Холи Блек
Кралица на нищото (7)

6

Разпитът ще се състои, когато първите звезди изгреят на небето. Пристигам във Върховния двор с бронзовата рокля на Тарин и шал на раменете, ръкавици на ръцете и прибрана в хлабав кок коса. Сърцето ми препуска и се надявам, че никой не усеща как под мишниците ми избива пот от нерви.

Като сенешал на върховния крал ми се полагаше известно уважение. Макар че бях живяла осем години в Елфхейм и без него, свикнах доста бързо.

Сега, като Тарин, ме гледат с подозрение, когато минавам през тълпата, която вече не се отваря автоматично пред мен. Тя е дъщерята на предател, сестрата на изгнаница и е заподозряна в убийството на съпруга си. Погледите им са жадни, сякаш се надяват на зрелище — да бъде обявена за виновна и наказана. Но все пак не се страхуват от нея. Въпреки престъплението, в което е обвинена, те я виждат само като смъртна и слаба.

Е, това сигурно е добре. Колкото по-слаба изглежда, толкова по-вероятно е да повярват в невинността й.

Извръщам очи от подиума, докато вървя към него. Присъствието на върховния крал Кардан като че ли заразява самия въздух, който дишам. За един безумен миг си мисля да се обърна и да изляза, преди да ме е забелязал.

Не знам дали мога да направя това.

Замаяна съм.

Не знам дали мога да го погледна и лицето ми да не издаде какво чувствам.

Поемам си дълбоко дъх и го изпускам отново, напомням си, че той не знае, че аз стоя пред него. Не е познал Тарин, когато е била облечена с моите дрехи, и няма да разпознае и мен сега.

Освен това — казвам си, — ако не успееш, и двете с Тарин много ще загазите.

Внезапно си спомням всички аргументи на Виви, че това е лоша идея. Тя е права. Това е нелепо. Аз съм изгнаница, докато не бъда помилвана от короната, и ме грози смъртно наказание.

Хрумва ми, че може би той направи грешка с тази фраза. Може би аз мога да се опростя сама. Но си спомням как настоях, че съм кралица на Царството на феите, и стражите се разсмяха. Нямаше нужда Кардан да се отрича от мен. Беше достатъчно да не казва нищо. И ако аз сама се опростя, той просто отново няма да каже нищо.

Не, ако ме познае, ще трябва да бягам и да се крия, с надеждата, че обучението ми в Двора на сенките е по-добро от това на стражата. Но пък дворът ще разбере, че Тарин е виновна — иначе защо ще изпраща мен тук? А ако не успея да избягам…

Чудя се каква екзекуция може да заповяда Кардан. Вероятно ще ме вържат за скали и ще оставят на морето да свърши работата. На Никасия ще й хареса. Ако той не е в настроение обаче, може да ме обезглавят, обесят, обезкървят, разкъсат с коне, може да ме дадат на някоя огромна жаба…

— Тарин Дуарте — казва един рицар и прекъсва злокобните ми мисли. Гласът му е студен, сребърната му броня показва, че е от личната стража на Кардан. — Съпруга на Лок. Трябва да застанеш на мястото на молителите.

Тръгвам натам, дезориентирана от мисълта, че стоя на мястото, където съм била толкова много пъти в ролята си на сенешал. После се опомням и правя дълбок реверанс като човек, който е свикнал да се подчинява на волята на върховния крал. Тъй като не мога да го направя, докато гледам лицето му, забивам поглед в земята.

— Тарин? — пита Кардан и звукът на гласа му, познатия му глас, ме шокира.

Нямам повече извинения да избягвам погледа му и вдигам очи.

Той е дори още по-ужасяващо красив, отколкото си го спомнях. Те всички са красиви, но и ужасни. Това е в природата им. Нашите съзнания на смъртни не могат да ги възприемат съвсем; паметта ни смекчава силата им.

На всеки пръст има пръстен. От раменете му виси инкрустиран с диаманти нагръдник от полирано злато, който покрива диплите на бяла риза. Ботушите са с извити носове и стигат чак до коленете. Опашката му се вижда, свита до крака му. Явно е решил, че вече няма нужда да я крие. А на главата му, разбира се, е кръвната корона.

Той ме гледа с обрамчените си в златно-черни очи и устните му са извити в лека усмивка. Черната коса се спуска на вълни около лицето му, леко рошава, сякаш тъкмо е станал от леглото.

Не мога да повярвам, че някога съм имала власт над него, над върховния края на Царството на феите. Не мога да повярвам, че някога съм била толкова арогантна да мисля, че мога да я задържа.

Помня как тази уста се плъзгаше по моята. Помня как ме изигра.

— Ваше величество — казвам, защото трябва да кажа нещо и защото всичко, което съм репетирала, започва с тези думи.

— Съчувстваме на мъката ти — казва той дразнещо царствено. — Не бихме те безпокоили по време на траура, ако нямахме въпроси относно причините за смъртта на съпруга ти.

— Ти наистина ли вярваш, че е опечалена? — пита Никасия.

Стои до една жена, която не разпознавам веднага: майката на Кардан, лейди Аша, облечена със сребриста рокля, а на връхчетата на рогата й има диамантени капачета. Лицето й също е подчертано със сребристо — по скулите и по устните. Никасия е в цветовете на морето. Роклята й е зелена като келпи, наситено, дълбоко зелено. Синята й коса е сплетена и украсена с корона от рибешки кости и челюсти.

Поне и двете не са на подиума до върховния крал. Позицията на сенешал като че ли е останала незаета.

