Холи Блек
Кралица на нищото (14)

13

Събуждам се, защото някой е притиснал с ръка устата ми. Забивам лакът в тъмното, към онзи, който ме държи, и със задоволство чувам как рязко си поема дъх, сякаш съм уцелила уязвима част. После отляво се чува тих смях. Двама са, значи. И единият не се притеснява особено от мен, което от своя страна е притеснително. Посягам под възглавницата за ножа си.

— Джуд — казва Хлебарката, като още се смее. — Дойдохме да те спасим. И ако се разкрещиш, ще ни прецакаш плана.

— Имаш късмет, че не те намушках!

Гласът ми излиза по-груб, отколкото възнамерявам, гневът скрива страха ми.

— Казах му да внимава — отвръща Хлебарката. Чува се някакъв остър звук и от малка кутийка се появява светлина, озаряваща гоблинското лице на Хлебарката. Той се хили. — Ама ще ме послуша ли той? Бих му го заповядал, ако не беше малката подробност, че е върховен крал.

— Кардан те е пратил? — питам аз.

— Не точно — казва Хлебарката и мести светлината така, че да видя онзи до него, когото ударих с лакът.

Върховният крал на Елфхейм е облечен с прости вълнени дрехи, наметалото му е така тъмно, че сякаш поглъща светлината, на хълбока му има кинжал с формата на листо. Не е с корона, няма пръстени по ръцете, няма златна боя по скулите. Изглежда досущ като шпионин от Двора на сенките, чак до коварната усмивка, която подръпва ъгълчетата на красивата му уста.

Комбинацията от шок и изумление ме замайва.

— Ти не бива да си тук.

— И аз така му казах — обажда се Хлебарката. — Наистина ми липсва времето, когато ти командваше. Върховните крале не бива да се размотават като обикновени главорези.

Кардан се смее.

— А като необикновени главорези?

Свалям крака от леглото и смехът му затихва. Хлебарката извръща поглед към тавана. Внезапно осъзнавам, че съм с една от нощниците на Ориана, която е много прозрачна.

Бузите ми така са пламнали от гняв, че почти не усещам студа.

— Как ме открихте?

Прекосявам палатката, като търся опипом роклята си и я навличам направо върху нощницата. Пъхам ножа в канията.

Хлебарката поглежда към Кардан.

— Сестра ти Вивиен. Тя дойде при върховния крал с послание от втората ти майка. Притесняваше се, че може да е капан. Аз също се притеснявах от това. Капан за него. Може би дори за мен.

Ето защо са се постарали да ме хванат, докато съм най-уязвима. Но защо изобщо са дошли? И като се има предвид всичко, което сестра ми наговори за Кардан, защо ще му се доверява така?

— Виви е дошла при теб?

— Ние говорихме, след като Мадок те отведе от двореца — започва Кардан. — И кого открих в нейното малко апартаментче? Тарин. Изобщо имахме да си кажем много неща.

Опитвам се да си представя върховния крал в света на смъртните, застанал пред нашата жилищна сграда, чука на вратата. Колко ли нелепо е бил облечен? Дали е седнал на буцестия диван и е пил кафе, сякаш не презира всичко около себе си?

Дали е дал опрощение на Тарин, каквото не бе дал на мен?

Сещам се какво каза Мадок — че Кардан иска да бъде обичан. Тогава ми се стори като пълна глупост. Сега ми се струва още по-голяма глупост. Той очарова всички, дори собствените ми сестри. Той е притегателна сила, привлича всички към себе си.

Но аз вече няма да се хвана толкова лесно. Щом е дошъл — значи, го прави за някаква своя цел. Може би за него е опасно кралицата му да е в ръцете на врага. Което означава, че аз имам власт. Само трябва да я открия и да намеря начин да я използвам срещу него.

— Не мога да тръгна с вас все още — казвам, като обувам дебелите чорапи и тежките ботуши. — Трябва да свърша нещо. И трябва да ми дадете нещо.

— Може би просто би могла да позволиш да бъдеш спасена — казва Кардан. — Поне веднъж.

Въпреки простите дрехи, въпреки че е без корона, той не може да скрие колко много се е сраснал с ролята си на крал. Когато един крал се опитва да ти даде дар, не ти е позволено да отказваш.

— А може и просто да ми дадеш това, което искам — отвръщам.

— Какво? — пита Хлебарката. — Нека свалим картите, Джуд. Сестрите ти и тяхната приятелка те чакат с конете. Трябва да бързаме.

Сестрите ми? И двете? И тяхната приятелка — Хедър?

— Оставил си ги да дойдат тук?

— Те настояха и тъй като те знаеха къде си, нямах избор.

