Холи Блек
Кралица на нищото (5)

4

Адреналин нахлува в тялото ми въпреки сковаността, болките и синините. Искам да хвана Тарин за врата и да стискам, докато главата й изскочи.

Виви става — може би заради убийствения ми поглед, но вероятно защото Хедър е точно до мен.

— Ти — казвам на близначката си. — Махай се.

— Чакай — проговаря Тарин и също става. — Моля те.

Вече всички сме прави и се гледаме през малката дневна, сякаш ще започваме скандал.

— Не искам да чувам нищо, излязло от лъжливата ти уста. — Радвам се, че имам мишена, върху която да излея всички чувства, събудени от Грима Мог и Хедър. И мишената си го заслужава. — Махай се или аз ще те изхвърля.

— Това е апартаментът на Виви — контрира Тарин.

— Това е моят апартамент — напомня ни Хедър. — А ти си ранена, Джуд.

— Не ми пука! И ако вие искате тя да остане, тогава аз си тръгвам!

Обръщам се и се насилвам да тръгна към вратата, после по стълбите.

Мрежестата врата изтраква. Тарин изтичва пред мен, роклята й се развява на утринния бриз. Ако не знаех как изглежда една истинска принцеса от Царството на феите, щях да си помисля, че тя прилича на такава. За миг ми се струва невъзможно да сме роднини, камо ли близначки.

— Какво ти се е случило? — пита тя. — Изглеждаш, сякаш си се била.

Мълча. И продължавам да вървя. Дори не знам къде отивам, толкова съм бавна, скована и измъчвана от болка. Може би при Брайърн. Той ще ми намери място, където да се срутя, дори цената по-късно да не ми хареса. Предпочитам дори да се нанеса при Грима Мог, отколкото това.

— Трябва ми помощта ти — казва Тарин.

— Не — отвръщам. — Абсолютно не. Никога. Ако си дошла за това, вече получи отговор и можеш да се махаш.

— Джуд, само ме изслушай.

Тя върви пред мен и ме принуждава да я погледна. Аз я поглеждам и понечвам да заобиколя издутите й поли.

— Пак, не — казвам. — Не, няма да ти помогна. Не, няма да слушам обяснението ти защо трябва да ти помогна. Това наистина е вълшебна думичка: не. Говори каквото си искаш, аз просто казвам не.

— Лок е мъртъв — избълва тя.

Завъртам се. Над нас небето е ярко, синьо и ясно. Птички пеят в близките дървета. В далечината се чува шум от строеж и движението по шосето. В този момент комбинацията между света на смъртните и съобщението за смъртта на едно безсмъртно създание — което познавам, което някога съм целувала — е особено нереална.

— Мъртъв? — Изглежда невероятно, дори след всичко, което съм видяла. — Сигурна ли си?

В нощта преди сватбата им Лок и приятелите му се опитаха да ме нападнат като глутница кучета, преследващи лисица. Обещах му да си плати за това. А ако е мъртъв, няма да мога да си изпълня обещанието.

Както той никога вече няма да организира пиршество с цел да унижи Кардан. Няма да се смее с Никасия, нито да настройва мен и Тарин една срещу друга. Може би трябва да съм облекчена заради всичко, което е сторил. Но изненадващо изпитвам мъка.

Тарин си поема дъх, сякаш да се овладее.

— Мъртъв е, защото аз го убих.

Тръсвам глава, сякаш това ще ми помогне да разбера какво ми казва.

— Какво?

Тя изглежда по-смутена от всякога, сякаш ми признава някакъв глупав инцидент, а не че е убила съпруга си. Това неприятно ми напомня за Мадок, който стои над три пищящи деца миг след като е посякъл родителите им и изглежда изненадан. Сякаш не е възнамерявал да стигне толкова далеч. Питам се дали така се чувства и Тарин.

Знаех, че ще заприличам на Мадок повече, отколкото ми харесва, но не съм си представяла, че и тя ще го наподобява с нещо.

— И трябва да се престориш за мен — довършва тя, явно без да се притеснява, че е проява на лош вкус да предлага същия номер, който позволи на Мадок да замине с половината армия на Кардан, същия номер, който ме обрече да се съглася на плана, довел до изгнанието ми. — Само за няколко часа.

