Холи Блек
Кралица на нищото (21)

20

На средата на коридора съм, когато един рицар пикси се втурва към мен, бронята й е излъскана до блясък, който отразява небесносинята й кожа.

— Ваше величество, трябва да дойдете бързо — казва тя и слага ръка на сърцето си.

— Фанд?

Когато бяхме заедно в дворцовото училище, двете си мечтаехме да станем рицари. Явно една от нас го е постигнала.

Тя е изненадана, че я помня, макар че не беше толкова отдавна. Сигурно и тя вярва, че съм се издигнала до главозамайващи и вероятно променящи паметта висоти.

— Сър Фанд — поправям се и тя се усмихва. Усмихвам се и аз. Макар че не бяхме приятелки, се държахме приятелски. А за мен това бе рядкост във Върховния двор. — Защо трябва да дойда бързо?

Изражението й отново става сериозно.

— Един батальон от Морските дълбини е в тронната зала.

— О…

Тръгвам след нея по коридорите. Някои придворни се покланят пред мен. Други нарочно не го правят. Тъй като не знам как да реагирам, аз не им обръщам внимание.

— Трябва да имате своя стража — казва сър Фанд, като крачи точно зад мен.

Явно всички изгарят от желание да ми казват как да бъда кралица. Поне в този случай мълчанието ми, изглежда, е достатъчен отговор за нея и тя притихва.

Когато влизаме в залата, тя е почти празна. Рандалин кърши слабите си ръце, докато се взира във войниците от Морските дълбини — селки и създания с бледа кожа, които ме карат да мисля за така наречените удавници. Никасия стои пред тях в броня от люспи с цветовете на дъгата, косата й е украсена със зъби от акула. Държи ръцете на Кардан. Очите й са зачервени и подути, сякаш е плакала. Тъмнокосата му глава е сведена към нея и аз си спомням, че някога бяха любовници.

Тя се завърта, когато ме вижда, подивяла от ярост.

— Това е дело на баща ти!

Отстъпвам крачка от изненада.

— Какво?

— Кралица Орлаг — казва Кардан с някак леко преувеличено спокойствие. — Явно е била уцелена от нещо като елфска стрела. Забила се е дълбоко в плътта й, но като че ли е спряла точно преди сърцето. Когато се опитват да я извадят, стрелата не поддава, вероятно заради магия и не само. Движи се като жива, но може в нея да има и желязо.

Спирам, мислите ми препускат. Призрака. Ето къде го е изпратил Мадок — в морето. Не да убие кралицата, което би разгневило морските създания и би ги накарало да застанат твърдо на страната на Кардан, а само да я рани, така че той да държи смъртта й в ръцете си. Как тогава народът й ще рискува да се бие с Мадок — щом като той има власт над живота й?

— Много съжалявам.

Това е напълно човешки израз и напълно безполезен, но все пак го казвам.

Никасия изкривява устна.

— И трябва да съжаляваш.

След миг тя пуска ръката на Кардан с очевидно съжаление. Тя трябваше да се омъжи за него. Много се съмнявам, че моята поява я е накарала да се откаже от това си намерение.

— Трябва да отида при майка си. Дворът на Морските дълбини е в хаос.

Навремето Никасия и майка й ме държаха в плен, заключена в клетка, и се опитаха да ме лишат от волята ми. Понякога в сънищата си още съм там, още се нося в студения мрак.

— Ние сме твои съюзници, Никасия — напомня й Кардан. — Ако ти потрябваме.

— Разчитам на теб да отмъстиш за майка ми, ако не друго — казва тя.

И след още един враждебен поглед към мен се обръща и излиза от залата. Войниците от Морските дълбини я следват.

Дори не мога да й се ядосам. Смаяна съм от успеха на гамбита на Мадок — и от изумителната му дързост. Не е дребна работа да извършиш покушение над Орлаг; тя е една от древните и неизменни сили в Царството на феите, по-стара е дори от Елдред. Но да я раниш по такъв начин е още по-трудно.

