Холи Блек
Кралица на нищото (4)

3

Мускулите ми се сковават почти веднага и мисълта да карам колело до вкъщи ме изморява толкова, че едва не лягам на тротоара, затова се качвам на автобуса. Получавам доста гадни погледи от нетърпеливи пътници, докато закачвам колелото си на рамката отпред, но когато хората виждат, че кървя, решават да не ми обръщат внимание.

Усещането ми за време не се вписва особено в човешкия свят. В Царството на феите да се прибереш у дома призори е равносилно на това да се прибереш у дома в полунощ за смъртните. Но в човешкия свят ярката светлина на утрото би трябвало да прогонва сенките. Това е добродетелно време — за ранобудници, не за неудачници. Една възрастна жена с крещяща розова шапка ми подава няколко салфетки без коментар, за което съм й благодарна. Използвам ги да се почистя колкото мога. През остатъка от пътуването гледам през прозореца към синьото небе, боли ме и се самосъжалявам. Ровя из джобовете си и намирам четири аспирина. Поглъщам ги на една горчива глътка.

Твоят върховен крал ще бъде детрониран преди следващото пълнолуние. Какво ще кажеш за това, а?

Опитвам се да си казвам, че не ми пука, че трябва да съм доволна, ако Елфхейм бъде завладян. Кардан си има кой да го предупреждава. Има си Двор на сенките и половината от армията. Владетелите на нисшите дворове са му се заклели във вярност. Целият Жив съвет. Дори новият сенешал, ако си е направил труда да назначи такъв.

Не искам да мисля, че някой друг стои до Кардан на моето място, но умът ми се насочва вяло към най-лошите възможни варианти. Не може да е избрал Никасия, защото тя вече е посланик на Морските дълбини. Не може да е избрал Лок, защото той вече е Повелител на пиршествата и защото е непоносим. Не може да е и лейди Аша, защото… защото тя е ужасна. Би сметнала тази длъжност за отегчителна и ще търгува с влияние, както й изнася. Той със сигурност е наясно, че не бива да я избира. Но може и да не е. Кардан може да е безразсъден. Вероятно той и порочната му безразсъдна майка ще направят за смях рода Грийнбрайър и кръвната корона. Е, надявам се. Надявам се всички да съжаляват, най-вече той, най-вече той.

И тогава Мадок ще нахлуе и ще ги превземе.

Притискам чело към хладното стъкло и си напомням, че това вече не е мой проблем. Вместо да се опитвам — и да не успявам — да не мисля за Кардан, се мъча да не мисля за нищо.

Събуждам се, когато някой разтърсва рамото ми.

— Хей, хлапе — казва автобусният шофьор, изглежда много разтревожен. — Хлапе?

Едно време ножът щеше вече да се е озовал в ръката ми и да се притиска към гърлото му. Замаяно осъзнавам, че дори нямам нож. Забравих да го потърся пред сградата на Грима Мог.

— Будна съм — казвам неубедително, като търкам лицето си с ръка.

— Ами за малко ми се стори, че ще ритнеш камбаната. — Той се мръщи. — Това е много кръв. Искаш ли да се обадя на някого.

— Добре съм — казвам. Осъзнавам, че автобусът е почти празен. — Да не си пропуснах спирката?

— Не, на нея сме. — Той изглежда така, сякаш мисли да ми предложи помощ, после само клати глава с въздишка. — Да не си забравиш колелото.

И преди бях скована, но сега е страшно. Вървя по пътеката като някаква дървесна жена, която издърпва корените си от земята за първи път. Пръстите ми треперят, докато свалям колелото от рамката, и забелязвам ръждиви петна по тях. Питам се дали току-що не съм избърсала кръвта от лицето си пред автобусния шофьор. Докосвам смутено бузата си. Нямам представа.

Но когато свалям колелото, успявам да го подкарам по тревата към жилищната сграда. Ще го пусна в храстите и ще се надявам да не го откраднат. Подобни размисли ме занимават почти по целия път към дома, когато забелязвам, че някой седи на входа. Розова коса сияе на слънцето. Тя вдига картонена чашка с кафе в поздрав.

— Хедър? — питам, но отдалече.

