Холи Блек
Кралица на нищото (19)

18

Кардан носи обсипана с бижута черна яка и черен жакет. На заострените му уши има подобни на ножове златни капачки, които са в унисон със златото по скулите му. Изражението му е хладно.

— Ела с мен — казва той, като не оставя възможност за отказ.

— Разбира се.

Сърцето ми препуска въпреки волята ми. Ужасно е, че ме видя, когато бях най-уязвима, че ме остави да кървя по изтъканите от паяжина чаршафи.

Виви ме хваща за ръката.

— Още не си достатъчно добре.

Кардан извива черните си вежди.

— Живият съвет няма търпение да говори с нея.

— Със сигурност — казвам и поглеждам към сестрите си. Хедър и Оук са зад тях. — И Виви сигурно ще е доволна, защото единствената опасност да отидеш на среща на Съвета е да се отегчиш до смърт.

Отдръпвам се от сестра си. Пазачите тръгват след нас. Кардан ми подава ръка, като ме принуждава да вървя до него, вместо зад него, както правех, когато бях сенешал. Вървим по коридорите и когато срещаме придворни, те се покланят. Това е изключително изнервящо.

— Хлебарката добре ли е? — питам достатъчно тихо, за да не ни чуе никой.

— Бомбата още не е разбрала как да го събуди — казва Кардан. — Но има надежда.

Поне не е мъртъв, напомням си. Но ако спи сто години, аз ще съм в гроба, преди да видя как отваря очи.

— Баща ти изпрати послание — казва Кардан и ме поглежда косо. — Беше много враждебно. Като че ли ме вини за смъртта на дъщеря си.

— О…

— И е изпратил войници в нисшите дворове с обещания за ново управление. Подтиква ги да не се колебаят, а да дойдат в Елфхейм и да чуят предизвикателството му към короната. — Кардан изрича всичко това неутрално. — Живият съвет иска да разбере какво знаеш за армията му и за картите. Сметнаха моето описание на лагера за печално недостатъчно.

— Могат да изчакат още малко — казвам с усилие. — Трябва да говоря с теб.

Той изглежда изненадан и леко несигурен.

— Няма да отнеме много време. — Последното, което искам, е този разговор, но колкото повече го отлагам, толкова повече ще тегне над мислите ми. Той прекрати изгнанието ми и макар че аз изтръгнах от него това обещание, той нямаше причина да обявява, че съм негова кралица. — Каквото и да замисляш, каквото и да планираш срещу мен, най-добре ми го кажи сега, преди да сме се изправили пред целия Съвет. Изречи заплахите си. Хайде, покажи най-доброто от себе си.

— Да — казва той, като завива по коридор, който извежда от двореца. — Наистина трябва да поговорим.

Не след дълго стигаме до кралската градина с рози. Пазачите спират до портата и ни оставят да продължим сами. Докато вървим по пътеката от блещукащ кварц, всичко е притихнало. Вятърът носи цветни аромати, див парфюм, който не съществува извън Царството на феите и ми напомня едновременно за дома и за заплаха.

— Предполагам, че не си се опитвала наистина да ме простреляш — казва Кардан. — Тъй като бележката беше с твоя почерк.

— Мадок изпрати Призрака… — започвам, спирам и опитвам отново: — Мислех си, че ще има покушение над теб.

Кардан се взира в един розов храст, чиито цветчета са така черни и лъскави, че приличат на лачени.

— Бях ужасен, когато те видях да падаш. Ти по принцип си си ужасяваща, но не съм свикнал да се страхувам за теб. И тогава се разгневих. Не знам дали някога съм бил по-гневен.

— Смъртните са крехки — казвам аз.

— Не и ти — отвръща той, звучи някак като вопъл. — Ти никога не се прекършваш.

Което е нелепо, след всичките ми наранявания. Чувствам се като съзвездие от рани, скрепени от конец и упоритост. Все пак ми харесва да го чуя. Харесва ми всичко, което казва.

Това момче е твоята слабост.

— Когато дойдох тук и се престорих на Тарин, ти каза, че си ми изпратил писма. Май се изненада, че не съм ги получила. Какво пишеше в тях?