— Сега, когато Орлаг е слаба, вероятно ще има претенденти за трона й — казва Рандалин с известно съжаление, сякаш се съмнява, че Никасия ще се справи с това. — Морето е жестоко място.

— Хванаха ли извършителя? — питам аз.

Рандалин се мръщи, както често прави, когато задавам въпрос, на който не знае отговора, но не иска да си признае.

— Не вярвам. Ако го бяха направили, сигурно щяха да ни кажат.

Което означава, че той все пак може да е дошъл тук. Което означава пък че Кардан още е в опасност. И че имаме много по-малко съюзници от преди. Това е проблемът, когато играеш в защита — никога не си сигурен къде ще удари врагът, затова използваш повече ресурси в опит да покриеш всяка възможност.

— Генералите ще искат да променят плановете си — казва Рандалин и поглежда многозначително Кардан. — Вероятно трябва да ги свикаме.

— Да — казва Кардан. — Да, вероятно трябва.

Отиваме в стратегическата зала и там ни поднасят студена вечеря от пачи яйца, хляб със стафиди и тънки като хартия резенчета печено месо от глиган. Главната слугиня, висока, подобна на паяк жена, ни чака заедно с генералите. Разговорът скоро придобива празнична атмосфера, като отчасти се насочва към забавляването на прииждащите лордове и дами от нисши — те дворове. И отчасти е насочен към планирането на война.

Новият велик генерал се оказва огър, на име Йорн. Той е бил назначен по време на изгнанието ми. Не знам нищо за него, но ми се струва доста нервен. Влиза с още трима генерали и започва да разпитва за картите и материалите, за които разказах на Живия съвет. После колебливо се захваща да променя морската ни стратегия.

Отново се опитвам да се досетя какъв би бил следващият ход на Мадок. Имам чувството, че разполагам с много парченца от пъзела, но не мога да ги подредя. Знам със сигурност, че той ще отреже всички изходи, ще окастри вариантите, ще ограничи способността ни да го изненадаме, така че планът му да има голям шанс за успех.

Мога само да се надявам, че и ние можем да го изненадаме с нещо.

— Трябва просто да нападнем в мига, в който корабите му се появят на хоризонта — казва Йорн. — Да не му дадем шанс да преговаря. Ще е по-трудно без помощта на Морските дълбини, но не и невъзможно. Нашата армия все още е по-голяма.

Според тукашното гостоприемство, ако Мадок поиска преговори, той и малка група от хората му ще бъдат посрещнати в Елфхейм, за да обсъдят алтернативите на войната. Докато не е вдигнал оръжие, той може да яде, пие и говори с нас колкото си иска. Когато е готов да си тръгне, конфликтът ще се поднови от там, където е спрял.

— Той ще изпрати птица — казва Бафен. — И неговите кораби могат да дойдат обвити в мъгла или в сенки. Не знаем каква магия има на разположение.

— Той иска дуел — обаждам се аз. — Още щом извади оръжие, ще наруши условията на преговорите. И няма да му бъде позволено да слезе на сушата с голяма група, за да обсъжда условията за мир.

— По-добре да обградим островите с кораби — казва Йорн, като отново мести стратегическите фигури по красива карта на островите Инсуиъл, Инсмиър, Инсмур и Инсиър, която лежи на масата. — Можем да попречим на войниците му да слязат на сушата. И да простреляме птиците, които идват насам. Имаме съюзници от нисшите дворове, които ще ни подкрепят.

— Ами ако Мадок получи помощ от Морските дълбини? — питам аз.

Другите ме поглеждат изумени.

— Но ние имаме споразумение с тях — казва Рандалин. — Вероятно не си чула за това, защото…

— Да, имаме споразумение сега — казвам, не искам пак да ми напомнят за изгнанието. — Но Орлаг може да предаде короната на Никасия. Ако го направи, кралица Никасия ще е свободна да сключи нов съюз с Мадок, както Дворът на зъбите е издигнал подменено дете на трона, за да може да тръгне срещу Елфхейм. И Никасия може да се съюзи с Мадок, ако така майка й ще оцелее.