Като знам как ме гледаше автобусният шофьор, не ми се струва добра идея да й показвам раните и синините си.

— Ами опитвам се да събера кураж да почукам.

— О… — казвам и оставям колелото на тревата. Храстите са твърде далече. — Е, можеш просто да влезеш с мен и…

— Не! — казва тя, но усеща колко високо го е изрекла и снижава глас: — Не знам дали ще влизам днес.

Пак я поглеждам и осъзнавам колко изморен вид има, колко избеляла е розовата й коса, сякаш не си е правила труда да я боядисва отново.

— Откога си тук?

— Ами отскоро. — Тя извръща поглед и свива рамене. — Понякога идвам. Да видя как ще се чувствам.

Въздишам и се отказвам от намерението да крия раните си. Тръгвам към стълбите и се тръшвам на тях, твърде изморена съм да стоя права.

Хедър става.

— Джуд? О, не, о, боже! Ама какво… какво ти се е случило? — пита тя.

Аз се смръщвам. Гласът й е твърде силен.

— Тихо! Нали не искаше Виви да разбира, че си тук — напомням й. — А и не е толкова лошо, колкото изглежда. Просто ми трябва един душ и малко превръзки. И да се наспя хубаво.

— Добре — казва тя с тон, който ме кара да мисля, че не ми вярва. — Нека ти помогна да влезеш. Моля те, не се притеснявай, че ще се натъкна на сестра ти и тям подобни. Ти наистина си зле. Не бива да стоиш тук и да говориш с мен!

Клатя глава и вдигам ръка, за да отхвърля предложението й.

— Ще се оправя. Само ме остави да поседя малко тук.

Тя се взира в мен, тревогата се бори с желанието й да отложи неизбежната конфронтация с Виви още малко.

— Мислех си, че още си на онова място. Там ли те нараниха?

— Царството на феите ли? — Харесвам Хедър, но няма да се преструвам, че светът, в който съм израснала, не съществува, защото на нея това не й допада. — Не. Случи се тук. Аз сега съм при Виви. Опитвам се да обмисля някои неща. Но ако ти се върнеш, ще се изнеса.

Тя поглежда към коленете си. Гризе крайчето на един нокът. Клати глава.

— Любовта е глупаво нещо. Само си разбиваме сърцата, нищо повече.

— Да — казвам. Пак мисля за Кардан и как паднах право в капана му, сякаш съм някаква глупачка, която не е чувала и една балада в живота си. Макар че много искам Виви да бъде щастлива, не ми се ще Хедър да бъде същата глупачка като мен. — Да, не. Любовта може да е глупава, но ти не си. Знам за съобщението, което изпрати на Виви. Не можеш да го преодолееш.

Хедър отпива от кафето си.

— Имам кошмари. За онова място. Царството на феите. Не мога да спя. Гледам хората на улицата и се чудя дали не са омагьосани. Този свят си има достатъчно чудовища, достатъчно хора, които искат да се възползват от мен, да ме наранят или да отнемат правата ми. Не ми трябва да знам, че съществува още един свят, пълен с чудовища.

— А не е ли по-добре да знаеш? — питам.

Тя се мръщи и мълчи. После, когато заговаря отново, гледа покрай мен, сякаш се взира в паркинга.

— Дори не мога да обясня на родителите си защо се караме с Виви. Те постоянно ме питат дали ми е изневерила и дали не ми е дошло в повече присъствието на Оук, сякаш не мога да се справя с това, че е дете, вместо онова, което е в действителност.

— Той си е дете — казвам аз.

— Не искам да ме е страх от Оук — казва тя. — Знам, че това го обижда. Но и мразя мисълта, че той и Ви владеят магия, магия, която тя може да използва, за да спечели всеки спор, който някога ще водим. Магия, за да ме накара да съм обсебена от нея. Или да ме превърне в патица. А да не говорим дори защо изобщо съм била привлечена от нея.

Смръщвам се.

— Какво? Чакай малко.

Хедър се обръща към мен.

— Знаеш ли какво кара хората да се влюбват? Е, никой не знае. Но учените правят изследвания и има всякакви странни хипотези — за феромони, лицева симетрия и обстоятелствата при първата среща. Хората са странни. Телата ни са странни. Може би аз няма как да не съм привлечена от нея, така както мухите няма как да не са привлечени от месоядните растения.

