Холи Блек
Кралица на нищото (16)

15

Насилвам се да се раздвижа. Стъпка по стъпка, всяка предизвиква ужасна болка в тялото ми.

— Татко — казва Виви. — Не мърдай от там. Ако се опиташ да я спреш, имам още много стрели, а цял живот чакам да те заровя в земята.

— Ти? — хили се Мадок. — Ти би могла да ме убиеш само по случайност. — Посяга да строши стрелата, която стърчи от гърдите му. — Внимавай. Армията ми е точно зад хълма.

— Върви я доведи тогава — казва Виви, звучи почти истерично. — Доведи цялата си проклета армия.

Мадок поглежда към мен. Сигурно съм впечатляваща гледка, подгизнала от кръв, притиснала с ръка корема си. Колебае се отново.

— Тя няма да оцелее. Нека да…

Още три стрели политат към него в отговор. Нито една не уцелва, Виви не е много точен стрелец. Надявам се само той да мисли, че тя пропуска нарочно.

Внезапно ме залива вълна от слабост. Падам на коляно.

— Джуд. — Гласът на сестра ми идва някъде отблизо. Не е Виви. Тарин. Тя е извадила Здрач, държи го с едната си ръка и посяга към мен с другата. — Джуд, трябва да се изправиш. Не ме напускай.

Сигурно изглеждам пред припадък.

— Тук съм — казвам и посягам към ръката й, за да ме подкрепи. Залитам напред.

— О, Мадок — чува се гласът на Грима Мог. — Детето ти ме предизвика преди седмица. Сега знам кого всъщност е искала да убие.

— Грима Мог — казва Мадок, като свежда леко глава в знак на уважение. — Както и да си се озовала тук, това няма нищо общо с теб.

— О, така ли? — казва тя и подушва въздуха. Вероятно усеща миризмата на кръв. Трябваше да предупредя Виви за нея, когато имах възможност, но както и да се е озовала тук, аз съм доволна. — Ами аз сега съм безработна, а като че ли Върховният двор има нужда от генерал.

За миг Мадок изглежда объркан, не осъзнава, че тя е дошла тук със самия Кардан. Но после вижда шанса си:

— Моите дъщери са в немилост пред Върховния двор, но аз имам работа за теб, Грима Мог. Ще те възнаградя богато, а ти ще ми помогнеш да спечеля трона. Само ми доведи момичетата.

Последното го изръмжава, и то не само към мен, а към трите ни. Неговите дъщери предателки.

Грима Мог поглежда покрай него, към мястото, където се е събрала армията. На лицето й се изписва копнеж, вероятно мисли за войниците си.

— А обсъди ли това предложение с Двора на зъбите? — изплювам аз, като поглеждам назад към него.

Изражението на Грима Мог се променя.

Мадок ме поглежда с яд, а после с нещо друго, нещо, което малко прилича на мъка.

— Вероятно ти предпочиташ отмъщение като награда. Но аз мога да ти дам и двете. Само ми помогни.

Знаех, че той не харесва Нор и Джарел.

Но Грима Мог клати глава.

— Дъщерите ти ми платиха в злато, за да ги защитавам и да се бия за тях. И аз смятам да направя точно това, Мадок. Отдавна се чудя кой от нас би победил в схватка. Да проверим ли?

Той се колебае, поглежда към меча й, към големия черен лък на Виви, към Тарин и Здрач. Накрая поглежда към мен.

— Нека те отведа в лагера, Джуд — казва ми. — Ти умираш.

Клатя глава.

— Оставам тук.

— Довиждане тогава, дъще — казва Мадок. — От теб щеше да стане добър червеношапковец.

И след тези думи той се отдалечава през снега, без да погледне повече към нас. Наблюдавам го, твърде облекчена от оттеглянето му, за да се ядосвам, че той е причината за ужасната болка, която изпитвам. Твърде уморена съм, за да се ядосвам. Около мен снегът изглежда мек, като натрупани пухени завивки. Представям си как лягам и затварям очи.

— Хайде — казва ми Виви. Звучи някак умолително. — Трябва да те върнем в нашия лагер, където са конете. Не е далече.

Едната страна на тялото ми гори. Но трябва да се раздвижа.

— Заший ме — казвам, като се опитвам да се отърся от пропълзяващата летаргия. — Заший ме тук.

— Тя кърви — обажда се Тарин. — Много.

Обзема ме смътната увереност, че ако не направя нещо сега, след това няма да има какво да се направи. Мадок е прав. Ще умра тук, в снега, пред сестрите си. Ще умра тук и никой никога няма да знае, че някога е имало смъртна кралица на Царството на феите.

— Покрий раната с пръст и листа и после я заший — казвам.

Гласът ми звучи сякаш от много далече и не съм сигурна, че говоря разбираемо. Но помня как Бомбата ми каза, че върховният крал е свързан със земята, как Кардан трябва да извлече сили от нея, за да се изцели. Помня, че го накара да яде глина.

Може би и аз мога да се изцеля така.

— Ще се инфектира — казва Тарин. — Джуд…

— Не съм сигурна, че ще стане. Аз не съм вълшебна — казвам й. Знам, че не мога да го кажа както трябва. Знам, че не го обяснявам по правилния начин, но всичко започва да става малко неясно. — Макар и да съм истинската кралица, земята може да няма нищо общо с мен.

