Холи Блек
Кралица на нищото (6)

5

Тъй като Оук е на училище, аз се свивам в леглото му. Толкова съм смазана, че бързо заспивам и потъвам в мрака.

И сънувам.

На урок съм в дворцовата гора, седя в дългите сенки на късния следобед. Луната вече е изгряла, ярък полумесец в безоблачното синьо небе. Чертая по памет звездна карта, мастилото ми е тъмночервено, съсирва се по хартията. Това е кръв. Топя перото си в мастилница, пълна с кръв.

В другия край на гората виждам принц Кардан, седи с обичайните си приятели. Валериан и Лок изглеждат странно: дрехите им са проядени от молци, кожата им е бледа, а на мястото на очите имат тъмни петна. Никасия като че не забелязва това. Косата с цвят на море се спуска по гърба й на тежки спирали; устните й са изкривени в подигравателна усмивка, сякаш всичко на света е наред. Кардан е с окървавена корона, килната настрани, острите му черти са омагьосващо красиви, както винаги.

— Помниш ли какво ти казах, преди да умра? — вика ми подигравателно Валериан: — Проклинам те. Трижди те проклинам. Както уби мен, нека ръцете ти винаги да са изцапани с кръв. Нека смъртта е единственият ти спътник. Нека… И тогава умрях и не можах да ти кажа останалото. Искаш ли да го чуеш сега? Нека животът ти бъде кратък и потънал в мъка, а когато умреш, да си отидеш неоплакана.

Потрепервам.

— Да, тази последна част е най-интересна.

Кардан се приближава, стъпва върху звездната ми карта, рита мастилницата със сребърния нос на ботуша си, кръвта се плисва по хартията и размазва картата ми.

— Ела с мен — казва той властно.

— Знаех си, че я харесваш — казва Лок. — Точно затова исках да я имам. Помниш ли онова пиршество в моя лабиринт? Как я целувах, а ти гледаше?

— Помня, че тя беше в твоите ръце, но гледаше мен — отвръща Кардан.

— Не е вярно! — настоявам аз, но помня Кардан на одеялото с онова момиче с коса като нарцис.

Тя притиска устни към ботуша му, а друга го целува по шията. Погледът му е извърнат към мен, когато една от тях го целува по устата. Очите му са ярки като въглени, влажни като катран.

Помня и как Лок плъзга ръка по гърба ми, бузите ми пламтят, усещам кожата си твърде тясна, някак всичко ми идва в повече.

— Ела с мен — казва пак Кардан, дърпа ме от покритата с кръв звездна карта и другите ученици. — Аз съм принц на Царството на феите. Правя каквото поискам.

Води ме към шарената сянка под един дъб, после ме вдига и ме слага на един нисък клон. Държи ме за кръста и се приближава така, че застава между бедрата ми.

— Така не е ли по-добре? — пита, като ме гледа.

Не знам какво има предвид, но кимам.

— Толкова си красива. — Започва да гали ръцете ми, после ги плъзва по тялото ми. — Толкова красива.

Гласът му е тих и аз правя грешката да погледна в черните му очи, към коварната, извита уста.

— Но твоята красота ще повехне — продължава той все така тихо, говори като любовник. Ръцете му спират и стомахът ми се свива, усещам топлина в корема си. — Тази гладка кожа ще се сбръчка и ще се покрие с петна. Ще стане тънка като паяжина. Гърдите ти ще увиснат. Косата ти ще изгуби блясъка си и ще оредее. Зъбите ти ще пожълтеят. И всичко, което имаш, всичко, което си, ще изгние и ще изчезне. Ти ще бъдеш нищо. Ти си нищо.

— Аз съм нищо — повтарям, безпомощна пред тези думи.

— Ти идваш от нищото и в нищото ще се върнеш — шепне той до шията ми.

Обзема ме внезапна паника. Трябва да се махна от него. Избутвам се от клона, но не падам на земята. Просто падам, падам, падам във въздуха, като Алиса в заешката дупка.