— Мислиш ли, че има такава вероятност? — пита Йорн Кардан.

Върховният крал прави нехаен жест.

— Джуд винаги предполага най-лошото както за враговете, така и за съюзниците си. И в награда понякога се оказва, че греши за нас.

— Май не мога да си спомня такъв случай — казвам му тихо.

Той извива вежда.

В този момент в залата влиза Фанд, изглежда, сякаш е наясно, че не й е мястото тук.

— Моля за извинение, но аз… нося послание за кралицата — казва тя, като заеква от притеснение. — От сестра й.

— Както виждаш, кралицата… — започва Рандалин.

— Коя сестра? — питам и прекосявам залата към нея.

— Тарин — отвръща тя, вече изглежда по-спокойна, защото говори само с мен. Снижава глас: — Тя каза, че ще те чака в старото жилище на върховния крал.

— Кога? — питам, сърцето ми ускорява ритъма си.

Тарин е внимателен човек, много държи на приличието. Не си пада нито по неясните съобщения, нито по зловещите места. Ако иска да ме види в Холоу Хол, значи, нещо изобщо не е наред.

— При първа възможност — казва Фанд.

— Ще дойда сега — казвам и се обръщам към съветниците, генералите и върховния крал. — Има семеен проблем. Моля за извинение.

— Ще те придружа — казва Кардан и става.

Отварям уста, за да обясня всички причини, поради които не може да го направи. Проблемът е, че когато поглеждам в обрамчените със злато очи и той примигва престорено невинно към мен, аз не се сещам и за една причина, която наистина би го спряла.

— Добре — казва той и минава покрай мен. — Решено е.

Йорн изглежда малко облекчен от оттеглянето ни. Ранда — лин, естествено, е ядосан. Бафен енергично се тъпче с едно паче яйце, а неколцина от другите генерали са потънали в разговор относно това колко от нисшите дворове ще докарат кораби и какво би означавало това за техните карти.

В коридора ускорявам крачка, за да настигна Кардан.

— Дори не знаеш къде отиваме.

Той отмята черните къдрици от лицето си.

— Фанд, къде отиваме?

Тя изглежда нещастна, но отговаря:

— В Холоу Хол.

— О — казва той. — Тогава определено ще съм полезен. Ще ви трябвам, за да уговоря вратата.

Холоу Хол принадлежеше на най-големия му брат, Бейлкин. Той бе смятан за най-влиятелния сред врабците — фракция във Върховния двор, която се интересуваше предимно от пиршества, разврат и разхищения. Бейлкин беше прочут с дивите си гуляи. Той мамеше смъртни, които да му сервират, омагьосваше ги така, че да помнят само онова, което той искаше да помнят. Беше ужасен, и то още преди да поведе кървав преврат срещу цялото си семейство, за да се възкачи на трона.

Освен това той е отгледал Кардан.

Докато мисля за това, Кардан отпраща Фанд, за да докара кралската карета. Искам да възразя, че мога да яздя, но всъщност не съм сигурна, че съм достатъчно добре за това. След няколко минути се качвам в красивата кралска карета, седалките й са бродирани с мотиви на лози и бръмбари.

Кардан се настанява срещу мен и когато конете потеглят, обляга глава на прозореца.

Щом напускаме двореца, осъзнавам, че е по-късно, отколкото съм си мислила. Зората вече се пука на хоризонта. Дългият ми сън е объркал представите ми за време.

Чудя се за съобщението от Тарин. Защо ще ме вика в имението на Бейлкин? Възможно ли е да е свързано със смъртта на Лок?

Или е поредното предателство?

Накрая конете спират. Аз слизам от каретата и един от стражите скача пред мен, за да ми подаде ръка. Изглежда объркан, когато вижда, че вече стоя до конете, но аз не се сетих да изчакам. Не съм свикнала да бъда кралица и се опасявам, че няма и да свикна.

