Холи Блек
Кралица на нищото (17)

16

Небето се затопля, докато летя към Елфхейм. Държа се за гривата на кончето от якобея, отпивам големи глътки от напоения със солени пръски въздух и гледам как вълните се издигат и спадат под мен. Макар че земята ме спаси от смърт, аз не съм напълно цяла. Когато се надигам на седлото, усещам болка отстрани. Усещам шевовете, сякаш съм парцалена кукла, чийто пълнеж се опитва да излезе.

Колкото повече приближавам, толкова повече се паникьосвам.

Няма ли да е по-добре да получи стрела в сърцето в собствения си дворец?

Призрака има навика да планира убийствата като дебнещ паяк. Открива място, откъдето да стреля, и после чака жертвата си да дойде. Той ме поведе по гредите на Двора на Елфхейм за първото ми убийство и ми показа как се прави. Въпреки успеха ми тогава нищо не се е променило в огромната зала — знам го, защото малко след това аз взех властта и не промених нищо.

Първият ми импулс е да се появя пред портите и да настоявам да ме отведат при върховния крал. Кардан обеща да отмени изгнанието ми и каквото и да възнамерява да прави, поне мога да го предупредя за Призрака. Но се притеснявам, че някой твърде старателен рицар може прибързано да реши, че първо трябва да изгубя живота си, а после да съобщава каквото и да било на Кардан.

Втората ми мисъл е да се промъкна в двореца през старите покои на майката на Кардан и тайния проход към покоите на върховния крал. Но ако Кардан не е там, ще бъда в капан, неспособна да се измъкна покрай стражите пред вратата му. Ще изгубя много време с промъкването. Време, каквото определено нямам.

Дворът на сенките беше взривен и аз не знам къде е възстановен отново. Така че не мога да се промъкна и оттам.

Което ми оставя само една възможност — да вляза направо в залата под хълма. Един смъртен слуга с ливрея би минал незабелязано, но аз съм твърде добре позната, за да стане номерът, освен ако не съм дегизирана. Но нямам достъп до дрехи. Покоите ми са дълбоко в двореца, невъзможно е да стигна до там. Домът на Тарин, бившият дом на Лок, е пълен с неговите слуги, твърде рисковано е. Крепостта на Мадок обаче е изоставена, а там са дрехите, които някога принадлежаха на Тарин, Виви и на мен. Те още висят в гардеробите…

Това може да се получи.

Летя ниско над дърветата, доволна, че пристигам в късната утрин, когато повечето вълшебни създания още спят. Кацам до конюшните и слизам от понито. То веднага се превръща отново на стръкчета якобея, магията вече е изчерпана напълно. Тръгвам към къщата, бавно и измъчвана от болка. В главата ми страховете и надеждите се сблъскват в безкрайна примка от думи, която се върти отново и отново:

Моля те, нека Хлебарката да е добре.

Нека не прострелят Кардан. Нека Призрака не уцели.

Нека вляза лесно. Нека го спра.

Не спирам, за да се запитам защо съм в такава паника, защо искам да спася онзи, към когото се бях заклела, че ще изкореня всичките си чувства. Няма да мисля за това.

В имението не са останали много мебели. А малкото останали са с разкъсана тапицерия, сякаш духчета и катерици са гнездили в нея. Стъпките ми отекват по познатите стълби и звучат странно заради пустите стаи. Не отивам в старата си стая. Влизам в стаята на Виви, където виждам, че гардеробът й е още пълен. Подозирам, че тя е оставила най-много неща, когато отиде да живее в човешкия свят, и се оказвам права.

Откривам тъмносиви чорапи, панталони и прилепнал жакет. Ще свършат работа. Започвам да се преобличам, но ме залива слабост и трябва да се опра на рамката на вратата, докато отмине и възстановя равновесието си. При свалянето на ризата правя онова, което избягвах да сторя досега — поглеждам раната. Парченца съсирена кръв са полепнали по червената рана там, където Мадок ме прободе, шевовете обаче са затворили кожата. Красиви, умели шевове, благодарна съм на Тарин за тях. Но само като ги поглеждам, отново ме залива студ и ми прималява. Особено заради най-зачервените места, където шевовете са се опънали.

Оставям разкъсаната и окървавена рокля в един ъгъл заедно с ботушите. С треперещи пръсти прибирам косата си на стегнат кок. Покривам го с черен шал, който увивам два пъти на главата си. Не искам нищо да привлича вниманието към мен.

