Холи Блек
Кралица на нищото (29)

Епилог

Коронацията ми е седмица по-късно и аз съм смаяна колко много владетели на нисшите дворове и техни поданици присъстват на нея. Интересно, но много от тях са си направили труда да доведат и смъртни като свои гости, подменени деца и човешки музиканти и любовници. Толкова е странно да видя този опит да си спечелят благоразположението ми и в същото време е удовлетворяващо.

Кардан избира трима майстори, които да станат част от домакинството на Елфхейм. Едната е майка Мароу. Вторият е древен на вид таласъм, който сякаш се крие зад огромна, сплетена на плитки брада. Изненадана съм да видя третия — смъртен ковач, който си е писал с моя човешки баща. Когато се запознах с него, Робърт от Джърси доста време се възхищава на Здрач и ми разказа забавна история за конференция, на която присъствали заедно преди десетина години.

Откакто се настаниха в двореца, майсторите се захванаха за работа.

Церемонията започва по здрач, провежда се под звездите на новия остров Инсиър. Мангали сияят и небето е изпълнено с морски пръски и благовония. По земята под нас разцъфва нощен флокс.

Аз съм с рокля в тъмно, горско зелено, гарванови пера покриват раменете и ръкавите ми, а Кардан е с жакет, украсен с ярки бръмбарови крилца. Бафен, облечен с една от дългите си сини роби и с много звездни орнаменти по брадата, ще проведе церемонията.

Оук е облечен в бяло, със златни копчета. Тарин го целува по челото за кураж, тъй като той ще трябва да сложи короните на главите ни.

— Традицията на Грийнбрайър се спазва във Върховния двор от незапомнени времена — започва Бафен. — Кръвта коронясва кръв. И макар че короната вече я няма, заедно с клетвите, дадени пред нея, ние ще продължим да следваме традицията. И така, върховни кралю, приемаш ли новата корона от Оук, твоя кръв и твой наследник.

Оук не изглежда щастлив, че го наричат наследник, но взема короната от възглавничката — диадема от масивно злато с девет връхчета с формата на листа. Тъй като е върховен крал, Кардан не бива да коленичи пред никого, затова Виви вдига Оук. Брат ми слага със смях новата корона на главата на Кардан, за удоволствие на тълпата.

— Народе на Елфхейм — изрича Бафен ритуалните думи, които Кардан не е чувал за себе си досега, защото предишната церемония беше проведена доста набързо. — Приемаш ли Кардан от рода Грийнбрайър за твой върховен крал?

Отговаря хор от гласове:

— Приемаме го.

После идва моят ред.

— Необичайно е за всеки двор да има двама владетели. И все пак ти, Джуд Дуарте, върховна кралице, ни показа защо това може да е сила, а не слабост. Когато Върховният двор бе заплашен, ти се изправи срещу враговете ни и разруши проклятието, което можеше да ни погуби. Пристъпи напред и приеми короната си от Оук, твой брат и твой наследник.

Пристъпвам напред и Вивиен отново вдига брат ми. Той тръшва короната на главата ми. Тя е същата като на Кардан и съм изненадана от тежестта й.

— Народе на Елфхейм — казва Бафен. — Приемаш ли Джуд Дуарте за своя върховна кралица?

За миг настъпва тишина и аз съм сигурна, че няма да ме приемат, но ритуалните думи излизат от устите им:

— Приемаме я.

Не се сдържам и се усмихвам на Кардан. Той се усмихва в отговор, с лека изненада. Вероятно не се усмихвам много често така.

Кардан се обръща към множеството пред нас:

— Сега трябва да възнаграждаваме за заслуги и да наказваме за предателства. Първо наградите.

Той прави знак на един слуга, който носи меча на Мадок, онзи, с който той разцепи трона на Елфхейм.

— На Грима Мог, нашия велик генерал — казва Кардан. — Ти получаваш последното творение на Гримсен и ще го носиш, докато продължаваш да ни служиш.

Тя го приема с поклон и притиска ръка до сърцето си.

Той продължава:

— Тарин Дуарте, нашият трибунал така и не приключи официално. Но смятай, че е отсъдил в твоя полза. Дворът на Елфхейм вече няма претенции към теб. Даряваме всичките имения и земи на Лок на теб и на детето ти.

Сред тълпата се чува шепот. Тарин излиза напред и прави нисък реверанс.

