Холи Блек
Кралица на нищото (2)

1

Аз, Джуд Дуарте, върховна кралица на Елфхейм в изгнание, прекарвам повечето си сутрини дремеща пред телевизора, гледам кулинарни състезания и анимационни филми, повторения на разни предавания, в които хората провеждат турнири, като пробождат кашони и бутилки или режат риба. Следобед тренирам брат си Оук, ако ми позволи. Нощем върша разни неща за местните феи.

Снишавам се, както може би трябваше да сторя от самото начало. И ако проклинам Кардан, то трябва да проклинам и себе си, задето бях такава глупачка да вляза право в капана му.

Когато бях дете, си въобразявах как се връщам в света на смъртните. С Тарин и Виви си представяхме какво би било, спомняхме си ароматите на окосена трева и бензин, как играехме на криеница из задните дворове и скачахме в хлорираните летни басейни. Мечтаех за разтворим чай с лед и ледени близалки от портокалов сок. Копнеех за най-обикновени неща: за миризмата на горещ асфалт, за провисналите между стълбовете жици, за песничките в рекламите.

Сега, когато съм захвърлена тук завинаги, ужасно много ми липсва Царството на феите. Копнея за магията, може би дори ми липсва страхът. Имам чувството, че по цял ден сънувам неспокойно, неспособна да се събудя напълно.

Потропвам с пръсти по боядисаната дървена маса за пикник. Ранна есен е, вече е хладно в Мейн. Слънцето в късния следобед осейва тревата пред жилищния комплекс, докато гледам как Оук играе с децата в горичката, която ни дели от магистралата. Децата са от жилищната сграда; някои по-малки, други по-големи от него. Той е на осем. Всички слязоха от жълтия училищен автобус. Забавляват се с някаква напълно хаотична игра на война и се гонят с пръчки. Удрят съвсем като деца, целят се в оръжието, а не в противника и пищят от смях, когато някоя пръчка се счупи. Не мога да не забележа, че научават възможно най-неправилните уроци относно боя с меч.

Все пак наблюдавам. Забелязвам кога Оук използва магия.

Според мен го прави несъзнателно. Промъква се към децата, но няма никакво прикритие. Все пак продължава да върви към тях и въпреки че е пред очите им, те като че ли не го забелязват.

Приближава се още и още, а децата пак не поглеждат към него. И когато скача към тях, размахал пръчката си, те пищят от съвсем искрена изненада.

Беше невидим. Използваше магия. Дори аз, въпреки че не може да бъда заблудена от нея, забелязвам доста късно. Другите деца просто си мислят, че той е хитър или късметлия. Само аз знам колко безразсъдно е това.

Изчаквам децата да си тръгнат. Те се изнизват едно по едно, докато остава само брат ми. Нямам нужда от магия, за да се приближа до него, защото по земята са нападали листа и стъпките ми са тихи. С едно бързо движение увивам ръка на врата му и я притискам силно към гърлото му, за да го изплаша хубаво. Той отстъпва назад и почти ме удря в брадичката с рогата си. Не е зле. Опитва се да се освободи, но доста вяло. Знае, че съм аз, не съм го изплашила.

Аз стягам хватката. Ако продължа да го стискам така за врата, ще припадне.

Той се опитва да заговори и тогава осъзнава, че не може да си поеме достатъчно въздух. Забравя за цялото си обучение и подивява, мята се, драска ръцете ми и ме рита по краката. Кара ме да се чувствам ужасно. Искам да е малко изплашен, само колкото да ми отвърне, а не да е ужасен.

Пускам го и той залита настрани задъхан, с насълзени очи.

— Защо го направи? — пита и ме гледа обвинително.

— За да ти напомня, че боят не е игра — казвам аз, имам чувството, че говоря с гласа на Мадок.

Не искам Оук да израсне като мен, гневен и изплашен. Но искам да оцелее, а Мадок ме научи да оцелявам.

Откъде бих могла да знам как да го обучавам правилно, когато аз самата познавам само своето объркано детство? Може би ценя от него именно неправилните части.

— Какво ще правиш срещу противник, който наистина иска да те нарани?

— Не ми пука — казва Оук. — Не ми пука за това. Не искам да ставам крал. Не искам никога да бъда крал.

За миг се взирам в него. Искам да повярвам, че лъже, но естествено, той не може да лъже.

