная. Познах те от мига, в който влезе в залата.

Клатя глава, стъписана.

— Това не е възможно.

Ако е знаел, че съм аз, тогава нямаше да съм тук. Щях да съм в Кулата на забравата. Където да чакам екзекуцията си.

Но може би той е доволен, че наруших условията на изгнанието си. Може би се радва, че съм му паднала в ръцете. Може би това е играта му.

Той става от дивана, гледа ме напрегнато.

— Ела насам.

Аз отстъпвам крачка назад.

Той се мръщи.

— Съветниците ми казаха, че си се срещнала с посланик от Двора на зъбите и сега сигурно работиш с Мадок. Аз не исках да повярвам, но като виждам как ме гледаш, сигурно трябва. Кажи ми, че не е вярно.

В първия миг не разбирам, после ми светва. Грима Мог.

— Не аз съм предателят тук — казвам, но внезапно осъзнавам присъствието на ножа в ръкава си.

— Да не ми се сърдиш, че… — Той замълчава и се взира по-внимателно в лицето ми. — Не, ти се страхуваш. Но защо би се страхувала от мен?

Треперя от чувство, което не мога да осъзная.

— Не се страхувам — лъжа. — Мразя те. Ти ме изпрати в изгнание. Всичко, което ми каза, всичко, което ми обеща, беше номер. И аз бях достатъчно глупава да ти повярвам.

Ножът се плъзга лесно в дланта ми.

— Разбира се, че беше номер… — започва той, после вижда оръжието и замлъква.

Всичко се разтърсва. Експлозия, някъде наблизо и толкова силна, че и двамата залитаме. Падаме на пода. Кристални кълба се срутват от поставките си на плочите. С Кардан се поглеждаме изненадани. После той присвива обвинително очи.

Сега е моментът, в който трябва да го пронижа и да бягам.

След миг се чува звън на метал, не мога да го сбъркам. Някъде наблизо.

— Стой тук — казвам, вадя ножа и хвърлям канията на пода.

— Джуд, недей… — вика той след мен, когато излизам в коридора.

Един от стражите е мъртъв, дръжка на секира стърчи от гърдите му. Другите се бият с войниците на Мадок, опитни и много смъртоносни войници. Познавам ги, знам, че ще се сражават без милост, без жал, и щом са се добрали така близо до върховния крал, значи, Кардан е в огромна опасност.

Отново мисля за прохода, през който смятах да избягам. Мога да го изведа оттам — в замяна на амнистията ми. Кардан може да прекрати изгнанието ми и да живее или да се надява, че стражите му ще победят войниците на Мадок.

Тъкмо да се обърна, за да отида при него, когато един от войниците с шлемове ме хваща за ръката.

— Хванах Тарин — вика тя дрезгаво.

Познавам я, това е Силджа. Отчасти хулдра^[1] и напълно ужасяваща. Виждала съм я да изкормва яребица по начин, който ясно показва колко се наслаждава на касапницата.

Замахвам с ножа към ръката й, но дебелата кожа на ръкавицата изкривява острието. Покрита със стомана ръка се увива около кръста ми.

— Дъще — казва Мадок с мрачния си глас. — Дъще, не се страхувай…

Ръката му вдига парцал, който мирише на нещо сладникаво. Той го притиска към носа и устата ми. Чувствам как крайниците ми се отпускат и след миг вече не усещам нищо.