— Накрая — казва той. — Бихме искали нашите трима приятели от Двора на сенките да излязат напред.

Призрака, Бомбата и Хлебарката вървят по килима от бели цветя. Наметалата ги скриват от глава до пети, дори лицата им са скрити зад фини черни воали.

Кардан кима и пажове се приближават с възглавнички. На всяка от тях има сребърна маска, която не издава пол, само безизразно метално лице с дяволито извита уста.

— Вие, които обитавате сенките, искам да можете да стоите до нас и на светлината — казва Кардан. — Давам на всеки маска. Когато я носите, никой няма да може да различи нито ръста ви, нито тембъра на гласа ви. И нека, когато сте с тази маска, никой в Елфхейм да не може да ви отпрати. Всяко огнище ще бъде отворено за вас, включително моето.

Те се покланят и слагат маските на лицата си. Когато го правят, въздухът около тях потрепва.

— Много сте любезен, кралю — казва единият и дори аз, която ги познавам, не мога да разбера кой е.

Маските обаче не могат да скрият едно — когато тримата се покланят и си тръгват, една от маскираните фигури хваща другата за ръка.

Или как третият обръща сияещото си метално лице към Тарин.

Тогава идва мой ред да пристъпя напред. Стомахът ми се свива от притеснение. Кардан настоя аз да въздам правосъдие над затворниците.

Ти спечели победата и на теб се падна лъвският дял от трудностите. Ти ще избереш съдбата им.

Каквото и да реша, от екзекуция до изгнание или проклятие, решението ми ще бъде сметнато за справедливо — особено ако е находчиво.

— Сега ще приемем молителите — казвам аз.

Оук беше преместен настрани и сега стои между Тарин и Ориана.

Двама рицари се приближават и коленичат. Единият заговаря:

— Възложено ми беше да моля от името на всички, които споделят моята съдба. Някога ние бяхме част от армията на Елфхейм, но съзнателно тръгнахме с генерал Мадок на север, когато бяхме освободени от клетвите си. Ние предадохме върховния крал и… — тук заеква за миг — и се опитахме да сложим край на царуването му. Сгрешихме. Искаме да изкупим вината си и да докажем, че можем да бъдем предани.

Тогава заговаря вторият:

— Възложено ми беше да моля от името на всички, които споделят моята съдба. Някога ние бяхме част от армията на Елфхейм, но съзнателно тръгнахме с генерал Мадок на север, когато бяхме освободени от клетвите си. Ние предадохме върховния крал и се опитахме да сложим край на царуването му. Ние не искаме да изкупим вината си. Следвахме вярно своя генерал и макар че ще бъдем наказани, не бихме избрали друго.

Поглеждам към тълпата, към поданиците на Елфхейм, които се сражаваха и проливаха кръв, към онези, които скърбят за изгубените животи — животи, които можеха да продължат с векове, ако не бяха посечени. Поемам си дъх.

— Във Върховния двор войниците са наричани ястреби — казвам аз и се изненадвам колко стабилен е гласът ми. — И онези, които не желаят да се разкаят, ще се превърнат наистина в ястреби. Ще летят в небесата и ще ловуват колкото им душа иска. Но няма да си върнете истинската форма дотогава, докато не измине една година и един ден, без да сте наранили живо същество.

— Но как ще се храним, ако не можем да ловуваме? — пита рицарят.

— Ще трябва да разчитате на добрината на другите — казвам аз с възможно най-студен глас. — А вие, които сте готови да се покаете, приемаме клетвата ви във вярност и обич. Вие отново ще станете част от Върховния двор. Но ще бъдете белязани заради предателството си. Нека ръцете ви винаги бъдат червени, сякаш са изцапани с кръвта, която се надявахте да пролеете.

Кардан ми се усмихва окуражаващо. Рандалин изглежда подразнен, че само аз издавам присъдите. Прокашля се, но не смее наистина да ме прекъсне.

Следващият молител е лейди Нор от Двора на зъбите. Кралица Сурен върви след нея. Короната още е зашита за главата й и макар че няма каишка, дупката на китката й личи, а кожата около нея е възпалена.

Викам един слуга да донесе оглавника.

— Ние щяхме да те последваме — казва лейди Нор, като пада на коляно. — Направихме ти предложение и ти беше тази, която го отхвърли. Нека се върнем в Севера. Не сме ли достатъчно наказани?