— Невинаги можем да избираме съдбата си — казвам.

— Ти управлявай, щом толкова искаш! — казва той. — Аз няма да го правя. Никога.

Стискам зъби, за да не изкрещя.

— Аз не мога, както знаеш, защото съм в изгнание — напомням му.

Той тропа с копитото си.

— Аз също! Аз съм в човешкия свят само защото татко иска тъпата корона. И ти я искаш, всички я искат. Е, аз не я искам. Тя е прокълната.

— Всяка власт е прокълната — казвам. — Най-лошите сред нас са готови на всичко за власт, а онези, които са най-достойни за нея, не я искат. Но това не означава, че могат вечно да бягат от отговорностите си.

— Не можеш да ме направиш върховен крал — казва той, обръща се и хуква към жилищната сграда.

Сядам на студената земя. Знам, че напълно прецаках този разговор. Знам, че Мадок обучаваше мен и Тарин по-добре, отколкото аз обучавам Оук. Знам, че бях арогантна и глупава да си мисля, че бих могла да контролирам Кардан.

Знам, че в голямата игра на принцове и кралици аз просто бях пометена от дъската.

В апартамента Оук затваря вратата под носа ми. Вивиен, моята вълшебна сестра, стои до кухненския плот и се хили на телефона си.

Когато ме забелязва, ме хваща за ръцете и започва да се върти с мен, докато не ми се завива свят.

— Хедър пак ме обича — казва тя през смях.

Хедър е човешката приятелка на Виви. Тя се примири с премълчаното от Виви за миналото й. Дори се примири с това, че Оук дойде да живее с тях в този апартамент. Но когато разбра, че Виви не е човек и че е използвала магия върху нея, тя я заряза и се изнесе. Не ми е приятно да го кажа, защото искам сестра ми да е щастлива — и Хедър наистина я прави щастлива, — но Виви определено си заслужи да бъде зарязана.

Отдръпвам се и мигам объркано насреща й.

— Какво?

Виви размахва телефона към мен.

— Писа ми. Иска да се върне. Всичко ще си е като преди.

Листата не се прибират обратно в лозата, счупените орехи не се връщат пак в черупката си и приятелките, които са били омагьосани, не се събуждат някой ден и не решават да се върнат при ужасните си бивши.

— Дай да видя — казвам и посягам към телефона на Виви.

Тя ми позволява да го взема.

Преглеждам съобщенията, повечето са от Виви и са пълни с извинения, необмислени обещания и все по-отчаяни молби. От страна на Хедър има много мълчание и няколко съобщения в смисъл: „Трябва ми още време да помисля“.

Накрая това:

Искам да забравя за Царството на феите. Искам да забравя, че ти и Оук не сте човеци. Не искам повече да се чувствам така. Ако те помоля да ме накараш да забравя, би ли го сторила?

Взирам се дълго в думите и си поемам дъх.

Разбирам защо Виви е прочела съобщението както й харесва, но мисля, че бърка. Ако аз бях написала това, последното, което бих искала, е Виви да се съгласи. Щях да искам да ми помогне да разбера, че макар с Оук да не са човеци, все пак ме обичат. Бих искала Виви да настоява, че няма смисъл да се преструвам, че Царството на феите не съществува. Бих искала тя да ми каже, че е сбъркала и никога вече няма да прави тази грешка, за нищо на света.

Ако аз бях изпратила това съобщение, щях да го направя, за да я изпитам.

Връщам телефона на Виви.

— Какво ще й кажеш?

— Ще направя всичко, което иска — отговаря сестра ми.

Доста екстравагантно твърдение за смъртен и определено ужасно за някой, който би бил длъжен да го изпълни.

— Може би тя не знае какво иска — казвам.

Каквото и да правя, все съм нелоялна. Виви ми е сестра, но Хедър е човек. Дължа нещо и на двете.

А сега Виви не иска да предполага нищо, освен че всичко ще бъде наред. Усмихва ми се с облекчение, взема ябълка от купата с плодове и я хвърля във въздуха.

— Какво става с Оук? Връхлетя тук и затръшна вратата. Така драматичен ли ще бъде и като тийнейджър?

— Не иска да става върховен крал — казвам й.

— О, това ли? — Тя поглежда към стаята му. — Помислих си, че е нещо важно.