Оинкан Брейтуей
Сестра ми, сериен убиец

Думи

Айюла ме вика с тези думи: Кореде, убих го.

Надявах се повече никога да не ги чуя.

Белина

Обзалагам се, не знаете, че белината прикрива миризмата на кръв. Повечето хора я използват безразборно, приемайки, че чисти всичко, без да си направят труда да прочетат състава на етикета или по-късно да огледат внимателно мястото, което уж са почистили. Белината дезинфекцира, но не върши кой знае каква работа при налепи и остатъци, така че аз я използвам едва след като съм изтъркала всички следи от живот и смърт.

Видно е, че банята, в която се намираме, е наскоро ремонтирана. Изглежда така, сякаш никога не е била използвана, особено след като отделих близо три часа да я чистя. Най-мъчното беше да достигна до кръвта, потекла между душа и уплътнението. Това място лесно се забравя.

Върху плотовете няма нищо; душгелът, четката за зъби и пастата са прибрани в шкафчето над мивката. Остава килимчето под душа — черно усмихнато личице на жълт фон в иначе бялото помещение.

Айюла седи на тоалетната, увила ръце около вдигнатите си колене. Кръвта по роклята й е засъхнала, така че няма опасност да капе по белите лъснати плочки. Растите й са вдигнати на главата, за да не метат пода. Не сваля от мен големите си кафяви очи, уплашена, че ме е ядосала и ей сега ще се изправя и ще подхвана конското.

Аз не съм ядосана. Може би само уморена. Потта от челото ми капе по пода и аз я избърсвам със синята гъба.

Обади ми се тъкмо когато се канех да хапна. Бях сложила всичко на таблата: вилицата отляво на чинията, ножа — отдясно. Сгънах салфетката като коронка и я сложих в средата на чинията. Бях спряла филма на началните надписи, а таймерът на фурната тъкмо беше изписукал, когато телефонът ми завибрира яростно на масата.

Докато се прибера, храната ще е изстинала.

Изправям се и изплаквам ръкавиците си в мивката, но не ги свалям. Айюла наблюдава отражението ми в огледалото.

— Трябва да разкараме тялото — казвам аз.

— Сърдиш ли ми се?

Може би нормален човек би се сърдил, но в момента мисля само за неотложната задача да се отървем от трупа. Когато пристигнах, го свалихме в багажника на колата ми, за да мога да изчистя и измия, без да се налага да търпя студения му поглед.

— Вземи си чантата — отвръщам аз.

Отиваме при колата, той ни чака все така в багажника.

По това време на нощта на Третия мост^[1] няма почти никакво движение, нито осветление, така че е тъмно като в рог, но ако човек погледне в далечината, ще види светлините на града. Хвърляме го при предишния — във водата. Поне няма да му е самотно.

Част от кръвта е попила в тапицерията на багажника. Айюла предлага да я почисти, но аз взимам от ръцете й домашно приготвената си смес от една лъжица амоняк и две чаши вода и я изливам върху петното. Не знам с каква техника разполагат следователите в Лагос, но Айюла не би могла да го почисти толкова добре като мен.

Тефтерът

— Кой беше това?

— Феми.

Записвам името. Двете сме в моята стая. Айюла седи с кръстосани крака на дивана, облегнала глава на възглавницата. Докато се къпеше, аз изгорих роклята й. Сега носи розова тениска и мирише на бебешка пудра.

— А фамилията му?

Тя се смръщва и свива устни, после разтърсва глава, като че се опитва да изтръска името в предната част на мозъка си. Не се получава. Тя вдига рамене. Трябваше да взема портфейла му.

Затварям тефтера. Той е съвсем мъничък, побира се спокойно в дланта ми. Веднъж гледах клип на TEDx, в който един мъж разказваше, че откакто свикнал да носи със себе си бележник и да записва по един щастлив миг всеки ден, животът му се променил. Затова си купих този тефтер. На първата страница написах: „Видях бяла сова през прозореца на стаята си“. Оттогава си стои празен.

— Знаеш ли, не съм виновна аз.

Не, не знам. Не знам дори за какво говори. За това, че не си спомня фамилията му? Или за смъртта му?

— Кажи ми какво стана.

Стихотворението

Феми й написал стихотворение.

(Стихотворението помни, но името му — не.)

Предизвиквам те: открий

недостатък в прелестта й

или намери жена,

която ще застане

до нея, без да повехне.

Дал й го на листче, сгънато на две, като в прогимназията, когато си подавахме любовни бележки през чиновете. Айюла се трогнала (тя винаги се трогваше от обожанието) и се съгласила да стане негова жена.

