Холи Блек
Кралица на нищото (10)

9

Вечеряме в палатката на Двора на зъбите, която е поне три пъти по-голяма от палатката на Мадок и е разкошна като истински дворец. Подът е покрит с кожи и килими. Фенери висят от тавана, дебели свещи горят по масите до гарафи с някаква светла течност и купи с покрити със скреж бели плодове, каквито никога не съм виждала. Арфистка свири в ъгъла, музиката се носи сред жуженето на разговора.

В центъра на палатката има три трона — два големи и един малък. Изглеждат като изваяни от лед, със замръзнали в тях цветя и листа. Големите тронове са празни, но едно синьокожо момиче седи на малкия. На главата й има корона от ледени висулки, а на устата и шията й — златен оглавник. Изглежда с година-две по-голяма от Оук и е облечена в сива коприна. Взира се в пръстите си, които шават неспокойно. Ноктите й са дълбоко изгризани и покрити с тънко ръбче от кръв.

Ако тя е принцесата, то не е трудно да разпознаеш краля и кралицата. Те имат същите сложни корони от висулки. Кожата им е сива, с цвят на камък или на труп. Очите им са ярки, чисто жълти, като вино. Дрехите им са сини като кожата на момичето. Определено си подхождат.

— Това са лейди Нор, лорд Джарел и тяхната дъщеря, кралица Сурен — казва ми тихо Ориана.

Значи, малкото момиче е владетелят?

За нещастие, лейди Нор забелязва погледа ми.

— Смъртна — казва ми тя с познатото отвращение. — Какво иска?

Мадок поглежда извинително към мен.

— Позволете да ви представя моята доведена дъщеря Тарин. Сигурен съм, че съм ви споменавал за нея.

— Вероятно — казва лорд Джарел.

Гледа ме напрегнато, като сова, която наблюдава заблудена мишка, пълзяща право към гнездото й.

Аз правя изящен реверанс.

— Радвам се, че имам място до огнището ви тази нощ.

Той обръща студения си поглед към Мадок.

— Забавно. Говори, сякаш се мисли за една от нас.

Забравила съм как се чувствах през всички онези години — безкрайно безпомощна. Защитена единствено от Мадок. А сега тази защита зависи от това дали ще се досети коя от дъщерите му стои до него. Поглеждам към лорд Джарел със страх в очите, дори не е нужно да се преструвам. И това явно му доставя удоволствие.

Мисля си какво ми каза Бомбата за онова, което са им сторили в Двора на зъбите: Хванаха ни и ни обсипаха с проклятия и забрани. Промениха ни. Накараха ни да им служим.

Напомням си, че вече не съм момичето, което бях. Може и да съм в плен, но това не означава, че съм безпомощна. Заклевам се, че някой ден лорд Джарел ще е този, който се страхува.

Засега обаче отивам в един ъгъл, сядам на покрита с кожа табуретка и оглеждам палатката. Спомням си предупреждението на Живия съвет, че дворовете избягват клетвата за вярност, като крият децата си в света на хората, а после ги издигат като владетели. Питам се дали това се е случило и тук. Ако е така, сигурно лорд Джарел и лейди Нор с крайно неудоволствие са се отказали от титлите. И това ги е изнервило толкова, че чак са й сложили юзда.

Интересно е да се наблюдава тази показност — короните и троновете, луксозната палатка, — докато подкрепят намерението на Мадок да стане върховен крал, което би го поставило далеч над тях. Не ми се вярва. Те може и да го поддържат сега, но се обзалагам, че се надяват да го елиминират по-късно.

В този миг влиза Гримсен, с алено наметало и огромна брошка във формата на сърце от метал и стъкло, което сякаш бие. Лейди Нор и лорд Джарел насочват вниманието си към него, скованите им лица изобразяват студени усмивки.

Поглеждам Мадок. Той не изглежда толкова доволен от появата на ковача.

След размяната на любезности лейди Нор и лорд Джарел ни повеждат към масата. Лейди Нор води за юздата кралица Сурен. В това време забелязвам, че ремъците стоят някак странно върху кожата й, сякаш са потънали в нея. Нещо в блясъка им ме кара да мисля за магия.

Питам се дали това ужасно нещо е творение на Гримсен.

Като я гледам така, неволно си мисля за Оук. Поглеждам към Ориана, питам се дали и тя мисли за него, но изражението й е спокойно и дистанцирано, като повърхност на замръзнало езеро.

Отиваме до масата. Аз съм настанена до Ориана, срещу Гримсен. Той забелязва обиците, луната и звездата, които още нося, и посочва към тях.

— Не бях сигурен, че сестра ти ще ти ги даде — казва ми.