— Лорд Джарел се опита да ме измами с този оглавник. Знаеше ли за това? — питам аз, като соча оглавника.

Тъй като тя не може да лъже, просто мълчи.

— А ти? — питам Сурен.

Момичето издава плашещ и някак свиреп тих смях.

— Знам всички тайни, които те си мислят, че крият.

Гласът й е тънък и дрезгав, сякаш от дълго мълчание.

Някой ме дърпа за ръкава и аз с изненада виждам Оук до мен. Прави ми знак да се наведа, за да прошепне нещо в ухото ми. Рандалин се мръщи, когато го правя.

— Помниш ли, когато каза, че не можем да й помогнем — шепне Оук. — Сега можем да й помогнем.

Изправям се и го поглеждам в очите.

— Значи, искаш да се застъпиш за кралица Сурен?

— Искам — казва той.

Изпращам го обратно при Ориана, вече съм малко по-голям оптимист, че някой ден може би ще пожелае да седне на трона на Царството на феите.

— Брат ми помоли за снизхождение. Кралице Сурен, ще се закълнеш ли във вярност пред короната?

Тя поглежда към лейди Нор, сякаш чака разрешение. Лейди Нор кима.

— Аз съм ваша, върховна кралице — казва момиченцето. После измества поглед. — И върховни кралю.

Обръщам се към лейди Нор.

— Бих искала да чуя как се заклеваш във вярност на своята кралица.

Лейди Нор изглежда стресната.

— Разбира се, че ви се заклевам…

Клатя глава.

— Не, искам да се закълнеш на нея. На твоята кралица. Кралицата на Двора на зъбите.

— Сурен?

Очите й започват да се стрелкат насам — натам, сякаш търси изход за бягство. За първи път, откакто излезе пред мен, лейди Нор изглежда изплашена.

— Да — казвам аз. — Закълни се на нея. Тя е твоята кралица, нали? Или й се закълни във вярност, или сама ще носиш златния оглавник.

Лейди Нор стиска зъби и промърморва думите. Все пак ги изрича. Изражението на кралица Сурен става странно, някак безизразно.

— Добре — казвам аз. — Върховният двор ще запази оглавника и се надяваме, че няма да стане нужда да бъде използван. Кралице Сурен, тъй като брат ми се застъпи за теб, няма да бъдеш наказана с друго, освен с това… Двор на зъбите вече няма да съществува.

Лейди Нор ахва.

Аз продължавам:

— Земите ти принадлежат на Върховния двор, титлите ти са отнети и крепостите ти също. И ако ти, Нор, се опиташ да не се подчиниш на тази заповед, помни, че Сурен, на която се закле, ще те накаже, както сметне за необходимо. Сега върви и бъди благодарна на Оук за застъпничеството.

Сурен, която вече не е кралица, се усмихва по начин, който никак не изглежда приятелски, и аз забелязвам, че зъбите й са изпилени като игли. Връхчетата им са притеснително червени. За първи път ми хрумва, че може би е била с оглавника, защото ги е било страх от това, което ще стори без него.

Последният молител е Мадок. Китките и глезените му са оковани с тежки окови, в които, ако се съди по разкривеното му от болка лице, има желязо.

Той не коленичи. Нито се моли. Само гледа ту мен, ту Кардан, после поглежда към Оук и Ориана. Виждам как едно мускулче на челюстта му потрепва, но нищо повече.

Опитвам се да заговоря, но имам чувството, че гърлото ми се е затворило.

— Нищо ли няма да кажеш? — пита го Кардан. — Толкова много неща имаше за казване преди.

Мадок накланя глава към мен.

— Аз се предадох на бойното поле. Какво повече да кажа? Войната свърши и аз изгубих.

— И към екзекуцията си ли ще тръгнеш така невъзмутимо? — питам аз.

Чувам как Ориана ахва.

Но Мадок остава мрачен. Примирен.

— Отгледах те да бъдеш непреклонна. Моля само за добра смърт. Бърза, заради обичта, която имахме един към друг. И знай, че не те виня.

Откакто битката свърши, знам, че ще трябва да въздам правосъдие над него. Премислях много наказанието му, не само заради армията му и предизвикателството, не само заради нашия дуел в снега, но и заради старото престъпление, онова, което винаги е стояло между нас. Трябва ли да му отмъстя за смъртта на родителите си? Тя дълг ли е, който трябва да бъде изплатен? Мадок би разбрал това, би разбрал, че обичта не може да вземе връх над дълга.

