Холи Блек
Кралица на нищото (27)

26

— Още не си напълно оздравяла — казва Татерфел, като докосва белега ми с острите си пръсти. Тя се грижи за мен, от — както съм станала от леглото, подготвя ме да се изправя пред змията, сякаш ще ходя на поредния пир, и не спира да мърмори: — Мадок едва не те преряза наполовина съвсем наскоро.

— Притеснява ли те, че си дала клетва пред него, а още си тук при мен? — питам, когато тя довършва стегнатата плитка на темето ми.

Отстрани косата ми е прибрана назад, а другата част е свита в кок. Няма украшения по ушите и шията, разбира се, нищо, за което може да бъда сграбчена.

— Той ме изпрати тук — казва тя и взема една четка от масата, където е оставила всичките си инструменти. Потапя я леко в гърненце с черна пепел. — Може би съжалява. Все пак сега можех да се карам на него, а не на теб.

Усмихвам се.

Татерфел гримира лицето ми, слага сенки на очите и начервява устните.

На вратата се чука и влизат Тарин и Виви.

— Няма да повярваш какво намерихме в съкровищницата — казва Виви.

— Мислех си, че съкровищниците са пълни само със скъпоценни камъни, злато и такива неща.

Спомням си как преди цяла вечност Кардан ми обеща, че ще даде всичко от съкровищницата на Бейлкин на Двора на сенките, ако те ме предадат и го освободят. Странно е да си спомням колко паникьосана бях тогава, колко очарователен беше той и колко много мразех това.

Татерфел сумти, когато влиза Хлебарката, повлякъл един сандък след себе си.

— Не можеш да държиш сестрите ти далече от неприятности.

Кожата му пак е станала нормална, тъмнозелена, и той изглежда по-слаб, но добре. За мен е огромно облекчение да видя, че вече действа, и то толкова бързо. Чудя се как ли сестрите ми са го убедили да им помогне, но повече се чудя какво ли му е казала Бомбата. Има някаква нова радост на лицето му. Тя се вижда и в ъгълчетата на устата, където се крие усмивка, и в блесналите му очи.

Боли ме да гледам това.

Тарин се усмихва.

— Намерихме великолепна броня. За теб.

— За кралица — казва Виви. — Каквато, както сигурно си спомняш, не сме имали от доста време.

— Трябва да е принадлежала на самата Маб — продължава Тарин.

— Вие определено си измисляте — казвам им аз.

Виви се навежда да отключи сандъка. Вади броня от фини люспи, изработена така, че изглежда като водопад от миниатюрни листа на бръшлян. Ахвам от изумление. Това е най-великолепната броня, която съм виждала. Изглежда древна и майсторството й е изумително, не прилича на творенията на Гримсен. Облекчение е да разбера, че и преди него е имало велики ковачи и ще има и след него.

— Знаех си, че ще ти хареса — усмихва се Тарин.

— И аз имам нещо, което ще ти хареса — казва Хлебарката.

Посяга в торбата си и вади три нишки, приличат на сребърни.

Прибирам ги в джоба си, при космите, които откъснах от главата на Мадок.

Виви е твърде заета да вади още неща от сандъка, за да забележи. Ботуши, покрити с метални пластини. Предпазители с формата на изтравниче. Нараменници от листа, извити в краищата. И шлем, който прилича на корона от златни клонки с плодчета.

— Е, дори змията да ти отхапе главата — казва Татерфел, — останалата част от теб ще изглежда добре.

— На това му се казва окуражаване — отвръщам.

 

 

Армията на Елфхейм се събира и се подготвя за марш. Слаби като хрътки вълшебни коне, влажни водни коне, елени със стърчащи рога и огромни жаби вече са оседлани. Някои дори са с брони.

Стрелци се подреждат със своите елфски лъкове с намазани със сънна отрова стрели и огромни арбалети. Рицари се подготвят. Виждам Грима Мог да стои до малка група червеношапковци. Те си подават гарафа с кръв, отпиват и топят шапките си. Рояци от пиксита с малки отровни стрели прелитат във въздуха.