Кардан се обръща към мен, стиснал ръце зад гърба си.

— Предимно молби. Умолявах те да се върнеш. Дадох и няколко недискретни обещания.

На лицето му отново се появява подигравателната усмивка, за която твърдеше, че била резултат от притеснение.

Затворих очи, защото ядът ми е толкова голям, че ми идва да изкрещя.

— Спри да си играеш с мен — казвам. — Ти ме изпрати в изгнание.

— Да — казва той. — Така е. Не мога да спра да мисля за онова, което ми каза, преди Мадок да те отвлече. Че било номер. Имаше предвид това, че се ожених за теб, направих те кралица и те изпратих в света на смъртните, нали?

Скръствам отбранително ръце на гърдите си.

— Разбира се, че беше номер. Ти не каза ли това в отговор?

— Но нали ти това правиш — отвръща Кардан. — Мамиш хората. Никасия, Мадок, Бейлкин, Орлаг, мен. Мислех си, че ще ми се възхитиш малко, че и аз успях да те измамя. Мислех си, че ще си ядосана, разбира се, но не чак толкова.

Взирам се в него с отворена уста.

— Какво?

— Нека ти напомня, че до онази сутрин аз не знаех, че си убила брат ми, посланика на Морските дълбини. Трябваше да планирам бързо. И вероятно бях малко подразнен. Мислех си, че това ще укроти кралица Орлаг, поне докато не финализираме примирието. Когато ти се досетеше за отговора, преговорите вече щяха да са приключили. Спомни си: Заточвам Джуд Дуарте в света на смъртните. Докато и освен ако не бъде помилвана от короната. — Замълчава. — Помилвана от короната. От краля на Царството на феите. Или от кралицата. Можеше да се върнеш, когато решиш.

О…

О…

Значи, не го е казал случайно. Думите му не са били неуместни. Били са изречени нарочно. Гатанка, предназначена само за мен.

Може би трябва да се чувствам глупаво, но вместо това съм ужасно ядосана. Извръщам се от него и тръгвам, сковано и напълно без посока през градината. Той тича след мен и ме хваща за ръката.

Обръщам се и го зашлевявам. Силна плесница, която размазва златото по скулите му и зачервява кожата му. Взираме се дълго един в друг, дишаме тежко. Очите му блестят от нещо, което съвсем не прилича на гняв.

Направо не съм на себе си. Потъвам.

— Не исках да те нараня. — Той хваща ръката ми, вероятно за да не го ударя отново. Пръстите ни се преплитат. — Не, не е това, не точно. Не мислех, че бих могъл да те нараня. И никога не ми е хрумвало, че би се страхувала от мен.

— И хареса ли ти? — питам.

Той извръща очи и аз получавам отговора си. Може би не иска да признава този импулс, но е така.

— Е, бях наранена и, да, ти ме плашиш. — Докато го изричам, ми се ще да върна думите си назад. Вероятно от изтощение или просто защото бях твърде близо до смъртта, но истината се излива от мен като опустошителен порой. — Винаги си ме плашил. Ти ми даде всички основания да се страхувам от твоята непредвидимост и жестокост. Страхувах се от теб дори когато беше вързан за онзи стол в Двора на сенките. Страхувах се от теб, когато бях опряла нож в гърлото ти. И се страхувам от теб и сега.

Кардан изглежда по-изненадан от това, отколкото от плесницата.

Той винаги е бил символ на всичко в Елфхейм, което не можех да имам, всичко, което никога не би ме приело. И като му казвам това, сякаш свалям от себе си огромна тежест, само че тази тежест трябваше да е моя броня и се опасявам, че без нея ще бъда напълно открита. Но продължавам да говоря, сякаш вече не мога да контролирам езика си.

— Ти ме презираше. Когато каза, че ме желаеш, сякаш целият свят се преобърна. Но пък бе напълно в твой стил да ме изпратиш в изгнание. — Срещам погледа му. — Това бе напълно ход в стила на Кардан. И аз се мразех, че не съм го предвидила. Мразех се, че не видях следващата болка, която ще ми причиниш.

Той затваря очи. Когато ги отваря, пуска ръката ми и се обръща, за да не виждам лицето му.