— Защо? — започвам, после осъзнавам, че не съм достатъчно ясна. — Не за преструването. А защо си го убила?

Тя си поема дъх, после поглежда към апартамента.

— Влез вътре и ще ти кажа. Ще ти кажа всичко. Моля те, Джуд.

Поглеждам към апартамента и неохотно признавам пред себе си, че няма къде другаде да ида. Не искам да ходя при Брайърн. Искам да вляза вътре и да си почина на собственото си легло. И въпреки че съм изтощена, не мога да отрека, че мисълта да се промъкна в Елфхейм като Тарин притежава притеснително очарование. Самата мисъл да бъда отново там, да видя Кардан, кара сърцето ми да се разбърза.

Поне никой не може да чуе мислите ми. Колкото и да са глупави, те са си само мои.

Вътре Хедър и Виви стоят в ъгъла на кухнята близо до кафеварката и разговарят разпалено, не искам да ги притеснявам. Поне най-после разговарят. Това е хубаво. Влизам в стаята на Оук, където малкото дрехи, които имам, са набутани в долното чекмедже на скрина му. Тарин ме следва смръщена.

— Ще се изкъпя — казвам й. — И ще се намажа с малко мехлем. А ти ще ми направиш вълшебен лечебен чай от бял равнец в кухнята. После ще съм готова да изслушам изповедта ти.

— Нека ти помогна — казва тя с преувеличено клатене на глава, когато понечвам да възразя. — Ти нямаш прислужница.

— Нито броня, която да лъска — казвам, но не се противя, когато тя вдига ризата ми, за да я съблече.

Вкоравена е от кръв и аз се мръщя, докато я издърпва. За първи път оглеждам раните си — възпалени, зачервени и подути. Явно Грима Мог не е поддържала ножа си в изрядна чистота.

Тарин пуска душа, наглася топлината на водата и ми помага да прекрача ръба на ваната, за да застана под сгряващата струя. Тъй като сме сестри, тя ме е виждала гола безброй пъти през годините, но когато погледът й се спуска към гадния белег на крака ми, си спомням, че него не е виждала.

— Виви ми каза нещо — започва тя бавно. — За нощта преди сватбата ми. Ти закъсня и когато дойде, беше много тиха и бледа. Болна. Притесних се, че е, защото още го обичаш, но Виви каза, че не е така. Каза, че си ранена.

Кимам.

— Да, помня тази нощ.

— Лок… ли ти направи нещо?

Тя не ме поглежда. Взира се в плочките, после в картината в рамка, портрет на Хедър, нарисуван от Оук — кафяв молив за кожата й, който се смесва с розовото на косата й.

Грабвам гела за тяло, който Виви купува от органичния магазин и който би трябвало да е естествено антибактериален, и го размазвам обилно върху засъхналата кръв. Мирише на белина и ужасно щипе.

— Питаш дали се е опитал да ме убие?

Тя кима. Улавям погледа й. Вече знае отговора.

— Защо не каза нещо? Защо ме остави да се омъжа за него? — пита ме.

— Не знаех — признавам. — Не знаех, че Лок е предвождал онази хайка, докато не видях, че ти носиш обиците, които изгубих онази нощ. А после ме отвлякоха в Морските дълбини. И скоро след като се върнах, ти ме предаде, затова реших, че няма значение.

Тарин се мръщи, явно разкъсвана от порива да спори и от усилието да замълчи, за да ме спечели на своя страна. След миг спорът побеждава. Ние сме близначки все пак.

— Просто направих каквото ми каза татко! Не мислех, че е важно. Ти имаше цялата власт, а не искаше да я използваш. Но никога не съм искала да те нараня.

— Мисля, че предпочитам Лок и приятелите му да ме преследват из гората, отколкото ти да ми забиеш нож в гърба. Отново.

Виждам как тя се сдържа да не каже нещо повече, поема си дъх, прехапва език.

— Съжалявам — казва и излиза от банята, за да ме остави да се изкъпя.

Засилвам топлата вода и не излизам дълго време.