Но се питам дали всъщност не дължа на родителите си по-гъвкаво понятие за обичта и дълга, такова, каквото те самите вероятно са приели.

— Веднъж ти казах, че съм такава, каквато ме направи, но не съм само това. Ти ме отгледа да бъда непреклонна и все пак аз се научих на милост. И ще ти дам нещо като милост, ако можеш да ми покажеш, че я заслужаваш.

Той среща погледа ми с изненада и малко предпазливост.

— Господарю — намесва се Рандалин, явно вбесен, че аз вземам всички решения. — Сигурно вие имате какво да кажете за всичко…

— Замълчи — казва Кардан, маниерът му е напълно променен, езикът му жили като камшик. Той поглежда Рандалин, сякаш следващата присъда може да бъде произнесена за министъра на ключовете. После ми кима: — Джуд тъкмо стигна до най-интересната част.

Не свалям поглед от Мадок.

— Първо, ще се закълнеш да забравиш името, което знаеш. Ще го изличиш от ума си и устните ти никога повече няма да го изричат, а пръстите ти няма да го изписват.

— Искаш ли първо да го чуеш? — пита той, на устните му играе лека усмивка.

— Не искам. — Не е нужно да му казвам, че вече го знам. — Второ, ще ни се закълнеш във вярност и подчинение. Трето, ще направиш това, преди да си чул присъдата за престъпленията си, която въпреки това ще въздам.

Виждам как се бори с гордостта си. Част от него иска да бъде като войниците, които се отрекоха от разкаянието. Част от него иска да отиде в гроба с изправен гръб и стисната челюст. Но има и част от него, която не иска изобщо да отива в гроба.

— Искам милост — казва накрая. — Или, както ти каза, нещо подобно на милост.

Поемам дълбоко дъх.

— Осъждам те да живееш до края на дните си в света на смъртните и никога вече да не хванеш оръжие.

Той стиска устни. После свежда глава.

— Да, кралице моя.

— Довиждане, татко — шепна аз, докато го отвеждат.

Казвам го тихо и не мисля, че ме чува.

 

 

След коронацията с Тарин решаваме да придружим Виви и Оук, които тръгват за света на смъртните. Сега, когато войната свърши, Оук може да се върне в Царството на феите и да ходи на училище в двореца като нас с Тарин. Но той иска да поживее още малко сред хората не само защото бе там почти цяла година, но и защото Ориана реши да се премести там с Мадок — а на Оук му е мъчно за родителите му.

Виви снове натам и обратно, ходи на срещи с Хедър, с която тъкмо се е запознала. Но сега, когато заминава завинаги, събира сладка от шипки, жакети от паяжина и други неща, които иска да отнесе от Царството на феите. Докато го прави, разсъждава относно всичко, което трябва да обясни на татко за света на смъртните.

— Например мобилните телефони — казва тя. — Или касите на самообслужване в супермаркетите. О, това ще е невероятно. Сериозно, неговото изгнание е най-добрият подарък, който някога си ми правила.

— Нали знаеш, че той така ще се отегчи, че ще се опита да управлява живота ти — казва Тарин. — Или ще планира нападение над съседната сграда.

Виви спира да се усмихва.

Оук обаче се кикоти.

С Тарин помагаме на Виви да събере четири дисаги с неща, макар че тя е засадила доста якобея в гората до жилищната сграда и може да се върне за още провизии, когато пожелае. Грима Мог й дава списък с неща, които да й изпрати в Елфхейм, май предимно разтворимо кафе и лют сос.

Не очаквам обаче Кардан да предложи да пътува с нас.

— Определено трябва да дойдеш — казва Тарин. — Можем да си направим парти. Вие двамата се оженихте, а не сме го отпразнували.

Аз не мога да повярвам.

— О, нищо ни няма. Не е нужно да…

— Значи се разбрахме — казва Виви, винаги по-голямата сестра. — Обзалагам се, че Кардан не е опитвал пица.

Оук изглежда скандализиран при тези думи и започва да описва различните видове пица — от пица с ананас до такива с наденички и аншоа. Още дори не сме в света на смъртните и вече съм изпълнена с ужас. Кардан вероятно няма да го хареса и въпросът е дали ще се държи ужасно заради това.