Навеждам се напред и докосвам ушите си.

— Майсторството ви е голямо — казвам му, защото знам колко обича ласкателствата.

Той ме поглежда с възхищение, което вероятно е насочено по-скоро към творбата му. Ако ме намира за красива, това е комплимент за уменията му.

Но за мен ще е от полза да продължа този разговор. Като че ли никой друг тук не иска да ми обърне внимание. Опитвам се да си представя какво би казала Тарин, но накрая казвам отново нещо, което според мен Гримсен би искал да чуе. Снижавам глас до шепот:

— Не мога да се накарам да ги сваля, дори нощем.

Той се пъчи.

— Просто дрънкулки.

— Сигурно ме мислите за много глупава — казвам. — Знам, че сте създавали къде-къде по-велики неща, но тези обици ме направиха много щастлива.

Ориана ме поглежда странно. Да не сбърках някъде? Дали ме подозира? Сърцето ми се разбумтява.

— Трябва да посетите ковачницата ми — казва Гримсен. — Да ви покажа как изглежда истинската магия.

— Много бих искала — отвръщам, но съм разсеяна от тревогата, че ще ме хванат, и съм ядосана от поканата на ковача.

Защо не иска да се похвали тук, тази вечер, вместо да ми урежда среща! Не искам да ходя в ковачницата му. Искам да се махна от този лагер. Само въпрос на време е да ме разкрият. Ако искам да науча нещо, трябва да го сторя бързо.

Раздразнението ми нараства, когато разговорът е прекъснат от появата на слугите с вечерята. Тя се оказва огромно парче печено мечо месо, сервирано с диви къпини. Един от войниците въвлича Гримсен в разговор за брошката му. Ориана говори за неизвестна ми поема с някаква придворна от Двора на зъбите. Никой не ми обръща внимание и аз се концентрирам върху усилието да доловя гласовете на Мадок и лейди Нор. Те обсъждат кои дворове може да бъдат привлечени на тяхна страна.

— Говорихте ли с Двора на термитите?

Мадок кима.

— Лорд Ройбен е разгневен на Морските дълбини и не му хареса, че върховният крал му забрани да си отмъсти.

Пръстите ми стискат ножа. Аз сключих сделка с Ройбен. Убих Бейлкин заради нея. Това бе извинението на Кардан да ме заточи. Малко е неприятно да осъзная, че след всичко това лорд Ройбен би предпочел да се присъедини към Мадок.

Но каквото и да иска лорд Ройбен, той се е заклел във вярност пред кръвната корона. И докато някои дворове — като например Двора на зъбите — са успели да се измъкнат от обещанията на предците си, повечето още са обвързани от тях. Включително Ройбен. Така че как Мадок би могъл да разкъса тези клетви? Без да стори това, няма значение какво искат нисшите дворове. Те са длъжни да последват владетеля, който носи кръвната корона: върховния крал Кардан.

Тарин обаче не би казала нищо такова, затова прехапвам език, докато разговорът се носи около мен. По-късно, в палатката ни, аз нося кани с медовина и пълня чашите на генералите на Мадок. Не съм нищо забележително — просто човешката дъщеря на Мадок, която повечето от тях са виждали и за която няма нужда да мислят. Ориана вече не ме поглежда странно. Ако си мисли, че съм се държала необичайно с Гримсен, то едва ли съм й дала още поводи да се усъмни в мен.

Усещам гравитационното привличане на старата ми роля, лекотата й, готова е да ме обгърне като плътно одеяло.

Тази нощ ми се струва невъзможно, че някога съм била друга, освен това послушно дете.

Когато си лягам, усещам горчивина в гърлото, каквато не съм усещала от доста време, горчивина, която идва от невъзможността да повлияя на събитията, макар че се случват пред очите ми.

Събуждам се отрупана с одеяла и кожи. Пия силен чай до огнището, обикалям из палатката, за да се раздвижа. За мое облекчение, Мадок вече е излязъл.

Днес — казвам си, — днес трябва да намеря начин да се измъкна от тук.

Забелязах коне, когато минавахме през лагера. Сигурно бих могла да открадна един. Но не съм голяма ездачка и без карта бързо ще се загубя. Вероятно пазят картите в палатката на щаба. Може би ще измисля причина да посетя баща си там.

— Дали Мадок би искал малко чай? — питам с надежда Ориана.

— Ако иска, може да поръча на някой слуга да му направи — казва ми тя любезно. — Но има полезни задачи, с които да запълваш времето си. Ние, придворните дами, се събираме, за да шием знамена. Ако желаеш, можеш да се присъединиш.

Нищо не би издало по-бързо самоличността ми от уменията ми на шивачка. Ще е недостатъчно да ги нарека просто слаби.