 

 

Когато излизам от банята, Хедър си е тръгнала, а Тарин е преровила хладилника и е измайсторила някакво нервозно чаено парти от остатъците. Голяма кана с чай стои в центъра на масата, заедно с по-малка каничка с чай от бял равнец. Извадила е последните ни джинджифилови бисквитки и ги е наредила в поднос. Хлябът ни се е превърнал в два вида сандвичи: с шунка и целина и с фъстъчено масло и зърнена закуска.

Виви вари кафе и гледа Тарин с притеснение. Аз си наливам чаша лечебен чай и я изпивам, после си наливам още една. Чиста, превързана и преоблечена, се чувствам малко по-добре и готова да се справя с новината, че Лок е мъртъв и че сестра ми го е убила.

Вземам сандвич с шунка и отхапвам. Целината е хрупкава и малко странна, но не е зле. Внезапно осъзнавам колко съм гладна. Натъпквам остатъка от сандвича в устата си и натрупвам още два в чинията си.

Тарин кърши ръце, притиска ги една в друга, после в роклята си.

— Аз откачих — казва тя.

И двете с Виви мълчим. Опитвам се да хрупам целината по-тихо.

— Той обеща, че ще ме обича до смъртта си, но любовта му не ме защити от жестокостта му. Предупреди ме, че феите не обичат като нас. Аз не разбирах това, докато не започна да ме оставя сама в голямата си ужасна къща със седмици. Отглеждах хибридни рози в градината и поръчвах нови завеси, давах продължаващи с месеци пиршества за приятелите му. Това нямаше значение. Понякога бях развратна, друг път целомъдрена. Дадох му всичко. Но той каза, че у мен вече не е останала никаква приказка.

Извивам вежди. Това е било много грубо от негова страна, но не точно такива очаквах да бъдат последните му думи.

— Предполагам, че си му дала да разбере.

Виви внезапно се разсмива и ме гледа лошо за това, че съм я накарала да се смее.

По миглите на Тарин блестят непролети сълзи.

— Предполагам — казва тя равно, с унил глас, който ми е трудно да изтълкувам. — Опитах се да обясня, че нещата трябва да се променят, че се налага, но той се държеше така, все едно аз се държах нелепо. Не спираше да говори, сякаш можеше да ме разубеди в собствените ми чувства. На писалището имаше един нож за писма със скъпоценни камъни и… нали знаете на какво ни учеше Мадок? Следващото, което си спомням, е, че върхът на ножа бе забит в гърлото на Лок. И тогава той най-сетне млъкна. Но когато извадих ножа, имаше ужасно много кръв.

— Значи, не си искала да го убиеш? — пита Виви.

Тарин не отговаря.

Знам какво е да потискаш чувствата си толкова дълго, че накрая да избухнат. Знам и какво е да забиеш нож в някого.

— Всичко е наред — казвам аз, но не съм сигурна в това.

Тя се обръща към мен.

— Мислех, че с теб не си приличаме изобщо. Но се оказва, че сме еднакви.

Май не смята това за нещо хубаво.

— Къде е тялото сега? — питам, в опит да се концентрирам върху практичното. — Трябва да се отървем от него и…

Тарин клати глава.

— Тялото му вече беше открито.

— Как? Какво си направила?

Преди малко бях ядосана, че е дошла да ме моли за помощ, а сега се дразня, че не е дошла по-рано, когато щях да мога да се погрижа за това.

— Ами извлякох тялото му до вълните. Мислех си, че приливът ще го отнесе, но той бе изхвърлен на друг плаж. Поне… ами част от него беше изядена. По-трудно го разпознаха. — Тя ме поглежда безпомощно, сякаш все още не може да схване как може да й се случи такова нещо. — Аз не съм лош човек.

Отпивам от чая от бял равнец.

— Не съм казала, че си.

— Ще има разследване — казва Тарин. — Те ще ме омагьосат и ще задават въпроси. Аз няма да мога да излъжа. Но ако ти отговаряш вместо мен, ще можеш да кажеш честно, че не си го убила.

— Джуд е прокудена — казва Виви. — Прокудена е, докато не получи опрощение от короната или някаква друга подобна глупост. Ако я хванат, ще я убият.

— Само за няколко часа — казва Тарин, като гледа ту мен, ту нея. — И никой няма да разбере. Моля те.

Виви стене.

— Твърде опасно е.

Аз мълча, което явно й подсказва, че обмислям въпроса.