— Разбирам защо си мислела така. Сигурно не съм човек, който заслужава доверие. И може би не бива да ми се доверяваш, но нека ти кажа това: Аз ти вярвам. — Поема си дълбоко дъх. — Сигурно си спомняш, че не исках да бъда върховен крал. Ти не ме попита, преди да стовариш короната на главата ми. Може би ще си спомниш и че Бейлкин не искаше аз да запазя тази титла и че Живият съвет никога не ме прие на сериозно.

— Предполагам — казвам, макар че нито едно от тези неща не ми изглежда особено необичайно.

Бейлкин искаше короната за себе си, а Живият съвет искаше Кардан да се появява на срещите, което той рядко правеше.

— Когато съм се родил, е било направено пророчество. Обикновено Бафен е безполезно неясен, но в този случай бил категоричен, че ако получа властта, ще бъда много лош крал. — Замълчава. — Разрушение на короната, разруха на трона; много драматичен изказ.

Спомням си как Ориана ми каза, че Кардан е роден под нещастна звезда, Мадок също, но това е повече от лош късмет. По-скоро ме навежда на мисли за битка. Кара ме да мисля за съня ми за звездните карти и за разлятата мастилница с кръв.

Кардан се обръща към мен, взира се като в съня ми.

— Когато ти ме принуди да работя за Двора на сенките, никога не бях помислял за нещата, които мога да правя — да плаша хората, да ги очаровам, — като за дарби, камо ли че някоя от тях може да бъде полезна. Но ти го направи. Ти ми показа как да ги използвам така, че да бъдат полезни. Нямах нищо против да съм дребен злодей, но е възможно да се превърна в нещо друго, във върховен крал, чудовищен като Дейн. И ако го сторя, ако изпълня пророчеството, трябва да бъда спрян. И вярвам, че ти ще ме спреш.

— Да те спра? — повтарям. — Разбира се. Ако станеш пълен гадняр и заплаха за Елфхейм, веднага ще ти откъсна главата.

— Добре. — Той изглежда тъжен. — Това е една от причините, поради които не исках да вярвам, че си се съюзила с Мадок. Другата е, че те искам до мен, като моя кралица.

Това е странна реч и в нея няма много любов, но пък не прилича на номер. И дори да ме жегва леко, че ми се възхищава най-вече заради безмилостността ми, сигурно все пак е някаква утеха, че изобщо ми се възхищава. Той ме иска до него и може би ме иска и по други начини. Би било препалено да очаквам да каже нещо повече.

Той ми се усмихва леко.

— Но сега, когато си върховна кралица и отново си на власт, аз и без това няма да правя нищо значимо. Ако унищожа короната и разруша трона, то ще е само по невнимание.

Това ме разсмива.

— Това ли ти е извинението да не вършиш нищо? И да си постоянно потънал в разгул, защото, ако не си зает с това, може пък да вземеш да изпълниш онова глупаво пророчество?

— Точно така. — Той ме докосва по ръката и усмивката му изчезва. — Искаш ли да кажа на Съвета, че ще ги видиш друг път? За мен ще е нещо ново да извинявам твоето отсъствие пред тях.

— Не, готова съм.

Главата ми се мае от всичко, което си казахме. Дланта ми е покрита със злато. Когато го поглеждам, виждам, че останалата пудра е размазана по скулата му от моята плесница. Не мога да откъсна очи от нея, не мога да спра да мисля как ме погледна, когато хвана пръстите ми. Това е единственото ми извинение да не забелязвам, че той ме води към покоите си, които вече, предполагам, са и мои.

— Те тук ли са? — питам.

— Ами сигурно са решили да ти устроят засада — информира ме с крива усмивка. — Както знаеш, те са много любопитни и не обичат да ги държат настрани от важните неща, включително от кралското възстановяване.

Представям си колко ли ужасно би било да се събудя пред целия Жив съвет, докато бях още смачкана, мръсна и гола. Използвам този гняв и се надявам, че той ми придава властен вид.