Хлебарката е очевидно ядосан от цялата тази ситуация. Рисковано е да работиш с необучени хора. Рисковано е да оставиш върховния крал да се прави на обикновен редник. Рисковано е човекът, когото се опитваш да измъкнеш — и който може да е предател, — да започне да възпрепятства плана ти.

Но това си е негов проблем, не мой. Аз отивам да взема светлината от ръката му, за да открия меха с вино.

— В това вино има приспивателно. Ще го отнеса на едни стражи, ще открадна един ключ и ще освободя един затворник. Трябваше да избягаме заедно.

— Затворник? — пита предпазливо Хлебарката.

— Видях картите на Мадок в палатката на щаба — казвам му. — Знам в каква формация смята да отплава към Елфхейм и знам броя на корабите. Знам колко войници има в този лагер и кои дворове са на негова страна. Знам какво кове Гримсен в ковачницата си. Ако Кардан ми обещае безопасен път до Елфхейм и отмени изгнанието ми, ще му кажа всичко това. И още нещо — ще получите и един затворник, преди да успеят да го използват срещу вас.

— Ако казваш истината — отвръща Хлебарката. — И не ни водиш право в мрежата на Мадок.

— Аз играя собствена игра — казвам му. — Точно ти би трябвало да знаеш това.

Той поглежда Кардан. Върховният крал се взира странно в мен, сякаш иска да каже нещо, но се сдържа.

Накрая се прокашля и казва:

— Тъй като ти си смъртна, Джуд, не мога да вярвам на обещанията ти. Но ти можеш да вярваш на моите: гарантирам ти безопасен път. Върни се в Елфхейм с мен и ще ти дам средството, с което да прекратиш изгнанието си.

— Средството? — питам.

Ако си мисли, че ще се съглася на това, значи, е забравил всичко, което би трябвало да знае за мен.

— Върни се в Елфхейм, кажи ми каквото ще ми казваш и изгнанието ти приключва. Обещавам.

Триумф се разлива през мен, следван от предпазливост. Той вече ме изигра веднъж. И сега, докато стоя пред него и си спомням как се вързах, че предложението му за брак е истинско, се чувствам съвсем дребна, незначителна и много, много смъртна. Не мога да си позволя да ме измами отново.

Кимам.

— Мадок държи Призрака като затворник. Гримсен държи ключа, с който…

Хлебарката ме прекъсва.

— Искаш да го освободиш? Нека го изкормят като риба. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Мадок знае истинското му име. Научил го е от Лок — казвам аз. — Каквото и наказание да заслужава Призрака, можеш да му го наложиш, когато го върнем в Двора на сенките. Но не и смърт.

— Лок ли? — пита Кардан и въздиша. — Да, естествено. Е, какво трябва да направим?

— Възнамерявах да се промъкна в ковачницата на Гримсен, за да открадна ключа за веригите на Призрака.

— Аз ще ти помогна — казва Хлебарката, после се обръща към Кардан. — Но вие, сър, няма да правите нищо. Ще ни чакате с Вивиен и останалите.

— Идвам с вас — започва Кардан. — И без това не можеш да ми заповядваш.

Хлебарката клати глава.

— Но мога да се уча от примера на Джуд. Мога да поискам обещание. Ако ни хванат, ако ни заловят, обещай, че ще се върнеш веднага в Елфхейм. Трябва да сториш всичко възможно, за да си в безопасност.

Кардан ме поглежда, сякаш търси помощ. Аз обаче мълча, той се мръщи подразнен.

— Макар че нося наметалото, което майка Мароу направи и което може да отбие всяко острие, обещавам да избягам с подвита опашка. И тъй като имам опашка, това сигурно ще е много забавна гледка. Е, доволен ли си?

Хлебарката сумти одобрително и ние се измъкваме от палатката. Виното се плиска тихо в меха на хълбока ми, когато хукваме в тъмното. Макар че е късно, още има неколцина войници между палатките. Някои са се събрали да пият или да играят на зарове или на гатанки. Други пеят под съпровода на лютнята на един гоблин.

Хлебарката се движи плавно и безшумно, промъква се през сенките като дух. Кардан е зад него, по-тих, отколкото бих предположила. Не ми е приятно да призная, че е станал по-добър в това от мен. Мога да си кажа, че е, защото при вълшебните създания това е вродена дарба, но подозирам, че се е упражнявал повече от мен. Аз позанемарих обучението си, ако трябва да бъда честна, но много ми се ще да разбера колко време е прекарал той в изучаването на всичко, което трябва да знае, за да бъде владетел на Елфхейм. Не, това обучение се падна на мен.