Кардан се появява. Не поглежда нито мен, нито стража, а се взира в Холоу Хол. Опашката му се мята зад него и показва всички емоции, които не са изписани на лицето му.

Покрит плътно с бръшлян, с крива кула и светли космати корени, провиснали от балконите, това някога е бил неговият дом. Аз бях свидетел как беше бичуван от човешки слуга по заповед на Бейлкин. Сигурна съм, че тук са му се случвали и много по-лоши неща, макар че никога не е говорил за тях.

Потърквам с палец кутрето с липсващото връхче, отхапано от един от стражите на Мадок, и внезапно осъзнавам, че ако разкажа за това на Кардан, той може би ще разбере. Може би повече от всеки друг ще разбере онази странна смесица от страх и срам, която чувствам — дори сега, — когато се сетя за това. Защото въпреки всичките ни противоречия, има и моменти, в които се разбираме напълно.

— Защо сме тук? — пита той.

— Тарин иска да се срещнем тук — казвам аз. — Дори нямах представа, че познава това място.

— Не го познава — казва Кардан.

Върху полираната дървена врата още има резбовано огромно зловещо лице, все още има фенери от двете й страни, но духчетата вече не летят в отчаяни кръгове в тях. Вместо това фенерите сияят с мека магична светлина.

— Кралю мой — казва с обич вратата и отваря очи.

Кардан се усмихва.

— Врата моя — казва с леко потрепващ глас, сякаш всичко в това завръщане му се струва странно.

— Привет и добре дошъл! — казва тя и се отваря широко.

— Има ли едно момиче като това вътре? — пита той и ме сочи.

— Да — казва вратата. — Много прилича. Тя е долу с другия.

— Долу? — питам аз, когато влизаме в отекващото фоайе.

— Долу има тъмници — казва Кардан. — Мнозина си мислеха, че са само декоративни. Уви, не бяха.

— Защо Тарин ще слиза там? — питам аз, но той няма отговор.

Слизаме, кралската стража върви пред нас. Подземието мирише силно на пръст. Влизаме в помещение, в което няма почти нищо. Само някакви неща, които не изглеждат подходящи за сядане, и вериги. Големи мангали горят така ярко, че усещам топлината им по бузите си.

Тарин седи до един капак на дупка в пода. Тя е облечена просто, само с наметало над риза, без разкошна рокля, със спусната коса. Изглежда млада. Плаша се от мисълта, че може би и аз изглеждам толкова млада.

Когато вижда Кардан, тя се изправя и слага защитнически ръка на корема си. Прави нисък реверанс.

— Тарин? — казва той.

— Той дойде да те търси — казва ми тя. — Когато ме видя в твоите покои, каза, че трябва да го затворя, защото Мадок му е дал и други заповеди. Каза ми за тъмниците и аз го доведох тук. Стори ми се място, където никой няма да го търси.

Отивам до решетката и надничам в ямата. Призрака седи на дъното й, на двайсетина стъпки надолу. Облегнал се е на извитата стена, а китките и глезените му са оковани. Изглежда блед и болен, взира се нагоре с помътнели очи.

Искам да го попитам дали е добре, но очевидно не е.

Кардан се взира в сестра ми, сякаш се опитва да разгадае нещо.

— Ти го познаваш, нали? — казва той.

Тя кима и скръства ръце на гърдите си.

— Той идваше понякога при Лок. Но няма нищо общо със смъртта му, ако това си мислиш.

— Не си мислех това — отвръща Кардан. — Изобщо.

Да, тогава сигурно Призрака вече е бил затворник на Мадок. Но не ми харесва накъде отива този разговор. Още не знам какво би сторил Кардан, ако разбере истината за смъртта на Лок.

— Можеш ли да ни кажеш за кралица Орлаг? — питам Призрака, в опит да насоча разговора към важното. — Какво си направил?

— Мадок ми даде стрела — казва той. — Тя беше тежка в ръката ми и се гърчеше като жива. Лорд Джарел ме омагьоса, за да мога да дишам под вълните, но кожата ми гореше като покрита вечно с лед. Мадок ми нареди да прострелям Орлаг в сърцето или в главата и ми каза, че стрелата ще свърши останалото.