— Ще сме готови — обяснява Грима Мог, докато идва към мен, — в случай че оглавникът не действа така, както те твърдят. Или в случай че не им хареса това, което ще се случи после. — Оглежда бронята ми и заетия меч, препасан на гърба ми, и се усмихва, като ми показва окървавените си зъби. После слага ръка на сърцето си. — Върховна кралице.

Опитвам се да й се усмихна, но знам, че не ми се получава добре. Тревогата разяжда вътрешностите ми.

Пред мен има два пътя, но само единият води към победа.

Била съм протеже на Мадок и слуга на Дейн. Не знам как да побеждавам по друг начин, освен по техните. Няма рецепта как да станеш герой, но има рецепта за успех. Знам как да забивам нож в собствената си ръка. Знам как да мразя и да бъда мразена. Знам как да оцелявам, стига да съм готова да пожертвам всичко добро в себе си за тази цел.

Казах, че ако не мога да бъда по-добра от враговете си, тогава ще стана по-лоша. Много, много по-лоша.

Откъсни три косъма от главата си и ги сплети в оглавника. Ще бъдете обвързани заедно.

Лорд Джарел си мисли, че ме е изиграл. Смята да запази вълшебната дума за себе си, да я използва, след като аз сложа юздата на змията, и тогава да контролира и двама ни.

Сигурна съм, че Мадок не знае за този план на лорд Джарел, което предполага, че той включва и убийството на самия Мадок.

Но това е заговор, който може да бъде напълно преобърнат. Аз сплетох техните косми в златния оглавник и не аз ще бъда обвързана към змията. Щом оглавникът й бъде сложен, Мадок и лорд Джарел ще станат мои слуги, така както някога Кардан беше мой. Така както Кардан ще бъде мой отново, със златните ремъци, впити в люспите му.

И ако змията продължи да расте, както чудовищността и развалата й, ако отрови самата земя на Елфхейм, тогава нека бъда кралицата на чудовищата. Нека управлявам онази черна пустош с моя баща червеношапковец като марионетка до мен. Нека се страхуват от мен и нека никога не се страхувам отново.

Само от пролятата му кръв може да се издигне велик владетел.

Нека имам всичко, което някога съм искала, всичко, за което съм мечтала, и с него вечно нещастие. Нека живея с леден къс, забит в сърцето си.

— Погледнах звездите — казва Бафен. За миг съм толкова разсеяна от дивите си представи, че не успявам да се концентрирам. Тъмносинята му роба се развява зад него на бриза в ранния следобед. — Но те не искат да ми говорят. Когато бъдещето е скрито, това означава събитие, което завинаги ще промени бъдещето. За добро или за зло. Нищо не може да бъде видяно, докато това събитие не се случи.

— Е, много успокояващо — промърморвам аз.

Бомбата се появява от сенките.

— Змията е била забелязана — казва тя. — Близо до брега до Кривата гора. Трябва да тръгнем бързо, преди да сме я изгубили отново.

— Помнете формацията — вика Грима Мог на войниците си. — Тръгваме от север. Мадок и хората му ще държат юга, а Дворът на зъбите запада. Стойте на разстояние от тях. Целта ни е да подкараме създанието към любящата прегръдка на нашата кралица.

Люспите по новата ми броня звънтят една в друга, издават музикален звук. Помагат ми да се кача на висок черен жребец. Грима Мог е настанена на огромен брониран елен.

— Това ли е първата ти битка? — пита ме тя.

Кимам.

— Ако започне сражение, фокусирай се на онова, което е пред теб. Просто се бий — казва ми тя. — Нека другите се грижат за останалото.

Пак кимам, като гледам как армията на Мадок тръгва да заеме позиция. Първи са неговите войници, откраднати от армията на Елфхейм. После са нисшите дворове, които са минали под флага му. И разбира се, Дворът на зъбите с ледените си оръжия. Кожата на мнозина изглежда като измръзнала, някои са сини като мъртъвци. Не ми харесва мисълта да се бия с тях, днес или когато и да било.

Дворът на термитите язди зад Грима Мог. Лесно различавам бялата като сол коса на лорд Ройбен. Той е на гърба на келпи и когато поглеждам към него, ми отдава чест. До него са войниците на Алдъркинг. Смъртният консорт на Северин не е с него; той язди до смъртен рицар, червенокосата, чийто нос бе разбит от стражите на Никасия. Тя изглежда притеснително развеселена.

