Холи Блек
Злият крал (26)

25

Ставам от земята, с петна от трева по коленете. Дланите ми са ожулени и мръсни. Главата ми е замаяна, сякаш все още очаквам да се движа с течението, макар че съм на сушата.

Поемам няколко пъти дълбоко дъх, опивам се от ласката на вятъра по лицето ми и от шума на листата по дърветата. Обградена съм от земни аромати, ароматите на Царството на феите, на дома.

Продължавам да мисля за думите на Дулкамара: че заради мен Кардан им забранил да отвърнат на нападението. Това едва ли е зарадвало поданиците му. Не съм сигурна дори дали Мадок би го сметнал за добра стратегия. И точно затова ми е трудно да повярвам, че се е съгласил, още повече че ако бях останала в морето, той щеше да се освободи от контрола ми. Никога не съм мислила, че ме харесва достатъчно, за да ме спаси. И не съм сигурна, че дори сега вярвам в това, докато не чуя причината за всичко от неговата уста.

Защото каквато и да е причината да ме върне, трябва да го предупредя за Призрака, за Гримсен и короната, за плана на Бейлкин да ме превърне в негов убиец.

Тръгвам пеша към двореца, защото така стражите ще се усетят, че ме няма, по-късно, отколкото, ако конярите забележат, че липсва ездитно животно. Все пак скоро се задъхвам. На половината път трябва да спра и да си почина на един дънер.

Добре си — казвам си. — Ставай.

Отнема ми много време да стигна до двореца. Докато вървя към вратите, изпъвам рамене и се опитвам да не показвам колко съм изтощена.

— Сенешале — казва един от стражите на вратите. — Моля за извинение, но ви е забранено да влизате в двореца.

Никога няма да ми отказваш аудиенция или да издаваш заповед да бъде отстранена от теб. За един странен миг се питам дали не съм била в морето по-дълго, отколкото ми каза Тарин. Може би една година и един ден. Но това е невъзможно. Присвивам очи.

— По чия заповед?

— Моля за извинение, милейди — казва друг рицар. Името му е Диармад. Знам, че е от доверените рицари на Мадок. — Генералът, вашият баща, издаде заповедта.

— Трябва да видя върховния крал — казвам аз с властен глас, но усещам в него пропълзяването на паника.

— Великият генерал ни каза да ви извикаме карета, ако дойдете, и ако е необходимо, да се качим в нея с вас. Мислите ли, че ще ви е нужно присъствието ни?

Стоя там, бясна и измамена.

— Не.

Кардан не би могъл да ми откаже аудиенция, но може да позволи на друг да издаде заповедта. Ако Мадок не му е поискал разрешение за това. Кардан не престъпва заповедта ми. А не е толкова трудно да се досетиш какви заповеди съм издала на Кардан — все пак повечето са все неща, които самият Мадок сигурно би му заповядал.

Знаех, че Мадок иска да управлява Царството на феите задкулисно. Но не ми е хрумвало, че може да намери начин да се озове до Кардан и да ме отреже.

Те ме изиграха. Заедно или поотделно, но ме изиграха.

Стомахът ми се свива от тревога.

Усещането да си измамен, срамът от това са ужасни. Оплитат мислите ми.

Спомням си как Кардан седеше на своя сив петнист кон на брега, безизразното му лице, наметалото, обшито с кожа, короната, която подчертава приликата му с Елдред. Може да го измамих да поеме тази роля, но не съм принуждавала земята да го приеме. Той има истинска власт и колкото по-дълго е на трона, толкова по-голяма ще става тя.

Той е станал върховният крал, и то без мен.

Това е всичко, от което се страхувах, когато замислих този глупав план. Вероятно Кардан отначало наистина не е искал властта, но сега тя вече му принадлежи.