Тогава сънят се променя. Аз съм на каменна плоча, увита с плат. Опитвам се да стана, но не мога да помръдна. Сякаш съм кукла, изваяна от дърво. Очите ми са отворени, но не мога да помръдна глава, не мога да мигна, не мога да направя нищо. Мога само да се взирам в същото онова безоблачно небе, в същия сърп на луната.

Мадок се появява над мен, гледа ме с котешките си очи.

— Жалко — казва той, сякаш не мога да го чуя. — Само ако беше спряла да се бори с мен, щях да й дам всичко, което някога е искала.

— Тя никога не е била послушно момиче — казва Ориана до него. — Не е като сестра си.

Тарин също е тук, една сълза се стича по бузата й.

— Те щяха да оставят само една от нас да оцелее. И винаги е било ясно, че това ще съм аз. Ти си сестрата, която бълва змии и гущери. Аз съм сестрата, от чиято уста излизат рубини и диаманти.

Тримата си тръгват. До мен застава Виви, притиска дългите си пръсти към рамото ми.

— Трябваше да те спася — казва тя. — Беше мое задължение да те спася.

— Моето погребение е следващото — шепне Оук след миг.

Гласът на Никасия долита, сякаш говори някъде в далечината.

— Казват, че феите плачат на сватби и се смеят на погребения, но според мен сватбата ти и погребението ти са еднакво смешни.

Тогава се появява Кардан, с нежна усмивка. Заговаря с тих, заговорнически шепот:

— Когато бях дете, играехме на погребения, като малки пиески. Смъртните бяха мъртвите, естествено, или поне така се получаваше накрая.

И тогава най-после проговарям:

— Лъжеш.

— Разбира се, че лъжа — отвръща той. — Това е твоят сън. Нека ти покажа. — Той притиска топлата си длан към бузата ми. — Обичам те, Джуд. От много време те обичам. Никога няма да спра да те обичам.

— Престани!

Тогава над мен застава Лок, от устата му шурти вода.

— Нека се уверя, че наистина е мъртва.

И след миг забива ножа си в гърдите ми. Прави го отново, отново и отново.

И тогава се събуждам, лицето ми е мокро от сълзи, в гърлото ми е застинал писък.

Изритвам завивките. Навън е тъмно. Явно съм проспала целия ден. Включвам осветлението и си поемам дълбоко дъх. Пипам челото си, за да проверя дали имам температура. Чакам разстроените ми нерви да се успокоят. Колкото повече мисля за съня, толкова повече се тревожа.

Отивам в дневната, където намирам отворена кутия от пица на масичката за кафе. Някой е сложил главички на глухарчета до салама върху няколко резенчета пица. Оук се опитва да обясни електронна игра на Тарин.

И двамата ме поглеждат притеснено.

— Здрасти — казвам на близначката си. — Може ли да поговоря с теб?

— Разбира се — отвръща тя и става от дивана.

Аз се връщам в стаята на Оук и сядам на ръба на леглото му.

— Трябва да знам дали дойде тук, защото така са ти наредили — казвам аз. — Трябва да знам дали това не е някакъв капан, заложен от върховния крал, за да ме подмами да наруша условията на изгнанието си.

Тарин изглежда изненадана, но трябва да й се признае, че не ме пита как може да си помисля подобно нещо. Едната й ръка се спуска към корема, пръстите се разтварят.

— Не — отвръща тя. — Но не ти казах всичко.

Чакам, не знам за какво говори.

— Мислех си за мама — казва накрая. — Винаги съм смятала, че си е тръгнала от Елфхейм, защото се е влюбила в смъртния ни баща, но вече не съм толкова сигурна.

— Не те разбирам.

— Бременна съм — казва тя, прошепва го.

От векове смъртните са ценени заради способността им да зачеват вълшебни деца. Нашата кръв не е така ленива като тази на вълшебния народ. Техните жени се смятат за късметлийки, ако успеят да родят дори едно дете през целия си дълъг живот. Ловенето не успяват. Но смъртната жена е друго нещо. Знаех всичко това и все пак никога не ми хрумна, че Тарин може да зачене от Лок.