Преди да измисля начин да го разубедя, вече товарим дисагите на кончетата от якобея. После политаме над водата. Скоро кацаме на тревата близо до жилищната сграда, но не много близо до апартамента, за да не би съседите на Виви да я разпознаят.

Аз слизам от седлото и забелязвам колко бледа е тревата, усещам и газовете от автомобилите във въздуха. Поглеждам притеснено Кардан, очаквам да сбърчи нос, но той ми се струва просто любопитен. Оглежда осветените прозорци и после се взира към близката магистрала, от която се носи бученето на коли.

— Още е рано — казва Виви. — А и пицарията е наблизо, може да отидем пеша. — Поглежда ни. — Трябва първо да се качим в апартамента и да се преоблечем.

Мисля, че разбирам какво има предвид. Кардан изглежда като слязъл от театрална сцена и макар че може да скрие това с магия, не съм сигурна дали знае как точно трябва да изглежда.

Виви ни въвежда в апартамента и слага кафеника, като добавя канела в кафето. Оук отива отзад и взема някаква електронна игра, после се настанява на дивана, докато ние се преобличаме.

Тесният панталон и ботушите на Кардан могат да минат тук и той намира една тениска, оставена от някой приятел. Стои му чудесно и може да я носи вместо пищния жакет. Аз вземам една рокля от Виви, която й е широка. На мен съвсем не ми е толкова широка.

— Казах на Хедър за вас — казва Виви. — Ще й се обадя да я питам дали може да намине и да донесе някакви провизии. Тъкмо ще се запознаете с нея. Отново. А Оук ще ви заведе до пицарията.

Брат ми ме хваща за ръка и със смях започва да ни дърпа с Кардан по стълбите. Виви хуква след нас да ми даде някакви пари.

— Това са твоите пари. От Брайърн.

— Какво си направила? — пита Кардан.

— Ами победих Грима Мог в дуел.

Той ме поглежда изумен.

— Трябвало е да ти плати в злато.

Това ме кара да се усмихна, докато вървим по тротоара. Кардан изобщо не изглежда объркан, свирка си нещо и се взира малко прекалено в хората, с които се разминаваме. Стаявам дъх, но той не ги проклина да им пораснат опашки като неговата и не се опитва да ги изкуши с вечнобълка, нито прави нещо друго, което би направил един зъл вълшебен крал.

Отиваме в пицарията, където Оук поръчва три изключително големи пици с такива странни съставки, че съм почти напълно сигурна, че досега не са му позволявали да поръчва: наполовина с кюфтета, наполовина със скариди, чесън и домати; козе сирене и черни маслини; гъби и бекон.

Когато се връщаме в апартамента с купчина картонени кутии, от които се вдига пара, Хедър и Виви са окачили сребърен банер, на който с ярки цветове пише: „ПОЗДРАВЛЕНИЯ, МЛАДОЖЕНЦИ!“. Под него, на кухненската маса, има сладоледена торта, поръсена с желирани змийчета, и няколко бутилки вино.

— Толкова се радвам да се запознаем — казвам аз, като отивам при Хедър и я прегръщам. — Бях сигурна, че много ще те харесам.

— Тя ми разказа невероятни неща за всички вас — казва Хедър.

Виви надува една пищялка.

— Хайде — казва тя и раздава картонени шапчици.

— Това е нелепо — оплаквам се аз, но си слагам моята.

Кардан се взира в отражението си във вратата на микровълновата фурна и наглася шапката си под ъгъл.

Аз извъртам очи и той ми се усмихва. И сърцето ме заболява малко, защото всички сме заедно и сме в безопасност, а никога дори не съм мечтала за нещо подобно. И ако Кардан изглежда малко смутен от цялото това щастие, то е, защото и той не е свикнал с него. Очакват ни още препятствия, сигурна съм, но съм убедена, че ще се справим с тях.

Виви отваря кутиите с пица и бутилка вино. Оук взема парче със скариди и отхапва.

Аз вдигам пластмасова чашка.

— За семейството.

— И за Царството на феите — казва Тарин и вдига своята.

— И за лицата — казва Оук.

— И за приказките — казва Хедър.

— И за новото начало — казва Виви.

Кардан се усмихва и ме гледа.

— И за кроенето на велики кроежи.

За семейството, за Царството на феите, за пицата, за приказките, за новите начала, за кроенето на велики кроежи. Да, мога да пия за това.