Вътре Фала, великият шут, дреме на пода до огъня. Останалите от Съвета — Рандалин с овнешките рога, Бафен, който гали синята си брада, зловещият Микел от Тъмния двор и подобната на насекомо Нихуар от светлите елфи — са се настанили в стаята и без съмнение, са подразнени от чакането.

— Кралице сенешал — казва Фала, като скача на крака и прави екстравагантен поклон.

Рандалин гледа лошо. Другите понечват да станат. Аз се чувствам ужасно смутена.

— Не, моля ви. Останете по местата си.

Имах доста сложни отношения със съветниците. Като сенешал на Кардан често им отказвах аудиенции с върховния крал. Мисля, че според тях основната ми квалификация за тази позиция е била способността ми да лъжа вместо него.

Съмнявам се да мислят, че имам някакви качества за новата си позиция.

Но преди да го кажат, аз започвам да им описвам лагера на Мадок. Скоро вече рисувам картите, които видях, и правя списъци на всяка фракция, която се бие на негова страна. Обяснявам какво видях в ковачницата на Гримсен; Кардан също се включва с някои неща, които си спомня.

Числеността е на наша страна. И без значение дали аз мога да черпя от силата на земята, Кардан със сигурност може. Разбира се, все още остава въпросът за меча.

— Дуел ли? — казва Микел. — Вероятно той бърка върховния крал с някой по-кръвожаден. С теб например?

От неговата уста това не е точно обида.

— Е, Джуд наистина се забърка с Грима Мог. — Рандалин никога не ме е харесвал особено и не мисля, че скорошните събития са подобрили мнението му за мен. — Явно си решила да използваш изгнанието си, за да вербуваш прословути касапи.

— Та значи, ти ли уби Бейлкин? — пита ме Нихуар, явно не може да сдържа повече любопитството си.

— Да. След като той отрови върховния крал.

— Отровил го е? — повтаря тя с удивление и гледа към Кардан.

Той свива рамене, изтегнат на един стол, изглежда отегчен, както винаги.

— Не можете да очаквате от мен да ви споделям всяка дреболия.

Рандалин се хваща на примамката и се издува от възмущение.

— Ваше величество, бяхме подведени да вярваме, че изгнанието й е заслужено. И ако сте искали да се ожените, е трябвало да се консултирате…

— Вероятно поне единият от вас можеше да ни каже — обажда се Бафен, прекъсвайки Рандалин.

Явно това всъщност са искали да обсъдим. Дали е имало някакъв начин да предотвратят вече случилото се и да ме лишат от издигането ми като върховна кралица.

Кардан вдига ръка.

— Не, не, достатъчно. Твърде отегчително е да ви обяснявам. Обявявам тази среща за приключена. — Размахва пръсти към вратата. — Оставете ни. Уморих се от вас.

Още много хляб трябва да изям, докато постигна това ниво на безсрамна арогантност.

Но върши работа. Те мърморят, но стават и излизат. Фала ми изпраща въздушна целувка.

След миг сме сами.

После се чува силно чукане по тайната врата към кралските покои. Преди някой от нас да се надигне, Бомбата изскача от там и връхлита в стаята с поднос с прибори за чай. Бялата й коса е прибрана на стегнат кок и на лицето й не личат нито умора, нито мъка.

— Е, да живее Джуд — казва ми тя със смигване и оставя подноса на масата с дрънкане на чаши и чинийки. — Не благодарение на мен де.

Хиля се.

— Много се радвам, че си толкова некадърен стрелец.

Тя вдига пакетче билки.

— Отвара. За да извлече всяка треска от кръвта и да помогне за бързото възстановяване. За нещастие, няма да извлече и жилото от езика ти. — Тя вади някакви превръзки от палтото си и се обръща към Кардан. — А ти излез.

— Това си е моята стая — изтъква той, възмутен. — И тя си е моята жена.

— Е, продължавай да го повтаряш на всички — отвръща Бомбата, — но аз сега ще вадя конците от шевовете й и не мисля, че би искал да гледаш.

— О, не знам — казвам аз. — Може да му хареса да ме чуе как крещя.

— Да — казва Кардан и се изправя. — Може би някой ден ще го направя.

На излизане докосва косата ми. Лек допир, едва доловим.