Искам да отвърна на Никасия, но Тарин не би го направила, затова и аз не го правя. Мълча и се проклинам, че знам какво не би направила Тарин, но не и какво би направила.

Никасия се приближава и аз съм изненадана да видя мъка на лицето й. Лок някога й беше приятел и любовник. Не мисля, че е бил особено добър и в двете, но предполагам, че не е искала смъртта му.

— Ти ли уби Лок? — пита тя. — Или накара сестра си да го направи?

— Джуд е в изгнание — казвам, думите ми излизат опасно тихи, вместо обикновено тихи, каквито трябва да бъдат. — И аз никога не съм наранявала Лок.

— Така ли? — пита Кардан и се навежда напред на трона си.

Зад него потрепват лози. Опашката му също потрепва.

— Аз го об… — не мога да се накарам да изрека думите, но те чакат. Принуждавам ги да излязат и да изхлипам заедно с тях. — Аз го обичах.

— Понякога ми се струваше, че е така, да — казва разсеяно Кардан. — Но може и да лъжеш. Ще те омагьосам. Това ще те принуди да ни кажеш истината.

Той свива ръка и магията потрепва във въздуха.

Нищо не усещам. Забраните на Дейн са много силни. Дори магията на върховния крал не може да ми въздейства.

— Е — казва Кардан. — Сега ми кажи само истината. Как се казваш?

— Тарин Дуарте — казвам с реверанс, благодарна колко лесно излезе лъжата. — Дъщеря на Мадок, съпруга на Лок, поданица на върховния крал на Елфхейм.

Устата му се извива.

— Какви прекрасни дворцови маниери.

— Бях добре обучена.

И сам го знае. Заедно ни обучаваха.

— Ти ли уби Лок? — пита ме той.

Около мен тълпата затихва. Вече няма песни, тихи смехове, дрънкане на чаши. Всички чакат напрегнато, чудят се дали ще си призная.

— Не — казвам и поглеждам нарочно към Никасия. — Нито съм организирала смъртта му. Вероятно трябва да потърсим истината в морето, където беше открит.

Никасия се обръща към Кардан.

— Знаем, че онази Джуд уби Бейлкин. Тя си го призна. И аз отдавна я подозирам в убийството на Валериан. Ако Тарин не е извършителката, значи, трябва да е Джуд. Майка ми, кралица Орлаг, ти се закле в примирие. Каква полза би имала да убива твоя повелител на пиршествата? Тя знае, че ти беше приятел. Мой също.

Гласът й прекъсва накрая, макар че се опита да го скрие. Мъката й очевидно е истинска.

Опитвам се да призова някакви сълзи. Ще е полезно да се разплача сега, но докато стоя пред Кардан, не мога да плача.

Той се взира в мен, свил черните си вежди.

— Е, какво мислиш? Сестра ти ли го е направила? И не ми казвай това, което вече знам. Да, изпратих Джуд в изгнание. Това обаче може да не й е попречило.

Ще ми се да забия юмрук в самодоволната му физиономия и да му покажа колко не ми пречи, че съм в изгнание.

— Тя няма причина да мрази Лок — лъжа аз. — Не мисля, че му е желала злото.

— Така ли? — пита Кардан.

— Може да е само дворцова клюка, но се говори за теб, сестра ти и Лок — намесва се лейди Аша. — Тя го е обичала, но той избрал теб. Някои сестри не могат да понесат щастието на другата.

Кардан поглежда към майка си. Питам се какво я е привлякло към Никасия, освен че и двете са отвратителни. Питам се и какво намира Никасия в нея. Орлаг може и да е яростна и ужасяваща кралица на Морските дълбини и не искам да прекарам и секунда повече в нейно присъствие, но съм сигурна, че обича Никасия. Никасия със сигурност би очаквала майката на Кардан да е показвала повече чувства към него.

— Джуд никога не е обичала Лок. — Лицето ми пламти, но срамът е чудесно прикритие. — Тя обичаше друг. Неговата смърт би искала.

Доволна съм, когато Кардан потрепва.

— Достатъчно — казва той, преди да продължа. — Чух каквото е нужно по този въпрос…

— Не! — прекъсва го Никасия и всички под хълма са смутени. Огромна дързост е да прекъснеш върховния крал. Дори от страна на една принцеса. Особено ако е чужд посланик. След миг тя като че осъзнава това, но все пак продължава: — Тарин може да има талисман, нещо, което я защитава от магията.

Кардан поглежда изпепеляващо Никасия. Не му харесва да подронва авторитета му. И все пак след миг гневът отстъпва пред нещо друго. Той ме дарява с една от най-ужасните си усмивки.

— Тогава вероятно трябва да бъде претърсена.

Устните на Никасия също се извиват. Все едно съм се върнала в уроците в двореца, когато децата на благородниците заговорничеха срещу мен.

Спомням си последното унижение, когато ме коронясаха като Кралица на веселието и ме съблякоха пред всички на пиршеството. Ако сега ми свалят роклята, ще видят превръзките по ръцете ми, пресните драскотини по кожата ми, които няма да мога да обясня. Ще се досетят, че не съм Тарин.

Не мога да позволя това да се случи. Събирам цялото достойнство, на което съм способна, в опит да имитирам властния маниер на втората си майка, Ориана.

— Съпругът ми беше убит — казвам аз. — И без значение дали ми вярвате, или не, аз скърбя за него. Няма да позволя да бъда унижавана за развлечение на двора, докато тялото му още изстива.

За нещастие, усмивката на върховния крал само става по-широка.

— Както желаеш. В такъв случай ще трябва да те претърся насаме в покоите си.