В двореца Виви, Ориана, Хедър и Оук ни чакат с останалите стражи, по-голямата част от Съвета и много придворни от дворовете, от Върховния двор и от нисшите дворове. Те ще гледат от бойниците.

Стискам здраво златния оглавник.

— По-весело — казва ми Грима Мог, като вижда лицето ми. Наглася шапката си, вкоравена от слоевете кръв. — Устремени сме към слава.

Препускаме през дърветата и аз не мога да не си помисля, че когато си представях как ще стана рицар, си мислех за нещо подобно. Как се изправям пред вълшебни чудовища, облечена с броня, стиснала меча си. Но като много фантазии и тази беше напълно лишена от ужаса.

Писък се понася през въздуха от една по-гъста част на гората пред нас. Грима Мог дава знак и армиите на Елфхейм спират и се разгръщат. Само аз продължавам напред, заобикалям изсъхнали дървета, едно след друго, докато не виждам черните извивки на тялото на змията на около трийсет крачки пред мен. Конят ми се отдръпва със сумтене.

Държа оглавника, слизам от седлото и тръгвам към чудовищното създание, което някога беше Кардан. Пораснал е още повече, сега е по-дълъг от корабите на Мадок, главата е толкова голяма, че ако отвори уста, зъбите й ще са с размерите на меча на гърба ми.

Абсолютно ужасяваща е.

Принуждавам се да продължа по изсъхналата и почерняла трева. Зад змията виждам знамената на Мадок да пърхат на вятъра.

— Кардан — прошепвам.

Златната мрежа на оглавника сияе в ръцете ми.

И сякаш в отговор, змията се отдръпва назад, извива врат и се поклаща, все едно се чуди как най-добре да нападне.

— Аз съм Джуд — казвам, гласът ми прекъсва. — Джуд. Ти ме харесваше, помниш ли? Вярваше ми.

Змията внезапно се раздвижва, плъзга се по тревата към мен и мълниеносно скъсява дистанцията. Войници се пръскат. Коне се изправят на задните си крака. Жаби скачат към убежището на гората, без да обръщат внимание на ездачите си. Келпите хукват към морето.

Вдигам оглавника, не държа нищо друго, с което да се защитя. Приготвям се да го хвърля. Но змията спира на десетина крачки от мен и се увива.

Гледа ме със златните си очи.

Цялата треперя. Дланите ми се потят.

Знам какво трябва да сторя, ако искам да победя враговете си, но вече не искам да го направя.

Толкова близо до змията, мога да мисля само за това как оглавникът ще се впие в кожата на Кардан и той ще бъде пленен завинаги. Преди ми се струваше толкова примамливо да го държа под контрола си. Усетих такъв прилив на мощ, когато той ми се закле, че ще ми се подчинява една година и един ден. Чувствах, че ако успея да контролирам всичко и всички, нищо няма да може да ме нарани.

Правя една крачка към змията. После още една. Толкова отблизо, отново съм стъписана от размерите й. Вдигам предпазливо ръка и докосвам черните люспи. Те са сухи и студени под кожата ми.

Златните очи не изразяват нищо, но си мисля как Кардан лежи пред мен на пода в кралските покои.

Мисля си за променливата му усмивка.

Мисля си колко ужасно би било за него да е пленен така. Колко нечестно би било да го държа по този начин и да наричам това любов.

Ти вече знаеш как да развалиш проклятието.

— Обичам те — шепна. — Винаги съм те обичала.

Пъхам златния оглавник в колана си.

Пред мен има два пътя, но само единият води към победа.

Но аз не искам такава победа. Вероятно никога няма да живея без страх, вероятно властта ще се изплъзва от хватката ми, вероятно болката от загубата му ще е по-силна, отколкото бих могла да понеса.

И все пак, ако го обичам, имам само един избор.

Вадя меча от ножницата на гърба си. Сърцезаклет, който може да посече всичко. Поисках го от Северин и го взех в тази битка, защото колкото и да го отричах, част от мен знаеше какво ще избера.

