Холи Блек
Кралица на нищото (12)

11

Ориана наглежда подготовката на вечерята и аз стоя до нея. Гледам как се приготвя супата от коприва, варена с картофи, докато вече спре да жили, и нарязването на елени. Прясно убитите им тела вдигат пара в студа, с мазнината им ще бъдат приготвени крехки зеленчуци. Всеки от войниците си има купа и чаша, окачени на колана му като украшения, и сега те ги подават на сервиращите, за да бъдат напълнени с порция храна и разредено с вода вино.

Мадок се храни с генералите си, смее се и говори. Дворът на зъбите не напуска палатките си, изпраща един слуга навън, за да приготви храната на друг огън. Гримсен седи отделно от генералите, на масата на рицари, които слушат с голямо внимание историите му от времето на изгнанието с Алдъркинг. Невъзможно е да не забележиш, че създанията около него носят повече украшения от обичайното.

Казаните и масите са в другия край на лагера, близо до планината. В далечината виждам двама стражи да пазят пред пещерата, не напускат поста си, за да ядат с нас. Близо до тях два елена душат снега, търсят ядливи корени под него.

Аз преглъщам супата си и една идея се оформя в ума ми. Когато Ориана ми казва да се връщам в палатката, вече съм взела решение. Ще открадна един от елените на войниците до пещерата. Ще е по-лесно да направя това, отколкото да крада кон от лагера, и ако нещо се обърка, ще е по-трудно да ме преследват. Още нямам карта, но поне мога да се ориентирам по звездите по пътя си на юг. Да се надяваме, че ще открия селище на смъртни.

Пием по чаша чай и се отърсваме от снега. Нетърпеливо топля скованите си пръсти на чашата. Не искам да събуждам подозренията й, но трябва да действам. Трябва да си взема храна и някакви други провизии.

— Сигурно ти е много студено — казва ми Ориана, като се взира в мен.

С бялата си коса и призрачно бледа кожа тя прилича на самия сняг.

— Слабост на смъртните — усмихвам се. — Още една причина да ми липсват островите на Елфхейм.

— Скоро ще бъдем у дома — уверява ме тя.

Не може да лъже, така че сигурно вярва в това. Сигурно вярва, че Мадок ще победи и ще стане върховен крал.

Накрая като че ли е готова да си легне. Аз мия лицето си, после натъпквам един кибрит в джоба си и нож в другия. След това си лягам и чакам Ориана да заспи, броя секундите, докато измине половин час. После се измъквам от завивките възможно най-тихо и обувам ботушите си. Хвърлям малко сирене в една торба, заедно със самун хляб и три сбръчкани ябълки. Вземам и смъртослада, който намерих в гората, и го увивам в хартия. После тръгвам тихо към изхода на палатката, като вземам наметалото си. Отвън има само един рицар, забавлява се, като дялка свирка пред огъня. Аз му кимам на минаване.

— Милейди? — пита той и става.

Гледам го възможно най-изпепеляващо. Все пак не съм затворница. Аз съм дъщерята на великия генерал.

— Да?

— Къде отивате, за да мога да кажа на баща ви, ако ме попита?

Въпросът е формулиран почтително, но без съмнение, един грешен отговор би довел до по-непочтителни въпроси.

— Кажи му, че отивам да използвам гората като нощно гърне — казвам аз и той потрепва, както и се надявам.

Не ми задава повече въпроси, докато се увивам с наметалото и тръгвам. Осъзнавам, че колкото повече се бавя, толкова по-подозрителен ще стане.

Пътят до пещерата не е твърде дълъг, но аз постоянно се препъвам в тъмното и студеният вятър става по-пронизващ с всяка стъпка. От лагера се чуват музика и веселие, гоблински песни за загуба, копнеж и насилие. Балади за кралици, рицари и глупаци.