— Ти искаш да отидеш, нали? — пита Виви, като ме гледа проницателно. — Трябва ти повод да се върнеш там. Но когато те омагьосат, ще те попитат за името ти. Или за нещо друго, което ще те издаде, когато не отговориш, както би отговорила Тарин. И тогава ще се прецакаш.

Клатя глава.

— Не, аз имам забрани. Те ме предпазват от магията.

Ужасно е колко много ме въодушевява мисълта да се върна в Елфхейм, колко много ми се ще да отхапя от вечнобълка, да имам още един шанс за власт, още един шанс за него. Може би ще успея да заобиколя и изгнанието, само да намеря начин.

Тарин се мръщи.

— Забрани? Защо?

Виви ме гледа напрегнато.

— Кажи й. Кажи й какво всъщност направи. Кажи й каква си и защо не можеш да се върнеш там.

На лицето на Тарин се появява нещо, което малко прилича на страх. Мадок сигурно й е обяснил, че аз съм принудила Кардан да ми се подчинява — иначе как ще знае, че може да му нареди да освободи от клетвата половината си армия? Откакто се върнах в света на смъртните, имах много време да премислям случилото се между нас. Сигурна съм, че Тарин ми е била ядосана, задето не й казах, че имам власт над Кардан. Сигурна съм, че ми е била още по-ядосана, задето се престорих, че не мога да принудя Кардан да отнеме на Лок титлата като повелител на пиршествата. Но тя е имала и много други причини да помогне на Мадок. Все пак той беше наш баща. Може би е искала да участва в голямата игра. Може би си е мислила за всичко, което той може да направи за нея, ако седне на трона.

— Трябваше да ти кажа всичко, за Дейн и за Двора на сенките, но… — започнах, но Виви ме прекъсва.

— Пропусни тази част — казва тя. — Мини към главното. Кажи й каква си.

— Чувала съм за Двора на сенките — бързо се включва Тарин.

— Те са шпиони. Да не би да казваш, че и ти си шпионин?

Клатя глава, защото най-сетне разбирам какво иска Виви да й обясня. Тя иска да й кажа, че Кардан се ожени за мен и ме направи върховна кралица на Елфхейм. Но не мога. Всеки път, когато си помисля за това, усещам прилив на срам, задето му повярвах, че няма да ме изиграе. Не мисля, че бих могла да обясня дори част от това, без да изглеждам като глупачка, и не съм готова да бъда толкова уязвима пред Тарин.

Трябва да прекратя този разговор, затова казвам единственото, за което съм сигурна, че ще разсее и двете, по различни причини.

— Реших да отида и да се представя за Тарин при разпита. Ще се върна след ден-два и тогава ще й обясня всичко. Обещавам.

— Не може ли и двете просто да останете в света на смъртните? — пита Виви. — Майната му на Царството на феите. Да върви по дяволите всичко това. Ще си вземем по-голям апартамент.

— Дори Тарин да остане с нас, ще е по-добре да се яви на разпита пред върховния крал — казвам. — А и аз мога да донеса разни неща, които да продадем. Трябва да плащаме за този по-голям апартамент все пак.

Виви ме поглежда подразнена.

— Винаги можем да спрем да живеем в апартаменти и да престанем да се правим на смъртни. Аз го правех заради Хедър. Ако сме си само ние, можем да се нанесем в някой изоставен склад до брега и да го омагьосаме така, че никой никога да не влезе в него. Можем да откраднем колкото си щем пари и да купуваме всичко. Просто кажи, че искаш, Джуд.

Вадя от якето си петстотинте долара, за които се бих, и ги слагам на масата.

— Брайърн ще донесе другата половина по-късно днес. Тъй като все още се правим на смъртни. И тъй като Хедър явно все още е наоколо. Сега отивам да поспя. Когато стана, отивам в Царството на феите.

Тарин гледа объркана парите на масата.

— Ако са ви трябвали…

— Ако те хванат, ще те екзекутират, Джуд — напомня ми Виви, като прекъсва Тарин.

Доволна съм. Може и да съм готова да направя това, но то определено не означава, че й прощавам. Или че отново сме близки. Не искам да се държи, все едно сме.

— Тогава ще гледам да не ме хванат — казвам и на двете.