— Леле — казвам и поглеждам разперената на корема и ръка.

— О…

— Никой не бива да има детството, което имахме ние — казва тя.

Нима си е въобразявала, че ще отгледа дете в онази къща, с Лок, който да им мъти главите? Или просто си е представяла, че ако си тръгне, той ще я открие така, както Мадок откри нашата майка? Не знам. А и не съм сигурна дали трябва да я питам. Сега, след като съм отпочинала, мога да видя следите от изтощение, които не забелязах преди. Зачервените очи. Чертите й са някак изострени, сякаш забравя да се храни.

Осъзнавам, че е дошла при нас, защото е нямала къде другаде да иде — и сигурно си е давала сметка, че може да не се съглася да й помогна.

— А той знаеше ли? — попитах накрая.

— Да — отвръща и спира, сякаш си припомня разговора. И вероятно убийството. — Но още не съм казала на никой друг. Само на теб. И когато казах на Лок… ами вече знаеш какво стана.

Не знам как да отговоря на това, но когато тя прави безпомощен жест към мен, аз пристъпвам в прегръдките й и свеждам глава на рамото й. Знам, че трябва да й кажа много неща и тя на мен също. Знам, че постъпвахме зле. Знам, че тя ме нарани повече, отколкото може да предположи. Но въпреки всичко тя още ми е сестра. Моята овдовяла сестра убийца, която чака бебе.

След час съм си събрала нещата и съм готова да тръгвам. Тарин ме осведомява за подробности от ежедневието си, с кого разговаря редовно, как управлява имението на Лок. Дава ми и ръкавици, за да скрия липсващото си кутре. Преоблякла се е, вече не е с елегантната рокля от паяжина и стъклена нишка. Сега аз съм с нея и косата ми е сплетена в грубо подобие на нейната, а тя е с моя черен клин и пуловер.

— Благодаря ти — казва ми; нещо, което вълшебните създания никога не правят. Благодарностите се смятат за лошо възпитание, за омаловажаване на сложния танц от дългове и отплати. Но смъртните нямат това предвид, когато благодарят на някого. Изобщо нямат това предвид.

Все пак свивам рамене.

— Няма защо.

Оук идва да го взема, макар че е вече на осем и е високо момченце.

— Силна прегръдка — казва ми, което означава, че скача и ме хваща за врата, почти ме задушава.

Аз изтърпявам това и го прегръщам силно, останала без дъх.

Пускам го и свалям рубинения си пръстен — онзи, който Кардан открадна и ми го върна, когато разменяхме брачните си клетви. Онзи, който определено не трябва да нося, докато се представям за Тарин.

— Ще ми го пазиш ли? Само докато се върна.

— Да — казва тържествено Оук. — Върни се скоро. Ще ми липсваш.

Изненадана съм колко е мил, особено след последния ни сблъсък.

— Възможно най-скоро — обещавам и го целувам по челото.

После отивам в кухнята. Виви ме чака. Заедно излизаме на тревата, където тя отглежда малка леха с якобея.

Тарин се влачи след нас, подръпва ръкава на пуловера си.

— Сигурна ли си? — пита ме Виви, като къса едно растение в корена. Поглеждам я, потънала е в сенките, косата й е озарена от уличната лампа. Обикновено изглежда кестенява като моята, но на правилната светлина личат златните нишки, които са почти зелени.

Виви никога не е копнеела за Царството на феите като мен. Как би могла, когато го носи в себе си навсякъде?

— Знаеш, че съм сигурна — казвам. — Сега ти ще ми кажеш ли какво стана с Хедър?

Тя клати глава.

— Ами ако искаш да разбереш, остани жива. — После духва върху якобеята. — Конче, полети и отнеси сестра ми, където ти заповяда.

Когато цъфналото стъбло пада на земята, вече се е променило в кльощаво жълто пони със смарагдови очи и зелена грива.