Златните очи на змията не потрепват, но от армиите се чуват възклицания на изненада. Чувам рева на Мадок.

Не се очакваше такъв завършек.

Затварям очи, но не мога да ги задържа така. С едно движение замахвам със Сърцезаклет в сияеща арка към главата на змията. Острието се снижава, посича люспите, плът и кост. Тогава главата на змията пада в краката ми, златните очи помътняват.

Навсякъде има кръв. Навитото тяло на змията трепери силно, после се отпуска. Прибирам меча с треперещи ръце в ножницата. Цялата треперя, треперя така, че падам на колене върху почернялата трева, на килима от кръв.

Лорд Джарел ми крещи нещо, но не мога да го чуя.

Струва ми се, че може би съм изпищяла.

Всички хукват към мен. Чувам дрънченето на стомана и съскането на стрелите във въздуха. Като че ли много, много отдалече.

В ушите ми кънти само проклятието на Валериан, което той изрече преди смъртта си.

Нека ръцете ти винаги бъдат изцапани с кръв. Нека смъртта е единственият ти спътник.

— Трябваше да приемеш предложението ни — казва лорд Джарел, като замахва с копието си към мен. — Твоето царуване ще е много кратко, смъртна кралице.

И тогава Грима Мог връхлита с елена си и отбива копието му. Оръжията се удрят и кънтят от силата на сблъсъка.

— Първо ще те убия — казва му тя. — А после ще те изям.

Две черни стрели профучават от дърветата и се забиват в гърлото на лорд Джарел. Той се плъзга от коня си и от Двора на зъбите прозвучава писък. Зървам за миг бялата коса на Бомбата.

Грима Мог се завърта, бие се с трима рицари от Двора на зъбите. Сигурно някога ги е познавала, сигурно е била техен генерал, но все пак сега се бие с тях.

Около мен се чуват още викове. И звуците на битката се отдалечават.

Откъм брега прозвучава рог.

Водата се пени покрай черните скали. От дълбините й се надигат морски създания и селки, сияещите им люспи отразяват слънчевата светлина. Никасия се издига с тях на гърба на акула.

— Морските дълбини уважават мирния си договор със сушата и с кралицата — вика тя, гласът й се носи през полето. — Оставете оръжията.

След миг армиите на Морските дълбини нахлуват на брега.

Тогава Мадок застава пред мен. Бузата му и част от челото му са покрити със съсирена кръв. На лицето му е изписано ликуване, някаква ужасяваща радост. Червеношапковците са родени за това, за кръвопролития, насилия и убийство. Мисля, че част от него се наслаждава на възможността да сподели това с мен, дори сега.

— Стани.

През по-голямата част от живота си съм изпълнявала заповедите му. Надигам се на крака, ръката ми посяга към златния оглавник на колана ми, в който съм сплела три косъма от главата му и с който мога да го обуздая.

— Няма да се бия с теб. — Гласът ми звучи някак далечен. — Макар че нямаше да се радвам да видя как ремъците се впиват в кожата ти, нямаше и да скърбя за това.

— Стига си се перчила — казва той. — Ти вече победи. Виж.

Той ме хваща за раменете и ме обръща, за да видя огромното тяло на змията. Ужас минава през мен и се опитвам да се измъкна от хватката му. А после забелязвам, че боят е спрял и всички се взират в тялото. От него се излъчва сияние.

И после от сиянието излиза Кардан — гол и покрит с кръв.

Жив.

Само от пролятата му кръв може да се издигне велик владетел.

Всички падат на колене. Грима Мог коленичи, лорд Ройбен коленичи. Дори онези, които преди секунди бяха решени да убиват, изглеждат победени. Никасия гледа от морето как всички в Елфхейм се покланят на преродения върховен крал.

— Прекланям глава пред теб — казва ми Мадок под нос. — И само пред теб.

Кардан прави крачка напред и под краката му се появяват малки пукнатини. Цепнатини в земята. Той заговаря така силно, че гласът му отеква сред всички.

— Проклятието е разрушено. Кралят се завърна.

Той е точно толкова ужасяващ, колкото и змията.

Но не ми пука. Хуквам към прегръдките му.