В деня, в който направили един месец, тя го намушкала в банята на апартамента му. Не го била планирала, естествено. Той бил ядосан, крещял й, а горещият му, смърдящ на лук дъх я блъскал в лицето.

(Но защо е носела ножа?)

Ножът беше за самозащита. Една жена никога не може да бъде сигурна с мъжете; те си искат своето и го искат веднага. Не искала да го убие, искала само да го предупреди, но той не се уплашил. Феми беше над метър и осемдесет висок и тя вероятно е изглеждала като кукла до него с дребничката си фигура, дългите си мигли и пълните си розови устни.

(По нейни думи, не мои.)

Убила го с първия замах, промушвайки го право в сърцето. Но после повторила още два пъти, за всеки случай. Той се свлякъл на земята. Тя чувала само собственото си дишане и нищо друго.

Тяло

Чували ли сте това и преди? Две момичета влизат в стая. Стаята е в апартамент. Апартаментът е на третия етаж. В стаята лежи труп на възрастен мъж. Как успяват да свалят трупа до първия етаж, без никой да ги види?

Първо: набавят си нужните материали.

— Колко чаршафа ни трябват?

— Колко има?

Айюла изтича и се върна със сведението, че в шкафа в мокрото помещение има пет чаршафа. Аз прехапах устни. Трябваха ни много, но се боях, че близките може да забележат, ако единственият чаршаф се окаже този върху леглото му. За средностатистически мъж това не би било необичайно, но този беше педант. Библиотеката му бе подредена по азбучен ред. Банята беше пълна с почистващи препарати; дори купуваше същите дезинфектанти като мен. Кухнята му светеше. Айюла просто не изглеждаше на място тук; мана в чистото му съществуване.

— Донеси три.

Второ: почистват кръвта.

Попих кръвта с кърпа и я изцедих в мивката. Повторих действието толкова пъти, колкото бе нужно, за да подсуша пода. Айюла висеше над главата ми, пристъпвайки от крак на крак. Не обръщах внимание на нетърпението й. Много повече време отнема да се избавиш от тяло, отколкото от душа, особено ако не искаш да оставяш следи от нередни постъпки. Погледът ми обаче постоянно се стрелкаше към свлечения труп, подпрян на стената. Нямаше да успея да свърша добре работата си, докато не махнехме това тяло оттам.

Трето: превръщат го в мумия.

Разстлахме чаршафите на вече сухия под и тя го уви в тях. Аз не исках да го докосвам. Виждах релефното му тяло под бялата тениска. Приличаше на мъж, който може да преживее няколко рани, но същото е важало и за Ахил и Цезар. Жалко, че смъртта щеше да изпили широките му рамене и плочките по корема му, докато останат само костите. Когато дойдох, проверих пулса му три пъти, после още три пъти. Изглеждаше просто заспал, толкова умиротворено излъчване имаше. Сега стоеше до стената с наведена глава, превит гръб и разкривени крака.

Айюла издърпа тялото му върху чаршафите, като пъшкаше. Избърса потта от челото си и остави следа от кръв по него. Зави трупа и го скри от погледа ми. После й помогнах да го завърти и увие целия в плат. Изправихме се и го погледнахме.

— Сега какво? — попита тя.

Четвърто: преместват тялото.

Можехме да използваме стълбите, но си представих как срещаме някого, докато мъкнем нескопосано увит труп. Хрумнаха ми няколко възможни обяснения:

„Правим номер на брат ми. Той спи много дълбоко и го местим, за да се събуди на друго място.“

„Не, не, това не е истински човек, за какви ни вземате? Това е манекен.“

„Не, госпожо, това е чувал с картофи.“

Представих си разширените от ужас очи на измисления свидетел, който си плюе на петите. Не, и дума не можеше да става за стълбите.

— Трябва да вземем асансьора.

Айюла отвори уста да попита нещо, но само поклати глава и я затвори. Тя беше свършила своята работа, останалото беше за мен. Вдигнахме го. Трябваше да поема тежестта с коленете, не с гърба си. Усетих как нещо изпращя и изпуснах моята част на тялото, която тупна на земята. Сестра ми завъртя очи. Хванах го отново за краката и го понесохме към вратата.

Айюла изтича при асансьора, натисна копчето и се върна, за да вдигне отново раменете на Феми. Аз се огледах, за да се уверя, че на площадката няма никого. Изкушавах се да се помоля никой съсед да не отвори вратата си в този момент, но подозирам, че това щеше да бъде от онези молитви, на които Той не отговаря. Трябваше да разчитам на късмета и скоростта. Тихо го извлачихме по каменния под. Асансьорът иззвънтя тъкмо навреме и отвори паст да ни погълне. Надникнах да видя дали е празен, след което го натъпкахме в ъгъла, така че да не се вижда от пръв поглед.