— Истинската кралица? — пита Тарин.

— Защото тя се омъжи за Кардан — казва Виви, звучи ядосана. — За това говори.

— Какво? — пита изумена Тарин. — Не.

Тогава се чува гласът на Грима Мог. Груб и стържещ.

— Хайде. Чухте я. Макар че сигурно е най-глупавото дете, раждало се някога, щом се е забъркала в тази каша.

— Не разбирам — казва Тарин.

— Не е наша работа да разбираме, нали? — казва Грима Мог. — Ако върховната кралица на Елфхейм ни дава заповед, ние изпълняваме.

Стискам ръката на Тарин.

— Ти си добра с иглата — казвам със стон. — Заший ме. Моля те.

Тя кима ококорена от ужас.

Не мога да сторя нищо, освен да се надявам, когато Грима Мог сваля наметалото от раменете си и го разстила на снега. Лягам върху него и се опитвам да не се мръщя от болка, до — като разкъсват роклята ми над раната.

Чувам как някой рязко си поема дъх.

Взирам се в зората на небето и се питам дали Призрака е стигнал до двореца на Елфхейм. Спомням си вкуса на пръстите на Кардан върху устата ми, когато в тялото ми избухва нова болка. Потискам писък, после още един, когато иглата се забива в раната. Облаци се носят над мен.

— Джуд? — Гласът на Тарин звучи така, сякаш се бори със сълзите. — Ще се оправиш, Джуд. Мисля, че става.

Но щом става, защо тя звучи така?

— Не… — успявам да промълвя и се усмихвам — … се тревожи.

— О, Джуд — казва тя.

Усещам ръката й на челото си. Толкова е топла, че сигурно аз съм вече много студена.

— Никога не съм виждала подобно нещо — казва тихо Грима Мог.

— Ей — казва Виви с потреперващ глас. Не звучи като себе си. — Раната се затвори. Как се чувстваш? Защото става нещо много странно.

Сякаш по цялата ми кожа се забиват иглички, но горещата болка вече я няма. Мога да се движа. Превъртам се на здравата си страна и се надигам на колене. Вълната под мен е подгизнала от кръв. Толкова много кръв… не мога да повярвам, че е изтекла от мен.

По краищата на наметалото забелязвам малки бели цветчета да пробиват снега, повечето са още само пъпки, но няколко се отварят пред очите ми. Взирам се в тях, не съм сигурна какво виждам.

И дори когато разбирам, не мога напълно да го повярвам.

Думите на Бафен за върховния крал се връщат в ума ми: Когато кръвта му пада по земята, от нея покълва нещо.

Грима Мог пада на коляно.

— Кралице моя — казва тя. — На твоите заповеди.

Не мога да повярвам, че говори на мен. Не мога да повярвам, че земята ме избра.

Почти се бях убедила, че само се преструвам на върховна кралица, както се преструвах, че съм сенешал.

След миг всичко се завръща с рев. Надигам се и ставам. Ако не се раздвижа сега, никога няма да стигна навреме.

— Трябва да се добера до двореца. Можеш ли да се грижиш за сестрите ми?

Виви ме поглежда строго.

— Ти едва си стоиш на краката.

— Ще взема понито — кимам към него. — Вие ще ме последвате с конете, които сте оставили в лагера си.

— Къде е Кардан? Какво се случи с онзи гоблин, който беше с него? — Виви изглежда готова да закрещи. — Те трябваше да се погрижат за теб.

— Гоблинът се казва Хлебарката — напомня й Тарин.

— Той беше отровен — казвам и правя няколко крачки. Роклята ми е разкъсана отстрани, вятърът навява сняг по голата ми кожа. Насилвам се да стигна до коня, да докосна зелената му дантелена грива. — И Кардан трябваше да го отнесе бързо, за да вземе противоотрова. Но той не знае, че Мадок е изпратил Призрака да го убие.

— Призрака — отеква Тарин.

— Ама що за нелепа история е това? Всички се държат, сякаш, като убиеш един крал, ставаш подходящ да заемеш мястото му — казва Виви. — Представете си само, ако в света на смъртните адвокатите влизаха в гилдията, като убиваха друг адвокат.

Нямам представа за какво говори сестра ми. Грима Мог ме поглежда съчувствено и бърка под палтото си, вади малка запушена манерка.

— Отпий от това — казва ми. — Ще ти помогне.

Дори не я питам какво е. Вече няма значение. Просто отпивам дълга глътка. Течността прогаря гърлото ми и ме кара да се закашлям. После, докато гори в корема ми, аз се мятам на коня.

— Джуд — казва Тарин, като слага ръка на крака ми. — Трябва да внимаваш да не отвориш шевовете. — Когато кимам, тя откача меча от колана си и ми го подава. — Вземи Здрач.

След като вземам оръжието си, се чувствам по-добре.

— Ще се видим там — казва Виви. — Да не паднеш от коня!

— Благодаря ви — отвръщам и протягам ръце.

Виви хваща едната, Тарин другата. Аз ги стискам.

Понито полита в мразовития въздух и виждам под мен планината и армията на Мадок. Поглеждам към сестрите си, които бързат през снега. Моите сестри, които въпреки всичко дойдоха да ме спасят.