В главната част на къщата откривам ненастроена лютня, която виси в салона на Ориана, както и гърненца с грим. Слагам си драматичен черен грим на очите, очертавам ги като крила и удължавам веждите. После слагам маска на гаргойл.

В оръжейната откривам малък арбалет, който се сгъва и може да се скрие лесно. Със съжаление оставям Здрач, като го скривам добре сред другите мечове. Вземам и лист хартия от старото писалище на Мадок и използвам неговата писалка, за да напиша предупредителна бележка:

Очаква се покушение, най-вероятно в тронната зала. Пазете върховния крал на сигурно място.

Ако я дам на някого, за да я предаде на Бафен или на личната стража на Кардан, вероятно ще имам по-голям шанс да открия Призрака, преди да е нанесъл удара си.

С лютнята в ръка, тръгвам пеша към двореца. Не е далече, но когато пристигам, по челото ми е избила студена пот. Трудно е да преценя колко сили са ми останали. От една страна, земята ме излекува, което ме кара да се чувствам леко неуязвима. От друга обаче, едва не умрях и още много ме боли — а ефектът от онова, което ми даде Грима Мог, вече отслабва.

Намирам малка група музиканти и минавам с тях през портите.

— Какъв красив инструмент — казва едно момче със зелена като млади листа коса.

Поглежда ме странно, сякаш би трябвало да се познаваме.

— Ще ти я дам — казвам импулсивно. — Ако ми направиш една услуга.

— Каква? — мръщи се той.

Хващам ръката му и пъхам бележката в нея.

— Ще я занесеш ли на някой от членовете на Живия съвет, за предпочитане на Бафен? Обещавам, че няма да те въвлека в беда.

Той се колебае.

И в точно този злощастен момент един от стражите ме спира.

— Ей, смъртното момиче с маската — казва той. — Миришеш на кръв.

Обръщам се. Толкова съм отчаяна и вбесена, че избълвам първото, което ми идва на ума.

— Ами нали съм смъртна. И съм момиче, сър. Ние кървим всеки месец, както луната се изпълва всеки месец.

Той ме поглежда с отвращение.

Музикантът също изглежда леко ужасен.

— Ето — казвам му. — Не забравяй за бележката.

И без да чакам отговор, пъхам лютнята в ръцете му. После тръгвам през тълпата. Не след дълго съм погълната напълно от нея и вече мога да сваля маската. Тръгвам към един тъмен ъгъл и започвам изкачването си към гредите.

А то е ужасно. Придържам се в сенките, движа се бавно, като през цялото време се опитвам да разбера къде може да се е скрил Призрака и не спирам да се тревожа, че Кардан вече може да е влязъл в залата и да се е превърнал в мишена. Отново и отново спирам, за да се оглеждам. Замайването ме залива и си отива. Някъде по средата на пътя усещам как шевовете ми се отварят. Докосвам тялото си и ръката ми става червена от кръв. Скрита в една плетеница от корени, аз развивам шала от главата си и го увивам на кръста си, връзвам го възможно най-стегнато.

Най-сетне стигам до най-високото място в извивката на тавана, където мога да се скрия зад няколко корена.

Там разпъвам лъка и нагласям стрелите, оглеждам кухия хълм. Призрака вероятно вече е тук, скрит някъде наблизо.

Както сам ми каза, докато ме учеше да чакам в засада, чакането е най-трудната част. Да останеш нащрек, да не се отегчиш дотолкова, че да изгубиш концентрация и да спреш да обръщаш внимание на всяка промяна в сенките. Или, в моя случай, да не позволиш болката да те разсейва.

Трябва да забележа Призрака и веднага да го прострелям. Не мога да се колебая. Той самият би ми казал, че вече пропуснах един шанс да го убия; по-добре да не пропускам и този.

Мисля за Мадок, който ме отгледа в къща на убиец. Мадок, който толкова е свикнал с войната, че уби жена си и щеше да убие и мен.

Ако потопиш нажежен меч в масло, всеки малък недостатък ще се превърне в пукнатина. Но вие бяхте потопени в кръв и нито една не се прекърши.

Ако продължавам така, дали ще стана като Мадок? Или ще се прекърша?

Под мен неколцина придворни танцуват в кръгове, които се събират, пресичат се и се разделят отново. Докато си сред тях, всичко ти се струва съвсем хаотично, но отгоре е истинско геометрично съвършенство. Поглеждам към масите, отрупани с подноси с плодове, украсени с цветя сирена и гарафи с вино от детелина. Стомахът ми къркори, докато късната утрин се прелива в ранен следобед и дворът се пълни с още придворни.