— Не мисля, че съм готова да отговарям на въпроси за Лок — предупреждавам я.

Тя кима съчувствено. На такива събирания постоянно се клюкарства и аз основателно предполагам, че един мъртъв съпруг би бил обект на приказки.

— Може да вземеш една кошничка и да идеш в гората да набереш билки и гъби — предлага тя. — Но внимавай да не се отдалечаваш от лагера. Ако видиш стражи, покажи им знака на Мадок.

Опитвам се да скрия нетърпението си.

— Това мога да направя.

Когато си слагам наметалото, тя ме хваща за ръката.

— Чух разговора ти с Гримсен снощи — казва Ориана. — Трябва да внимаваш с него.

Спомням си безбройните й предупреждения на пиршествата през годините. Тя ни караше да обещаем, че няма да танцуваме и няма да ядем нищо, няма да правим нищо, което би могло да изложи Мадок. Не че не е имала основания. Преди да стане жена на Мадок, е била любовница на върховния крал Елдред и е видяла как друга негова любовница — и скъпа нейна приятелка — е била отровена. Но все пак е дразнещо.

— Ще внимавам — казвам.

Ориана ме поглежда в очите.

— Гримсен иска много неща. Ако си твърде мила с него, може да реши, че иска и теб. Той може да те пожелае заради хубостта ти, както би копнял за рядко бижу. Или да те пожелае само за да види дали Мадок ще те отстъпи.

— Разбирам — казвам, опитвам се да приличам на човек, за когото не е нужно да се тревожи.

Тя ме пуска с вяла усмивка, май повярва, че сме се разбрали.

Тръгвам към гората с малката си кошничка. Когато стигам до дърветата, спирам, завладяна от облекчението, че вече не е нужно да играя ролята си. За миг тук мога да се отпусна. Поемам си няколко пъти дълбоко дъх и обмислям вариантите си. Отново и отново се връщам към Гримсен. Въпреки предупрежденията на Ориана той е най-добрият ми шанс да се измъкна от тук. При толкова вълшебни дрънкулки, може да ми направи две метални крила, които да ме отнесат у дома, или пък вълшебна шейна, която да бъде теглена от обсидианови лъвове. Поне той не познава достатъчно Тарин, че да се усъмни.

И ако иска нещо, което не мога да му дам, е, той има лошия навик да оставя ножове навсякъде.

Вървя през гората към хълм. От там мога да видя лагера и павилионите му. Забелязвам импровизираната ковачница, отделена от всички. Голям облак дим се издига от трите й комина. Забелязвам едно място в лагера, където има голяма кръгла палатка, около която кипи оживление. Може би Мадок е там, както и картите.

Забелязвам и нещо друго. Когато огледах за първи път лагера, видях малка палатка в подножието на планината, далече от останалите. От тук виждам, че там има и пещера. Двама пазачи стоят на входа й.

Странно. Изглежда неудобно отдалечена от всичко останало. Но може би това е смисълът — зависи какво има вътре. Достатъчно далече е, за да не се чуят и най-силните викове.

Потрепервам и тръгвам към ковачницата.

Гоблини, григове и острозъби създания с тънки крилца почти не ме поглеждат, докато минавам по края на лагера. Чувам някакво съскане и един от огрите облизва устни по не особено приветствен начин. Но не ме спира.

Ковачницата е отворена и аз виждам вътре Гримсен. Без риза, тънкото му космато тяло е наведено над острието, което кове. В ковачницата е ужасно горещо, въздухът е нажежен и мирише на креозот. Около Гримсен има всякакви оръжия и джунджурии, които не са просто джунджурии, разбира се: малки метални лодки, брошки, сребърни токове за ботуши, ключ, който прилича на изваян от кристал.

Мисля си за предложението, което Гримсен искаше да предам на Кардан, преди да реши, че в предателството се крие по-голяма слава: Ще му направя броня от лед, която ще разбива всяко острие и ще вледени сърцето му така, че да не чувства жалост. Кажи му, че ще му направя три меча, които, ако се използват в една и съща битка, ще се бият с мощта на трийсет войници.

Мисълта, че всичко това е в ръцете на Мадок, е ужасна.

Стягам се и чукам по рамката на вратата.

Гримсен ме забелязва и оставя чука.

— Момичето с обиците — казва той.

— Покани ме да дойда — напомням му. — Надявам се, че не е твърде скоро, но бях много любопитна. Може ли да попитам какво правиш, или е тайна?

Това явно му харесва. Той ми сочи с усмивка към огромната метална пръчка, по която работи.

— Изковавам меч, който може да разпука земната твърд на островите. Какво ще кажеш за това, смъртно момиче?