Близо до пещерата виждам трима стражи, застанали нащрек пред входа й — с един повече, отколкото предполагах. Входът на пещерата е дълъг и широк, като усмивка, и нещо в мрака вътре проблясва от време на време, сякаш е озарена някъде надълбоко. Два светли елена дремят наблизо, свити в снега като котки. Трети драска с рогата си едно дърво.

Значи, този. Мога да се промъкна по-навътре в гората и да го примамя с една от ябълките. Когато тръгвам към дърветата, чувам вик от пещерата. Плътният студен въздух отнася вика до мен и ме кара да се обърна.

Мадок е заловил някого.

Опитвам да се убедя, че това не е мой проблем, но още един вик разпръсва тези благоразумни мисли. Там вътре някой се мъчи. Трябва да се уверя, че не е някой, когото познавам. Мускулите ми вече са сковани от студа, затова тръгвам бавно, заобикалям пещерата и се покатервам на скалите точно над нея.

Импровизираният ми план е да скоча пред отвора на пещерата, докато стражите гледат в другата посока. Никой не ме видя да се изкачвам до тук, но трябва да скоча много, много добре, защото комбинацията от шум и движение веднага ще ги задейства.

Стискам зъби и си спомням уроците на Призрака — върви бавно, нека всяка стъпка е сигурна, придържай се в сенките. Разбира се, това идва със спомена за предателството, което последва, но си казвам, че то не прави уроците по-малко полезни. Увисвам бавно от една издатина в скалата. Дори с ръкавиците пръстите ми са премръзнали.

После, увиснала там, осъзнавам, че съм направила ужасна грешка. Дори напълно изпъната не мога да стигна до земята. Когато скоча, няма да има как да скрия шума. Просто ще трябва да го направя възможно най-тихо и да действам възможно най-бързо. Поемам си дъх и се пускам. При неизбежното хрущене на краката ми върху снега един от стражите се обръща. Аз се плъзгам в сенките.

— Какво е това? — пита един от другите двама.

Първият се взира в пещерата. Не знам дали ме е забелязал.

Стоя възможно най-неподвижно, сдържам дъха си, надявам се, че не ме е видял, надявам се, че не ме е подушил. Поне при този студ не се потя.

Ножът е близо до ръката ми. Напомням си, че се бих с Грима Мог. Ако се наложи, мога да победя и тях.

Но след миг пазачът клати глава и започва пак да слуша гоблинските песни. Чакам, после чакам още малко, за по-сигурно. Давам време на очите си да свикнат с мрака. Усещам някаква минерална миризма във въздуха, заедно с миризмата на маслена лампа. Сенките танцуват в края на скосения проход, изкушават ме с обещанието за светлина.

Тръгвам през сталагмити и сталактити, сякаш пристъпвам през нащърбените зъби на великан. Влизам в нова камера и примигвам пред светлината на факла.

— Джуд? — казва тих глас.

Познат глас. Призрака.

Слаб, със синини по ключиците, той лежи на пода на пещерата, китките му са оковани за земята. Факли сияят в кръг около него. Той ме гледа с широко отворени пъстри очи.

Внезапно ми става още по-студено. Последното, което той ми каза, беше: Аз служих на принц Дейн. Не на теб. Точно преди да бъда отвлечена в Морските дълбини, където ме държаха със седмици, ужасена, гладна и сама. И все пак, въпреки това, въпреки предателството му, въпреки че унищожи Двора на сенките, той изрича името ми с почудата на човек, който мисли, че съм дошла да го спася.

За миг се питам дали да се престоря на Тарин, но Призрака едва ли би повярвал, че близначката ми може да мине през стражите. Все пак нали той ме научи да се движа така.

— Исках да видя какво е скрил Мадок тук — казвам и вадя ножа си. — И ако смяташ да викаш стражите, да знаеш, че единствената причина да не съм те пронизала досега в гърлото е, че ме е страх да не умреш твърде шумно.

Призрака ми се усмихва леко, иронично.