С тези мисли на негодувание в главата, аз се приближавам заедно с тях към ковачницата. Тя е тиха, пещта е студена. От металните комини не излиза дим.

— А ти виждала ли си този ключ? — пита Хлебарката, като отива до прозореца и бърше мръсотията, за да погледне през стъклото.

— Кристален е и виси на стената — казвам в отговор, но не виждам нищо през замъгленото стъкло. Вътре е твърде тъмно за моите очи. — И е започнал да кове нов меч за Мадок.

— Не бих имал нищо против да го строшим, преди да бъде опрян в гърлото ми — казва Кардан.

— Търсете най-големия — казвам. — Той трябва да е.

Хлебарката се смръщва към мен. Не мога да им дам по-добро описание; когато го видях за последно, мечът бе просто парче метал.

— Много голям — казвам.

Кардан сумти.

— И трябва да внимаваме — добавям, като си мисля за паяка бижу, за обиците, които могат да ти дадат красота и да ти я отнемат. — Сигурно има капани.

— Влизаме и излизаме бързо — казва Хлебарката. — Но ще се чувствам много по-добре, ако двамата останете отвън и ми позволите да свърша работата.

Ние не отговаряме, гоблинът кляка, за да се заеме с ключалката на вратата. След като слага малко смазка на механизмите, те се завъртат тихо.

Следвам го вътре. Лунната светлина се отразява в снега така, че дори моите слаби очи на смъртна могат да видят какво има в ковачницата. Какви ли не неща — има бижута, има остри предмети, всички натрупани безразборно. Има цяла колекция мечове на една стойка за шапки, дръжката на единия е завита като змия. Но не можем да сбъркаме меча на Мадок. Той е на една маса, още не е заточен и полиран, само грубо изкован. До него има светли, подобни на кост парченца от корен — чакат да бъдат изваяни и вградени в дръжката.

Вземам внимателно кристалния ключ от стената. Кардан стои до мен, оглежда предметите. Хлебарката прекосява ковачницата към меча.

Почти е стигнал до него, когато се чува камбанката на часовник. Високо на стената две вградени вратички се отварят и разкриват кръгла дупка. Единственото, което успявам да направя, преди от там да излети дъжд от стрели, е да го посоча и да издам предупредителен звук.

Кардан пристъпва пред мен и вдига наметалото си. Металните игли отскачат от плата и падат на пода. За миг се взираме един в друг с широко отворени очи. Той изглежда не по-малко изненадан от мен, че ме защити.

После от дупката в стената изскача метална птичка. Отваря човка и я затваря.

— Крадци! — крещи тя. — Крадци! Крадци!

Отвън се чуват викове.

Тогава забелязвам Хлебарката насред стаята. Кожата му е пребледняла. Понечва да каже нещо с изкривено лице, после се свлича на коляно. Явно стрелите са го уцелили. Хуквам към него.

— Какво му е? — вика Кардан.

— Отровен е със смъртослад — казвам. Вероятно от същата туфа, която и аз намерих в гората. — Бомбата може да му помогне. Тя може да направи противоотрова.

Поне се надявам, че може. Надявам се, че има време.

С изненадваща лекота Кардан вдига Хлебарката на ръце.

— Кажи ми, че не си го планирала ти — умолява ме той. — Кажи ми.

— Не! Разбира се, че не. Заклевам се.

— Хайде тогава — казва той. — Джобът ми е пълен с якобея. Можем да отлетим.

Аз клатя глава.

— Джуд — предупреждава ме той.

Нямам време да споря.

— Виви и Тарин още ме чакат. Те не знаят какво се случи. Ако не отида при тях, ще ги заловят.

Виждам, че не знае дали да ми вярва, но просто премества Хлебарката така, че да развърже с една ръка наметалото си.

— Вземи това и не спирай — нарежда с яростно изражение.

После излиза в нощта, понесъл Хлебарката на ръце.

Тръгвам към гората, нито бягам, нито се крия, но се движа бързо, като връзвам наметалото на раменете си. Озъртам се назад и виждам, че около ковачницата се събират войници — неколцина влизат в палатката на Мадок.

Казах, че отивам право при Виви, но излъгах. Вървя към пещерата. Още има време, мисля си. Инцидентът в ковачницата е отлично разсейване. Ако търсят крадците там, няма да ме търсят тук, при Призрака.

Оптимизмът ми се засилва, докато приближавам. Стражите не са на поста си. Въздъхвам от облекчение и тичам вътре.

Но Призрака вече не е с вериги. Изобщо не е там. На негово място стои Мадок, облечен с пълната си броня.

— Опасявам се, че закъсня — казва той. — Твърде много закъсня.

После вади меча си.