— Как се измъкна? — питам.

— Посякох една акула, която ме преследваше, и се скрих в трупа й, докато опасността отмине. После плувах до брега.

— Мадок даде ли ти други заповеди? — пита смръщен Кардан.

— Да — отговаря Призрака със странно изражение.

И това е единственото предупреждение, което получаваме, преди той да се изкачи почти до средата на дупката. Осъзнавам, че се е освободил от веригите на Тарин, вероятно преди много време. Ледена паника ме изпълва. Твърде скована съм, за да се бия с него, твърде много ме боли. Грабвам тежкия капак на ямата и започвам да го влача, с надеждата, че ще го затворя, преди да е стигнал догоре. Кардан вика на стражите, вади зловещ нож от жакета си и ме изненадва. Явно това е резултат от влиянието на Хлебарката.

Сестра ми прочиства гърлото си и казва:

— Ларкин Горм Гарет. Забрави всички други заповеди, освен моята.

Поемам рязко дъх. Досега не съм виждала да се обръщат към някого с истинското му име. В Царството на феите, ако някой знае истинското ти име, попадаш изцяло под властта му. Чувала съм за феи, които са рязали собствените си уши, за да не може да бъдат командвани, и които са рязали езика на онзи, който знае името им, за да не може да го изрече.

Самата Тарин изглежда малко шокирана.

Призрака се плъзга към дъното на дупката. Като че ли се отпуска с облекчение, въпреки властта, която тя има над него. Предполагам, че е по-добре да бъде под контрола на сестра ми, отколкото на баща ми.

— Ти знаеш истинското му име — обръща се Кардан към Тарин и прибира ножа, после приглажда жакета си отгоре. — Как се сдоби с тази интересна информация?

— Лок не внимаваше какво говори пред мен — казва му Тарин с известно непокорство в гласа.

Неохотно съм впечатлена от нея.

И съм облекчена. Тя можеше да използва Призрака за собствените си цели. Можеше да го скрие. Може би ние двете наистина няма да се лъжем повече.

— Изкачи се догоре — казвам на Призрака.

Той го прави, този път внимателно и бавно. След няколко минути излиза от дупката. Отказва помощта на Кардан и се изправя сам, но аз забелязвам колко е слаб.

Той ме гледа, сякаш е забелязал същото нещо в мен.

— Трябва ли да ти се заповядва отново? — питам аз. — Или ще ми дадеш думата си, че няма да нападнеш никого в тази стая?

Той потрепва.

— Давам ти думата си.

Сигурна съм, че не е доволен, че знам истинското му име. На негово място и аз нямаше да съм доволна.

Да не говорим, че и Кардан вече го знае.

— Защо не се оттеглим в някоя по-удобна част на Холоу Хол, за да продължим този разговор, след като приключихме с драматичните обрати — казва върховният крал.

Призрака се олюлява и Кардан го хваща за ръката, после го води по стълбите. В салона един от стражите носи одеяла. Аз започвам да стъквам огън. Тарин изглежда, сякаш иска да ми каже да спра да го правя, но не смее.

— Та значи, са ти заповядали… какво? Да ме убиеш при първа възможност?

Кардан крачи неспокойно из стаята.

Призрака кима и се увива по-плътно с одеялата. Пъстрите му очи са мътни, а тъмнорусата му коса е рошава и оплетена.

— Надявах се пътищата ни да не се пресекат и се ужасявах какво ще стане, ако това се случи.

— Е, да, сигурно и двамата сме късметлии, че Тарин така полезно се е спотайвала из двореца — казва Кардан.

— Няма да отида в имението на съпруга си, докато не се уверя, че Джуд е в безопасност — казва тя.

— С Джуд имахме известни недоразумения — казва внимателно Кардан. — Но ние не сме врагове. И аз не съм ти враг, Тарин.

— За теб всичко е игра — казва тя. — За теб и за Лок.