— Моля, задръжте асансьора! — извика един глас.

С периферното си зрение видях как Айюла посяга да натисне копчето, за да не се затворят вратите. Плеснах я по ръката и натиснах няколко пъти бутона за партера. В последния момент зърнах разочарованото лице на млада майка. Почувствах се малко виновна — в едната си ръка носеше бебе, в другата — чанти, но не толкова, че да рискувам да попадна в затвора. Пък и къде беше тръгнала по това време с малко дете на ръце?

— Какво ти става? — просъсках на Айюла, макар да знаех, че жестът й беше инстинктивен. Може би същата импулсивност, с която забиваше ножа.

— Моя грешка — отвърна тя кратко.

Преглътнах думите, които заплашваха да се излеят от устата ми. Не му беше времето сега.

На партера оставих Айюла да пази тялото и да държи асансьора. Ако видеше някой да приближава, трябваше да затвори вратите и да се качи на последния етаж, а през останалото време да ги държи отворени, така че никой да не може да я извика. Аз изтичах до колата си и я преместих пред задния вход на сградата, след което пренесохме трупа. Сърцето ми спря да се блъска в гърдите ми чак когато затворихме багажника.

Пето: почистват с белина.

Престилки

Ръководството на болницата реши да смени бялата униформа на сестрите с бледорозова, защото бялото започваше да прилича на пресечена сметана. Аз обаче държах на бялата си престилка, а и тя до ден-днешен изглежда чисто нова.

Таде забелязва това.

— Каква е тайната? — пита той, като докосва ръкава ми.

Облива ме топлина, сякаш е докоснал кожата ми. Подавам му картона на следващия пациент, мъчейки се да измисля как да продължа разговора, но истината е, че не можеш да изкараш чистенето секси, освен ако не миеш спортна кола по бикини.

— Гугъл знае всичко — отвръщам.

Той се засмива, поглежда картона и изпъшква.

— Пак госпожа Ротину ли?

— Мисля, че обича да ви вижда, докторе.

Той ме поглежда и се усмихва. Аз се опитвам да отвърна със същото, без да се издам, че от вниманието му устата ми пресъхва. На излизане от стаята поклащам бедра, както прави Айюла.

— Добре ли си? — чувам гласа му, когато посягам към дръжката на вратата. Обръщам се.

— Моля?

— Ходиш странно.

— О… да, разтегнала съм мускул.

Срам, срам, твойто име знам.

Отварям вратата и бързо излизам.

Госпожа Ротину седи на един от множеството кожени дивани в приемната. Заела го е целия, като е сложила до себе си чантата си и несесера си с гримове. Пациентите вдигат очи към мен, надявайки се, че е дошъл техният ред. Госпожа Ротину пудри лицето си, но когато се приближавам до нея, спира.

— Лекарят готов ли е да ме приеме? — пита тя. Аз кимвам и тя става, като щраква кутийката с пудрата. Давам й знак да ме последва, но тя слага ръка на рамото ми. — Знам пътя.

Госпожа Ротину има диабет тип 2, иначе казано, ако се храни правилно, поотслабне и си приема инсулина навреме, няма причина да я виждаме толкова често. Но ето я отново тук; едва не подскача по коридора към кабинета на Таде. Разбирам я. Той умее да гледа така, че да се чувстваш като единственото нещо, което има значение в момента, и не пести усмивката си. Погледът му не се отмества, не се плъзга по теб.

Пренасочвам се към регистратурата и тръсвам папката си достатъчно силно, за да събудя Инка, която е открила начин да спи с отворени очи. Бунми се намръщва, защото тъкмо записва час на пациент по телефона.

— По дяволите, Кореде! Не ме буди, ако няма пожар.

— Това е болница, не хотел.

Тя промърморва: „Кучка!“ зад гърба ми, но аз не й обръщам внимание. Изпускам дъха си през зъби и отивам да търся Мохамед. Преди час го пратих на третия етаж и естествено, намирам го още там, подпрян на стирката, да флиртува с Асиби — онази с дългата, боядисана червена коса и смайващо гъсти мигли, също чистачка. Щом ме вижда да се задавам по коридора, тя веднага хуква нанякъде, а Мохамед се обръща към мен.

— Ма^[2], аз само…

— Не ме интересува. Изми ли прозорците в приемната с гореща вода и една четвърт дестилиран оцет, както ти казах?

— Да, ма.

— Добре… покажи ми оцета.