Изсумтявам изумена, но чувам отново думите на Бейлкин в ушите си. Чувал съм, че за смъртните влюбването много прилича на страха. Може би е по-прав, отколкото ми се искаше да повярвам.

Особено когато мисля за чувствата си към Кардан, тъй като няма основателна причина изобщо да имам някакви чувства към него.

— Добре — казва Хедър. — Знам, че звуча нелепо. Аз така се и чувствам. Но освен това се страхувам. И още мисля, че трябва да влезем вътре и да те превържем.

— Накарай Виви да обещае, че няма да използва магия върху теб — казвам. — Мога да ти помогна да кажеш точните думи, с които да я обвържеш, и тогава…

Замълчавам, защото виждам, че Хедър ме гледа тъжно. Вероятно защото й се струва детинско да вярва на обещания. Или може би защото мисълта да обвърже Виви с обещание й се струва достатъчно магична, за да я плаши още повече.

Тя си поема дълбоко дъх.

— Ви ми каза, че е израснала тук, преди родителите ви да бъдат убити. Съжалявам, че го споменавам, но знам, че това й се е отразило. Естествено. Би се отразило на всеки.

Тя си поема дъх. Чака да види как ще реагирам.

Мисля за думите й, докато седя на стълбите. До раните, от които още се процежда кръв, избиват синини. Би се отразило на всеки. Не, не и на мен, изобщо не ми се е отразило.

Помня една много по-млада Виви, която беше постоянно гневна, която пищеше и чупеше каквото й попадне. Удряше ме всеки път, когато позволявах на Мадок да ме вземе на ръце. Сякаш щеше да разруши цялата къща в гнева си. Но това беше много отдавна. Всички се предадохме на новия си живот; беше само въпрос на време.

Но не казвам това. Хедър си поема треперливо дъх.

— Всъщност се чудя дали тя, нали се сещаш, не си играе на кукли с мен. Преструва се, че животът й е такъв, какъвто го е искала. Преструва се, че никога не е разбирала каква е и откъде идва.

Хващам ръката на Хедър.

— Виви остана толкова дълго в Царството на феите заради мен и Тарин. Тя не искаше да бъде там. И причината накрая да напусне беше ти. Защото те обичаше. Така че, да, Виви избра лесния начин, като не ти обясни нещата. Определено трябваше да ти каже истината. И не биваше да използва магия върху теб, дори и да го направи от паника. Но сега ти вече знаеш. И предполагам, че трябва да решиш дали можеш да й простиш.

Тя понечва да каже нещо, но спира.

— А ти би ли? — пита накрая.

— Не знам — казвам, като гледам коленете си. — Не съм особено прощаваща напоследък.

Тя се изправя.

— Добре. Почина си. Сега ставай. Трябва да влезеш вътре и да се изкъпеш в неоспорин. Вероятно трябва и да отидеш на лекар, но знам какво ще кажеш за това.

— Права си. Права си за всичко. Никакъв лекар. — Търкулвам се настрани, за да се опитам да се изправя, и когато Хедър идва да ми помогне, й позволявам. Дори се облягам на нея, докато куцукаме заедно към вратата. Отказала съм се от гордостта. Както Брайърн ми напомни, аз не съм нищо специално.

С Хедър минаваме заедно през кухнята, покрай масата, на която стои купата със зърнена закуска на Оук, все още наполовина пълна с розово мляко. Две празни чаши от кафе са оставени до кутия от „Фрут Лупс“. Отбелязвам броя на чашите, преди мозъкът ми да придаде значение на тази подробност. Докато Хедър ме води в дневната, осъзнавам, че сигурно имаме гост.

Виви седи на дивана. Лицето й светва, когато вижда Хедър. Гледа я като човек, който току-що е откраднал огромна великолепна говореща арфа и знае какви последствия ще има това, но не може да се накара да му пука. Аз поглеждам към човека до нея, седящ примерно с красива дворцова рокля от Елфхейм от паяжини и стъклена нишка. Моята близначка Тарин.