— Ще крещя, да знаеш. Много силно. Само за да те прецакам.

— Е, значи, това е заплащането за услугите ти — казвам, като оглеждам пещерата. — Надявам се, че предателството е било награда за теб само по себе си.

— Злорадствай на воля. — Гласът му е мек. — Заслужавам си го. Знам какво направих, Джуд. Бях глупак.

— Тогава защо го направи?

Чувствам се неприятно уязвима дори като задавам този въпрос. Но навремето вярвах на Призрака и искам да разбера каква глупачка съм била. През цялото време ли ме е мразил, докато аз го мислех за приятел? Нима с Кардан са се посмели добре на лековерността ми?

— Помниш ли, когато ти казах, че аз убих майката на Оук?

Кимам. Лириопа бе отровена с бисерна гъба, за да не се разбере, че докато е била любовница на върховния крал, е забременяла от принц Дейн. Ако Ориана не бе извадила Оук от утробата й, бебето също щеше да умре. Това е ужасна история, която предпочитам да не си спомням, дори да не се отнасяше до брат ми.

— Помниш ли как ме погледна, когато разбра какво съм сторил? — пита той.

Това се случи ден-два след коронацията. Бях взела принц Кардан като затворник. Още бях в шок. Опитвах се да разгадая заговора на Мадок. И бях ужасена, когато научих, че Призрака е направил такова отвратително нещо, но тогава постоянно се ужасявах. Все пак бисерната гъба предизвиква кошмарна смърт и брат ми също е щял да умре.

— Бях изненадана.

Той клати глава.

— Дори Хлебарката беше ужасен. Той не знаеше.

— И затова ли ни предаде? Решил си, че сме твърде осъдителни? — питам с изумление.

— Не. Чуй ме — въздъхва Призрака. — Убих Лириопа, защото принц Дейн ме доведе в Царството на феите, грижеше се за мен и ми даде цел. Бях му предан, но след това бях потресен от стореното. В отчаянието си отидох при момчето, което смятах за единственото живо дете на Лириопа.

Питам се дали Лок е знаел, след коронацията на Кардан, че Оук е негов полубрат. Питам се дали е почувствал нещо, дали изобщо е споменал това на Тарин.

— Бях съсипан от вината — продължава Призрака — и му предложих защитата си. И името си.

— Твоето… — започвам, но той ме прекъсва.

— Истинското ми име — казва Призрака.

Истинските имена на вълшебния народ са строго пазена тайна. Те може да бъдат контролирани чрез тях по-сигурно от всяка клетва. Трудно ми е да повярвам, че Призрака би се поставил така в чужда власт.

— Какво те накара той да направиш? — питам, за да мина към същината.

— Много години — нищо — казва Призрака. — После разни неща. Да шпионирам разни хора. Да измъквам тайните им. Но докато не ми нареди да те отведа в Кулата на забравата и да позволя на Морските дълбини да те отвлекат, не вярвах, че е способен на нещо наистина лошо.

Сигурно Никасия го е помолила за тази услуга. Нищо чудно, че Лок и приятелите му не се притесняваха да ме гонят в нощта преди сватбата. Той е знаел какво ще се случи с мен на следващия ден.

И все пак разбирам какво има предвид Призрака. И аз мислех, че Лок винаги е искал само да си поиграе, дори кога — то изглеждаше напълно вероятно да умра в тази игра.

Клатя глава.

— Но това не обяснява как си се озовал тук.

Призрака като че ли се опитва да запази гласа си спокоен, да овладее гнева си.

— След Кулата се опитах да се отдалеча от Лок, за да не може да ми нареди отново нещо подобно. Рицарите ме заловиха, когато напусках Инсмиър. Тогава разбрах мащаба на стореното от Лок. Той е казал името ми на баща ти. Това е била неговата отплата за ръката на сестра ти и обещание за власт, когато Бейлкин вземе трона.

Стаявам дъх.