От една страна, Гримсен е изковал едни от най-великите оръжия, създавани някога. Но възможно ли е планът на Мадок да е буквално да разцепи армиите на Елфхейм? Мисля за Кардан, който накара морето да кипне, да се извият бури и дърветата да изсъхнат. Кардан, който получи клетвите на десетки владетели на по-нисшите дворове и е начело на техните армии. Може ли един меч да е толкова велик, че да устои на това, дори да е най-великото острие, изковавано някога от Гримсен?

— Мадок сигурно е благодарен, че си на негова страна — казвам неутрално. — И че ще получи такова оръжие.

— Хм — казва ми той и се втренчва в мен. — Би трябвало, нали? Можеш да го попиташ и сама, тъй като досега не е споменавал за благодарност. И ако случайно сътворят песни за мен, дали ще пожелае да ги чуе? Не. Няма време той за песни. Чудно, дали щеше да мисли така, ако песните бяха за него.

Явно ще го накарам да говори не като окуражавам самохвалството му, а като подклаждам негодуванието му.

— Ако той стане следващият върховен крал, за него ще се пеят песни.

Лицето на Гримсен помръква, устата му се изкривява леко в отвращение.

— Но ти, който си бил майстор ковач още по времето на Маб и при всички след нея, твоята история сигурно е по-интересна от неговата, по-подходяща за балади.

Страхувам се да не съм прекалила, но той засиява.

— О, Маб — казва, припомняйки си. — Когато дойде при мен да й изкова кръвната корона, тя ме удостои с огромна чест. И аз омагьосах короната, за да я защитя завинаги.

Усмихвам се окуражително. Знам това.

— Убийството на онзи, който я носи, причинява смъртта на виновника.

Той сумти.

— Искам моето творение да е дълговечно, точно както кралица Маб искаше нейният род да пребъде. Но аз ценя дори най-дребните си творения.

Той посяга да докосне обиците ми с почернелите си пръсти. Докосва и ухото ми, кожата му е топла и груба. Отдръпвам се със смях, надявам се да звучи като смях от скромност, а не като ръмжене.

— Тези например — казва той. — Махни скъпоценните камъни и красотата ти ще помръкне. Не само допълнителният блясък, който те дават, но и цялата ти красота, докато не погрознееш така, че дори вълшебните създания да изпищят от ужас, когато те погледнат.

Опитвам се да овладея порива да махна обиците от ушите си.

— И тях ли си проклел?

Той се усмихва лукаво.

— Не всички се отнасят към един майстор с такова уважение като теб, Тарин, дъще на Мадок. Не всеки заслужава даровете ми.

Обмислям това за миг, чудя се колко ли творения са излезли от ковачницата му. Колко ли от тях са прокълнати.

— Затова ли са те прокудили? — питам.

— Върховната кралица не хареса тази моя артистична свобода, затова вече не се ползвах с благоволението й, когато последвах Алдъркинг в изгнание — каза той и аз реших, че това вероятно означава „да“. — Тя искаше да е най-хитрата.

Кимам, сякаш в тази история няма нищо притеснително. Умът ми препуска, опитвам се да си спомня всичко, което е създал.

— Не подари ли ти на Кардан една обица, когато дойде в Елфхейм?

— Имаш добра памет — казва. Надявам се, че моята е по-добра от неговата, защото Тарин не присъства на пиршеството по Пълнолунието. — Тя му позволява да чува думите и на онези, които говорят далече от него. Много е полезна за подслушване.

Аз чакам с нетърпение.

Той се смее.

— Но ти не искаш да знаеш това, нали? Да, прокълната е. Само с една дума мога да я превърна в рубинен паяк, който ще го ухапе до смърт.

— А използва ли я? — попитах, като си спомних глобуса в кабинета на Кардан, в който един блестящ червен паяк пълзеше в паника по стъклото.

Изпълва ме ужас от предотвратената трагедия — и после огромен гняв.

Гримсен свива рамене.

— Е, още е жив, нали?

Типичен отговор за вълшебно създание. Звучи като „не“, но всъщност ковачът е опитал и не е успял.

Трябва да го притисна за още информация, да го попитам как да избягам от лагера, но не мога, не съм състояние да говоря още с него, без да го пронижа с някое от собствените му оръжия.

— Може ли да дойда пак? — казвам през зъби, усещам фалшивата си усмивка повече като гримаса.

Не ми харесва как ме поглежда, сякаш съм скъпоценен камък, който иска да инкрустира в метал.

— Бих се радвал — казва ми и посочва с ръка ковачницата и всички предмети в нея. — Както виждаш, харесвам красивите неща.