Той пристъпва от крак на крак, забил поглед в пода, не знаейки как да се измъкне от лъжата, която току-що е казал. Не се учудвам, че не може да мие прозорци — подушвам го от десет крачки; гадна, задушлива смрад. За жалост, миризмата не е основание за уволнение.

— Не вижда къде купи иде.

Упътвам го към близкия магазин и той се затътря към стълбището, зарязвайки кофата по средата на коридора. Викам го обратно да почисти подире си.

Когато слизам долу, Инка отново спи. Очите й гледат в нищото, също като на Феми. Премигвам, за да прогоня образа му от главата си, и се обръщам към Бунми.

— Госпожа Ротину приключи ли?

— Не.

Въздъхвам. В чакалнята има хора, а като че ли всички лекари са заети с приказливи пациенти. Ако зависеше от мен, всеки пациент щеше да има фиксирано време за консултация.

Пациентът

Пациентът в стая 313 е Мухтар Яутай.

Той лежи на леглото, а краката му се показват изпод завивката. Има дълги крака, прикачени към дълъг торс. Беше си слаб още като дойде, но оттогава отслабна още повече. Ако не се събуди скоро, съвсем ще изчезне.

Взимам стола, който стои до масичката в ъгъла, и го слагам на няколко сантиметра от леглото му. Сядам и отпускам глава в ръцете си. Усещам как започва да ме боли глава. Дойдох да поговорим за Айюла, но не мога да изкарам Таде от ума си.

— Иска ми се…

През няколко секунди се чува успокояващ звук от монитора на сърцето. Мухтар не помръдва. В кома е от пет месеца: автомобилна катастрофа, докато брат му шофирал. Единственото, което бе получил братът за вложените усилия, беше камшичен удар.

Веднъж видях съпругата на Мухтар; напомни ми Айюла. Не че имаше запомняща се външност, просто беше глуха и сляпа за всичко друго, освен за собствените си нужди.

— Не е ли скъпо да го държим в това състояние? — попита ме тя.

— Да дръпна ли щепсела? — отвърнах аз.

Тя вирна брадичка, засегната от въпроса.

— Уместно е да се информирам за ситуацията.

— Доколкото разбрах, парите идват от негови имоти…

— Е, да… но… аз просто…

— Да се надяваме, че скоро ще излезе от комата.

— Да… да се надяваме.

Но оттогава мина много време и наближава денят, когато дори децата му ще сметнат, че изключването на животоподдържащите системи е най-доброто решение за всички.

Дотогава ще играе ролята на прекрасен слушател и загрижен приятел.

— Иска ми се Таде да ме види, Мухтар. Наистина да ме види.

Жега

Жегата е тягостна и ние пазим енергията си, като ограничаваме движенията си. Айюла се е изтегнала напреки на леглото ми по розов дантелен сутиен и черни дантелени прашки. Неспособна е да носи удобно бельо. Кракът й е провесен от единия край, ръката й — от другия. Това е тяло на фатална жена от музикален клин, на митична прелъстителка, на сукуб. То опровергава ангелското й лице. От време на време въздъхва, за да ми покаже, че е жива.

Обадих се на майстора на климатици, който упорито твърдеше, че ще дойде след десет минути. Оттогава минаха два часа.

— Умирам тук — простенва Айюла.

Домашната помощница мудно домъква вентилатор и го слага така, че да духа към Айюла, сякаш сляпа за потта, която се стича по моето лице. Силното бръмчене на перките е последвано от повей и стаята едва доловимо се разхлажда. Свалям крака от дивана и се завлачвам към банята. Пълня мивката със студена вода и плискам лицето си, загледана във вълничките. Представям си вода, отнасяща труп. Какво ли би помислил Феми за участта си, докато се разлага под Третия мост?

Във всеки случай мостът и друг път е виждал смъртта.

Неотдавна един автобус, натъпкан до тавана с пътници, излетя от него и падна в лагуната. Никой не оцеля. После шофьорите на автобуси започнаха да подвикват на потенциалните си клиенти: „Оса право! Оса право!“ („Право към лагуната! Право към лагуната!“).

Айюла се дотътря и смъква гащичките си:

— Трябва да пишкам.

Тя се пльоква на тоалетната и щастливо въздиша, докато урината й барабани по керамичната чиния.

Аз дръпвам запушалката на мивката и си излизам. Прекалено горещо е, за да възразявам срещу начина на употребата на банята ми или да й напомням, че си има собствена. Прекалено горещо е, за да говоря.