— Мадок знае истинското ти име?

— Лошо, нали? — Той се смее кухо. — Твоята поява тук е най-хубавото нещо, което ми се е случвало от доста време. И то е хубаво, макар че и двамата знаем какво ще се случи после.

Помня колко внимателно давах заповедите си на Кардан, така че да не може да ги избегне или да ме пренебрегне. Мадок, без съмнение, прави това и нещо повече. Затова Призрака вярва, че пред него има само един път.

— Ще те измъкна от тук — казвам. — И тогава…

Той ме прекъсва:

— Мога да ти покажа къде ще ми причиниш най-малко болка. Мога да ти покажа как да изглежда, че съм го направил сам.

— Нали каза, че ще умреш шумно, напук на мен — повтарям, сякаш не вярвам, че е сериозен.

— Трябва — казва ми той с лека усмивка. — Трябваше да ти кажа… трябваше да кажа на някого истината, преди да умра. Сега го направих. Нека те науча на един последен урок.

— Чакай — казвам и вдигам ръка.

Трябва да го задържа. Трябва да помисля.

Той продължава неумолимо:

— Не е живот да си постоянно под контрола на друг, да се подчиняваш на всеки негов каприз. Знам за забраните, които поиска от принц Дейн. Знам, че беше готова да убиеш, за да ги получиш. Сега си неуязвима за магията. Помниш ли какво беше преди това? Помниш ли какво е да си безсилен?

Разбира се, че помня. И не мога да не си помисля за онази смъртна слугиня от двореца на Бейлкин. Софи, с джобове пълни с камъни. Софи, потънала в Морските дълбини. Тръпка минава през мен, преди да се овладея.

— Не бъди толкова драматичен. — Вадя храна от торбата си и сядам на земята, за да отрежа парчета сирене, ябълка и хляб. — Все още имаме друг избор. Струваш ми се изпосталял, а пък ми трябваш жив. Можеш да омагьосаш стръкче якобея и да се измъкнем от тук. Поне тази помощ ми дължиш.

Той грабва парчета сирене и ябълка и ги тъпче в устата си. Докато яде, аз мисля за веригите му. Мога ли да отворя брънките? Забелязвам дупка в пластината, която ми се струва като ключалка за ключ.

— Нещо замисляш — казва Призрака, забелязал погледа ми. — Гримсен изкова веригите ми така, че да устоят на всичко, освен на най-вълшебните остриета.

— Аз винаги замислям нещо — отвръщам. — Доколко си наясно с плана на Мадок?

— Не знам много. Рицарите ми носят храна и дрехи. Позволиха ми да се изкъпя под стража. Веднъж Гримсен дойде да ме види, но мълчеше дори когато му се разкрещях. — Не е типично за Призрака да крещи. Или да пищи, както пищеше, когато го чух, да крещи за милост, отчаян и безпомощен. — Няколко пъти Мадок идва да ме разпитва за Двора на сенките, дори за теб. Знам, че търси слабост, за да може да манипулира всички.

Призрака посяга към още едно парче ябълка, но се колебае, гледа храната, сякаш я вижда за първи път.

— Защо си ги взела? Защо носиш храна, когато отиваш да огледаш пещера?

— Възнамерявах да избягам — признавам. — Тази нощ. Преди да разберат, че не съм сестра си, за която се представям.

Той ме поглежда с ужас.

— Тогава върви, Джуд. Бягай. Не можеш да останеш заради мен.

— Няма да остана. Ти ще ми помогнеш да се измъкна от тук — настоявам, като го прекъсвам, когато понечва да възрази. — Мога да се справя още един ден. Кажи ми как да отворя веригите ти.

Нещо на лицето ми явно го убеждава, че съм сериозна.

— Ключът е у Гримсен — казва той, без да ме поглежда в очите. — Но ще е по-добре за теб да използваш ножа си.

Лошото е, че вероятно е прав.