Сумти и удря земята с копита, нетърпеливо да полети почти колкото мен.

 

 

Имението на Лок е каквото го помня — високи кули и покрит с мъх покрив, обвито от гъста завеса от орлови нокти и бръшлян. Лабиринт от храсти прекосява градините в замайваща плетеница. Цялото място изглежда като излязло от вълшебна приказка, в която любовта е нещо просто и никога не причинява болка.

Нощем човешкият свят изглежда така, сякаш е изпълнен с паднали звезди. Думите идват внезапно. Лок ги изрече, когато стояхме заедно на върха на най-високата му кула.

Карам кончето от якобея да кацне и слизам от гърба му, оставям го да рие с крака земята, а аз тръгвам към величествените порти. Те се отварят леко при приближаването ми. Двама слуги стоят зад тях, гъбестата им кожа е така бледа, че вените им личат, приличат на две стари мраморни статуи. Малки тънки крилца висят от раменете им. Те ме гледат със студени тъмни очи и внезапно ми припомнят колко нечовешки са вълшебните създания.

Поемам си дълбоко дъх и се изпъвам. После влизам вътре.

— Добре дошла, милейди — казва женското създание.

Те са брат и сестра, Тарин ме информира. Нера и Неве. Дългът им е към бащата на Лок, но са останали, когато той е заминал, за да доизплатят дълга си, като се грижат за сина му.

Преди са се спотайвали, но Тарин им забранила да го правят, когато дошла да живее тук.

В смъртния свят бях започнала да свиквам да благодаря на хората за това — онова и сега прехапвам езика си, за да спра думите.

— Хубаво е да се върнеш у дома — казвам и влизам покрай тях в преддверието.

Променило се е. Преди стаите бяха предимно празни, малкото мебели бяха стари и тежки, с вкоравена от годините тапицерия. Дългата маса за хранене беше гола, както и подът навсякъде. Вече не е така.

Възглавници и килими, бокали, подноси и полупълни гарафи покриват всяка повърхност — във всевъзможни цветове: алено и кафяво, тъмносиньо и зелено, златно и синьо-лилаво. Покривката на канапето е изцапана със златен прах, вероятно от скорошни гости. Смръщвам се твърде дълго, виждам отражението си в една излъскана сребърна ваза.

Слугите ме наблюдават, а аз нямам причина да оглеждам стаите, с които би трябвало да съм добре запозната. Затова се опитвам да променя изражението си. Да скрия, че съм объркана от частиците от живота на Тарин, за които тя не ми е разказала.

Сигурна съм, че тя е обзавела тези стаи. Леглото й в крепостта на Мадок винаги бе отрупано с ярки възглавници. Тя обича красивите неща. И все пак не мога да не забележа, че това място е създадено за вакханалия, за упадък. Тя каза, че е била домакиня на дълги цял месец пиршества, но едва сега си я представям излегната на възглавниците, пияна, смееща се, вероятно се целува с някого. Или дори нещо повече.

Сестра ми, моята близначка, винаги е била по-скоро чучулига, отколкото гарга, по-скоро свенлива, отколкото чувствена. Или поне така си мислех аз. Докато аз вървях по пътя на кинжали и отрови, тя е вървяла по не по-малко опасния път на желанието.

Обръщам се към стълбите, вече не съм толкова сигурна, че ще се справя. Премислям отново всичко, което знам, и обяснението, което с Тарин измислихме за последната нощ, в която съм видяла Лок. Той е смятал да се срещне със селки, така ще кажа, с което е имал връзка. Звучеше убедително. А и Морските дълбини наскоро бяха във вражда със сушата, затова се надявам, че тук още са настроени срещу тях.

— Ще вечеряте ли в голямата зала? — пита ме Неве, която се влачи след мен.

— Предпочитам поднос в стаята си — отвръщам, не искам да ям сама на онази дълга маса и да ме обслужват в тишина.