Бафен, кралският астролог, пристига под ръка с лейди Аша. Гледам ги как вървят около подиума, недалече от празния трон. След седем танца Никасия влиза в залата, придружена от създания от Морските дълбини. Дори Кардан влиза със стражата си, кръвната корона блести над черните къдрици.

Когато го виждам, усещам замайващ дисонанс.

Той не прилича на някой, който е носил отровен шпионин през снега и е дръзнал да навлезе в лагера на врага. Някой, който ми даде вълшебното си наметало. Той прилича на онзи, който ме блъсна във водата и се смя, когато потънах. Онзи, който ме измами.

Това момче е твоята слабост.

Гледам наздравици, които не мога да чуя, и виждам под — носи, отрупани с печени гълъби на шиш, сладкиши, увити в листа, и пълнени сливи. Чувствам се странно, замаяна съм, и когато поглеждам надолу, виждам, че черният шал е почти напълно подгизнал от кръвта ми. Променям леко позата си.

И чакам. И чакам. И се опитвам кръвта ми да не покапе по някого. Вече виждам размазано и не мога да фокусирам.

Долу Рандалин държи нещо в ръка и го размахва към Кардан. Бележката ми. Значи, момчето все пак я е предало. Стискам по-здраво арбалета си. Най-сетне ще го изведат от тук, извън опасност.

Кардан обаче не поглежда към бележката. Маха пренебрежително, сякаш вече я е прочел. Но ако я е прочел, какво прави тук?

Освен ако този глупак не е решил, че това е клопка.

Точно тогава виждам някакво движение сред корените. За секунда си мисля, че е просто промяна в сенките. Но след това забелязвам Бомбата, точно когато тя ме поглежда и присвива очи. Вдига лъка си, зареден е.

Малко късно осъзнавам какво се случва.

Бележката казва на двора, че ще има опит за покушение, и Бомбата търси убиеца. Вижда някой, скрит в сенките, с оръжие. Някой, който има много основателна причина да убие краля: вижда мен.

Няма ли да е по-добре да получи стрела в сърцето в собствения си дворец?

Мадок ме измами. Той изобщо не е изпращал Призрака тук. Само ме накара да мисля така, за да дойда и да преследвам фантом по гредите. За да ме заподозрат. Нямаше нужда той да нанася фаталния удар. Просто се погрижи да тръгна право към участта си.

Бомбата стреля и аз отскачам. Стрелата й минава покрай мен, но кракът ми се плъзга в собствената ми кръв и аз политам назад. Падам от гредата и се спускам надолу.

За миг сякаш летя.

Стоварвам се на една маса и по пода се пръскат нарове. Търкулват се във всички посоки сред локви от медовина и строшен кристал. Сигурна съм, че съм разкъсала много шевове. Всичко ме боли. Не мога да си поема дъх.

Отварям очи и ги виждам стълпени около мен. Съветници. Стражи. Нямам спомен кога съм затворила очи, нямам представа колко време съм била в безсъзнание.

— Джуд Дуарте — казва някой. — Нарушила е изгнанието си, за да убие върховния крал.

— Ваше величество — казва Рандалин. — Издайте заповедта.

Кардан се понася към мен, прилича на нелепо величествен злодей. Стражите се отдръпват, за да му направят път, но съм сигурна, че ако помръдна, ще ме прободат.

— Изгубих наметалото ти — изграчвам към него, гласът ми излиза без дъх.

Той ме гледа.

— Ти си лъжкиня — казва ми, очите му блестят от гняв. — Мръсна, смъртна лъжкиня.

Отново затварям очи пред жестокостта на думите му. Но той няма причина да вярва, че не съм дошла да го убия.

Питам се дали ще ме посещава, ако ме изпрати в Кулата на забравата.

— Оковете я — казва Рандалин.

Никога не ми се е искало толкова много да мога някак да докажа, че говоря истината. Но няма начин. Моите клетви нямат никаква тежест.

Усещам как един страж хваща ръката ми. После гласът на Кардан:

— Не я докосвай!

Следва ужасна тишина. Чакам той да произнесе присъдата си над мен. Каквото и да заповяда, ще бъде изпълнено. Властта му е абсолютна. Дори нямам силата да се съпротивлявам.

— Как така? — пита Рандалин. — Тя е…

— Тя е моя съпруга — казва Кардан и гласът му се понася над тълпата. — Законната върховна кралица на Елфхейм. И категорично не е в изгнание.

Стъписана, тълпата се люшва с рев, но никой не е по-стъписан от мен. Опитвам се да отворя очи, да седна, но мракът се сгъстява и ме влече надолу.