— За разлика от Лок, аз никога не съм мислил, че любовта е игра — казва той. — Можеш да ме обвиниш в каквото искаш, но не и в това.

— Гарет — прекъсвам го отчаяно, защото не знам дали искам да чуя още, — можеш ли да ни кажеш нещо? Трябва да знаем какво планира Мадок.

Той клати глава.

— Когато го видях за последно, беше вбесен. На теб. На себе си. На мен, щом разбра, че си разбрала, че съм там. Даде ми заповеди и ме отпрати, но не мисля, че е възнамерявал да ме праща толкова рано.

Кимам.

— Да. Явно се е наложило да избърза.

Когато си тръгнах, мечът още не беше изкован. Сигурно е било доста вбесяващо, че е принуден да действа, преди да е напълно готов.

Не вярвам Мадок да знае, че съм кралицата. Едва ли знае дори, че съм жива. Това сигурно има някакво значение.

— Ако Съветът разбере, че държим нападателя на Орлаг, нещата няма да се развият добре — казва Кардан с внезапна решителност. — Ще настояват да те предам на Морските дълбини в замяна на услуга към Елфхейм. Само въпрос на време е Никасия да разбере, че си в ръцете ни. Нека те върнем в двореца и да те сложим под опеката на Бомбата. Тя може да реши какво да прави с теб.

— Добре — съгласява се Призрака с някаква комбинация от примирение и облекчение.

Кардан вика отново каретата. Тарин се прозява, докато се качва вътре, и сяда до Призрака.

Аз облягам глава на прозореца и слушам с половин ухо как Кардан убеждава сестра ми да му каже нещо за света на смъртните. Той изглежда очарован, когато тя му описва машините за ледени напитки, с ярките им цветове и захарна чудатост. Тъкмо му описва желираните червеи, когато стигаме пред двореца и слизаме от каретата.

— Ще изпратя Призрака до мястото, където ще отседне — казва ми Кардан. — Джуд, ти трябва да си починеш.

Струва ми се невъзможно, че се събудих едва днес от някакъв опиянен сън, че едва днес Бомбата махна конците ми.

— Аз ще те изпратя до покоите ти — казва Тарин с някак заговорнически тон и ме води право към кралските покои.

Вървя с нея по коридора, двама от кралската стража ни следват на дискретно разстояние.

— Вярваш ли му? — шепне тя, когато Кардан се отдалечава.

— Понякога — признавам.

Тя ме поглежда съчувствено.

— Беше много мил в каретата. Нямах представа, че знае как да бъде мил.

Това ме разсмива. Пред вратата на покоите ми тя ме хваща за ръката.

— Той се опитваше да те впечатли. Като говореше с мен.

Мръщя се.

— Мисля, че просто искаше да чуе за странните бонбони.

Тя клати глава.

— Не, иска да го харесваш. Но не си длъжна да го правиш само защото той го иска.

Тя ме оставя да вляза сама в огромните кралски покои.

Свалям си роклята и я мятам на един параван. Вземам още една от нелепо бухналите ризи на Кардан и я обличам, после лягам на голямото легло. Сърцето ми бумти нервно в гърдите, докато се завивам със завивката, на която е бродиран елен.

Нашият брак е съюз. Той е сделка. Казвам си, че не е нужно да бъде нещо повече от това. Опитвам се да си кажа, че желанието на Кардан към мен винаги е било примесено с отвращение и ще ми е по-добре без него.

Заспивам, докато чакам да чуя отварянето на вратата и стъпките му по дървения под.

Но когато се събуждам, още съм сама. Лампите не са запалени. Възглавниците не са преместени. Нищо не е променено. Сядам рязко.

Вероятно той е прекарал остатъка от сутринта и следобеда в Двора на сенките, където е играл на стрелички с Призрака и е проверявал как върви лечението на Хлебарката. Но ми е по-лесно да си го представя в голямата зала, сред последните останки от нощното пиршество, където се налива с вино само за да не легне до мен.