Качвам се горе, относително добре си спомням пътя. Отварям вратата с трепет. За миг си мисля, че съм сбъркала стаята, но само защото стаята на Лок също е променена. Леглото е с бродиран балдахин — лисици, дебнещи сред високи дървета. Пред него има ниска кушетка, на която са сложени няколко рокли, има и малко писалище, покрито с хартии и писалки.

Влизам в будоара на Тарин и разглеждам роклите й — те не са чак толкова пъстри като мебелите, но са също толкова красиви. Избирам една риза и тежък сатенен халат, после събличам роклята от паяжина и стъкло.

Платът потрепва по кожата ми. Стоя пред огледалото в спалнята й и си реша косата. Взирам се в себе си, опитвам се да разбера какво може да ме издаде. Аз съм по-мускулеста, но дрехите ще скрият това. Косата ми е по-къса, но не много. И разбира се, характерът ми.

— Приветствам ви, Ваше величество — казвам, като си представям, че отново съм във Върховния двор. Какво би направила Тарин? Ще направи нисък реверанс. — Отдавна не съм имала честта.

Е, Тарин, вероятно го вижда доста често. Паника бумти в гърдите ми. Ще трябва да направя нещо повече от това да отговарям на въпросите. Ще трябва да се преструвам, че съм добра позната на върховния крал Кардан, пред него.

Взирам се в огледалото, опитвам се да призова правилното почтително изражение, да не се мръщя.

— Поднасям ви почитанията си, Ваше величество, предателска жаба такава.

Не, така няма да стане, колкото и да ми се иска.

— Моите почитания, Ваше величество — опитвам отново. — Не съм убила съпруга си, макар че той напълно си го заслужаваше.

На вратата се чука и аз се сепвам.

Нера внася голям дървен поднос, слага го на леглото и се оттегля с поклон, излиза почти безшумно. На подноса има препечена филийка и мармалад със странен аромат, от който устата ми се пълни със слюнка. Отнема ми повече време, отколкото би трябвало, да осъзная, че това е вълшебен плод. И те го донесоха, сякаш е нещо съвсем обичайно за Тарин, сякаш тя го яде редовно. Нима Лок й го е давал, без тя да знае? Или го е вземала нарочно, като средство за увеселително притъпяване на сетивата? Отново съм объркана.

Поне има и чай от коприва, меко сирене и три твърдо сварени пачи яйца. Проста вечеря, като се изключи присъствието на вълшебния плод.

Пия чая и ям яйцата и препечената филийка. Мармалада скривам в салфетка, която завирам в дъното на гардероба. Ако Тарин я открие плесенясала след няколко седмици — ами добре, това е малка цена за услугата, която поиска от мен.

Отново оглеждам роклите, опитвам се да избера една за предстоящия ден. Нищо твърде крещящо. За нещастие, макар че Тарин поръча за мен предимно черни дрехи, в нейния гардероб този цвят липсва. Прехвърлям коприна и сатен, брокат с горски мотиви и надничащи иззад листата животни, бродирано кадифе в зелено и небесносиньо. Накрая се спирам на тъмнобронзова рокля и я вадя на кушетката заедно с чифт среднощно сини ръкавици. Ровя из кутията й с бижута и избирам обиците, който й подарих. Едната луна, а другата звезда, създадени от майстора ковач Гримсен и омагьосани така, че онази, която ги носи, да стане по-красива.

Изгарям от желание да се измъкна от имението на Лок и да се върна в Двора на сенките. Повече от всичко искам да посетя Хлебарката и Бомбата, да чуя клюките от двора, да съм в познатите подземни стаи. Но тези стаи вече ги няма — унищожени от Призрака, който ни предаде на Морските дълбини. Не знам къде се събира сега Дворът на сенките.

И не мога да рискувам така.

Отварям прозореца, сядам до писалището на Тарин и отпивам чая от коприва, отпивам и от острия солен дъх на морето, от аромата на орловите нокти и от далечния вятър в елшите. Поемам си дълбоко дъх, у дома съм, а едновременно с това съм обзета от носталгия по дома.