Но най-лошото от всичко е, че за Кардан има смисъл да е далече от мен, да не мога да стигна до него. Когато Диармад и другите рицари ме спряха на вратите на двореца, се сбъдна страхът ми, който ме мъчи още откакто сложихме короната на главата на Кардан. И колкото и да е ужасно, това е по-логично от онова, в което опитвам да се убедя от месеци — че съм сенешалът на върховния крал на Царството на феите, че аз съм истинската власт, че мога да продължавам тази игра.

Питам се единствено защо не ме остави да гния в морето?

Обръщам се и тръгвам през дърветата към един от входовете към Двора на сенките. Надявам се да не се натъкна на Призрака. Ако се случи, не знам какво ще стане. Но ако се добера до Бомбата или Хлебарката, може би ще успея да си почина малко. И да получа необходимата информация. И да изпратя някой да пререже гърлото на Гримсен, преди да е довършил новата корона.

Когато стигам там обаче, откривам, че входът е срутен. Не, когато се вглеждам по-внимателно, виждам, че не е точно така — прилича на експлозия. Каквото и да е съборило входа, не е унищожило само него.

Не мога да дишам.

Коленича на боровите иглички, опитвам се да разбера какво виждам, защото ми се струва, че Дворът на сенките е бил погребан под земята. Сигурно е работа на Призрака — поредното предателство. Надявам се само Хлебарката и Бомбата да са оцелели.

Моля те, нека са живи.

И все пак вече нямам начин да ги намеря и съм в безизходица. Сковано се връщам през градините.

Група вълшебни деца са се събрали около учител. Едно момче от чучулигите къса сини рози от кралските храсти, докато Вал Морен стои до него и пуши дългата си лула, а на рамото му е кацнал неговият гарван.

Косата му е рошава, сплъстена на места и сплетена с пъстри ленти и звънчета. Около устата му има бръчки на усмивка.

— Можеш ли да ме вкараш в двореца? — питам го.

Малко вероятно, но вече не ми пука дали ще се изложа. Ако успея да вляза вътре, вероятно ще разбера какво се е случило с Двора на сенките. Ще се добера до Кардан.

Вал Морен извива вежди.

— Знаеш ли какви са те? — пита ме и маха с ръка към момчето, което се обръща да ни погледне с неприязън.

Вероятно Вал Морен не може да ми помогне. Може би Царството на феите е място, където един луд може да се прави на глупак и да прилича на пророк — но може и да си е просто луд.

Момчето продължава да къса розите и си тананика.

— Елфи…? — питам аз.

— Да, да — отвръща нетърпеливо. — Вълшебни създания. Невеществени, не остават в една форма. Като семената на цветята, хвърлени към небето.

Гарванът започва да грачи.

Вал Морен дърпа дълго от лулата си.

— Когато срещнах Елдред, той яздеше млечнобял жребец и всичките ми предишни мечти станаха на прах и пепел.

— Обичаше ли го?

— Разбира се — казва ми той, но сякаш говори за далечното минало, за стара приказка, която просто иска да разкаже, както я е разказвал преди. — Когато го срещнах, дългът, който усещах към семейството си, се разнищи и прокъса като старо палто. И в момента, в който ръцете му докоснаха кожата ми, бях готов да изгоря воденицата на баща си до основи само за да ме докосне отново.

— Това любов ли е? — питам аз.

— Ако не е любов, то нещо, което много прилича на нея.

Мисля за Елдред, какъвто го познавах, стар и прегърбен. Но си спомням, че изглеждаше по-млад, щом короната бе свалена от главата му. Питам се колко ли още щеше да се подмлади, ако не беше посечен.

— Моля те, просто ми помогни да вляза в двореца.

— Когато Елдред яздеше своя млечнобял жребец — казва отново той, — той ми направи предложение. „Ела с мен — каза ми — в земите под хълма и ще те храня с ябълки, с медовина и с любов. Никога няма да остарееш и ще узнаеш всичко, което някога си искал да знаеш.“

— Звучи доста добре — признавам аз.

— Никога не прави сделки с тях — казва ми, като внезапно хваща ръката ми. — Нито добра, нито лоша сделка, нито глупава, нито странна, но най-вече такава, която звучи много добре.

Въздъхвам.

— Живея тук почти цял живот. Знам това!

Гласът ми стряска гарвана, който скача от рамото му, за да полети към небето.

— Тогава узнай и това — казва Вал Морен, като ме гледа. — Може да не ти помогна. Това е едно от нещата, от които се отказах. Обещах на Елдред, че щом стана негов, ще се отрека от човеците. И никога няма да избера смъртен пред елф.

— Но Елдред е мъртъв — настоявам.

— Но обещанието ми остава.

Той вдига ръце пред себе си сякаш в безсилие.

— Ние сме човеци — казвам аз. — Ние можем да лъжем. Можем да нарушаваме обещанията си.

Но той ме поглежда със съжаление, сякаш аз съм тази, която греши.

Гледам го как се отдалечава и вземам решение. Само един от тях има причина да ми помогне, само в него мога да съм сигурна.

Ще идваш в Холоу Хол, когато можеш — каза ми Бейлкин.

Сега е подходящ момент.

Принуждавам се да вървя, макар че пътят през Млечния лес не е пряк и минава твърде близо до морето. Когато поглеждам към водата, през мен преминава тръпка. Няма да е лесно да живея на остров, ако се ужасявам от вълните.

Минавам покрай Езерото на маските. В него виждам три пиксита, които ме гледат с явна тревога. Потапям ръце и мия лицето си с чистата вода. Дори пия малко, макар че е вълшебна и не съм сигурна дали е безопасно. Все пак прясната вода беше твърде ценна за мен, за да подмина такава възможност.

Щом виждам Холоу Хол, спирам, за да събера дъх и кураж.

Тръгвам към вратата възможно най-смело. Мандалото минава през носа на зловещо резбовано лице. Вдигам ръка да докосна халката и лицето отваря очи.

— Помня те — казва вратата. — Дамата на моя принц.

— Грешиш — казвам аз.

— Едва ли. — Вратата се отваря с леко скърцане, което говори за рядка употреба. — Привет и добре дошла.

В Холоу Хол няма слуги и пазачи. Без съмнение, на принц Бейлкин му е трудно да примами вълшебни създания да му служат, когато е съвсем ясно, че е на страната на Морските дълбини. А заради новите заповеди на Кардан вече не може да примамва смъртни във вечно робство. Тръгвам през отекващите зали към салона, където Бейлкин пие вино, обграден от десетина дебели свещи. Над главата му танцуват червени молци. Беше се отървал от тях в морето, но след завръщането му отново го обграждат като привлечени от пламък на свещ.

— Някой видя ли те? — пита ме.

— Не мисля — отвръщам с реверанс.

Той става, отива до дълга маса и взема малко стъклено мускалче.

— Сигурно не си успяла да убиеш брат ми?

— Мадок е забранил да ме пускат в двореца — отвръщам. — Мисля, че се страхува от влиянието ми над върховния крал, но не мога да сторя нищо на Кардан, ако не ми позволяват да стигна до него.

Бейлкин отпива отново от виното си и тръгва към мен.

— Ще има бал, маскарад в чест на един от владетелите на нисшите дворове. Ще се състои утре и ако успееш да се измъкнеш от Мадок, ще намеря начин да те вкарам. Ще можеш ли да си намериш костюм и маска, или ще трябва и за това да се грижа аз?

— Да, мога.

— Добре. — Той вдига мускала. — Ще е твърде драматично да го пронижеш с нож пред всички. Отровата е много по-лесен начин. Искам да носиш това с теб, докато не останеш насаме с него, и после да я излееш тайно във виното му.

— Добре — отвръщам тържествено.

Той ме хваща за брадичката, в гласа му се усеща магия.

— Кажи ми, че си моя, Джуд.

После слага мускала в ръката ми и затваря пръстите ми над него.

— Аз съм твоя, принц Бейлкин. — Гледам го право в очите и го лъжа от цялото си разбито сърце. — Прави с мен каквото искаш. Аз съм твоя.