Възползвам се от отсъствието на Айюла и се просвам на леглото си. Затварям очи и го виждам. Феми. Лицето му се е запечатало завинаги в съзнанието ми. Неволно се замислям що за човек е бил. Другите ги познавах приживе, но него не бях виждала.

Знаех, че сестра ми излиза с някого; всички признаци бяха налице — потайните усмивки, среднощните разговори. Трябваше да обърна повече внимание. Ако се бях запознала с него, може би щях да забележа този характер, за който тя говореше. Може би щях да я отклоня от него и щяхме да избегнем този развой на събитията.

Чувам как Айюла пуска водата в тоалетната; в този миг телефонът й започва да вибрира и ми дава идея. Защитен е с парола, ако „1234“ може да се нарече защита. Преглеждам множеството й селфита, докато намирам негова снимка. Устните му са стиснати, но очите му се смеят. Айюла също е там, прекрасна, както винаги, но неговата енергия изпълва кадъра. Усмихвам му се.

— Какво правиш?

— Получи съобщение — осведомявам я аз и бързо връщам началния екран.

Инстаграм

#FemiDurandIsMissing обикаля света. Една публикация привлича особено много внимание: тази на Айюла. Под снимката, на която са заедно, тя обявява, че е последният човек, който го е видял жив, и моли всеки, всеки, който знае нещо, да се обади.

Написа го, докато беше в стаята ми, също както сега, но не спомена какво е намислила. Обяснява, че ако си била замълчала, щяла да изглежда безсърдечна — все пак, това било нейното гадже. Телефонът й иззвънява и тя вдига.

— Ало?

После ме сритва.

— Какво, по…?

„Майката на Феми“, пояснява беззвучно тя. Прималява ми; откъде, по дяволите, е взела номера на сестра ми? Айюла включва високоговорителя.

— … скъпа, споменавал ли ти е, че ще пътува?

Аз яростно клатя глава.

— Не, не. Аз си тръгнах доста късно — отвръща Айюла.

— Не е отишъл на работа на другия ден.

— Хм… понякога излизаше да тича през нощта.

— Знам, колко пъти му казвах, че не е безопасно!

Жената от другата страна на линията се разплаква. Емоцията й е толкова силна, че и аз заплаквам; не издавам и звук, но сълзите парят носа, бузите и устните ми, макар да нямам никакво право. Айюла също заплаква. Моите сълзи винаги я провокират. Открай време е така. От друга страна, аз рядко плача. Нейните ридания са силни и безутешни. Накрая се смаляват до хълцане и всички утихваме.

— Молете се за моето момче — казва пресипнало жената и затваря.

Аз се нахвърлям върху сестра си.

— Какво, по дяволите, ти става?

— Какво да ми става?

— Не разбираш ли какво направи? Да не би да ти харесва?

Грабвам една салфетка и й я подавам, после взимам още една за себе си.

Очите й притъмняват и тя започва да суче растите си.

— Напоследък ме гледаш така, сякаш съм чудовище — казва едва чуто тя.

— Не мисля, че си…

— Хвърляш вината върху жертвата…

Жертва ли? Нима е случайност, че Айюла никога не е имала следа по себе си, дори една драскотина, от всички тези инциденти? Какво иска от мен? Какво очаква да кажа? Броя секундите; ако се забавя достатъчно с отговора, това би било отговор само по себе си. Спасява ме изскърцването на вратата. Мама влиза, притиснала с една ръка недооформения си тюрбан.

— Хвани тук.

Ставам и хващам свободната част на тюрбана. Тя се завърта, за да се погледне в стоящото огледало. Миниатюрните й очи оглеждат широкия нос и пълните устни, прекалено големи за слабото й овално лице. Червилото още повече ги подчертава. Аз изглеждам досущ като нея; имаме дори еднакви бенки под лявото око. Долавям иронията. Прелестта на Айюла е феномен, който изненада и майка ми. Беше толкова благодарна, че забрави да пробва за момче.

— Отивам на сватбата на момчето на Сопе. И двете трябва да дойдете. Може да се запознаете с някого там.

— Не, благодаря — отказвам сковано аз.

Айюла се усмихва и поклаща глава. Мама се въси в огледалото.

— Кореде, знаеш, че сестра ти ще дойде, ако и ти дойдеш. Защо не искаш да се омъжи?

Като че Айюла се съобразява с някого, освен със себе си. Предпочитам да не обръщам внимание на нелогичното твърдение на майка си, нито на факта, че е значително по-заинтересувана от брачната участ на сестра ми, отколкото от моята. Все едно любовта е само за красивите.

В крайна сметка тя не е имала любов. Имала е баща политик и мъж, за когото бракът с нея бил средство да постигне целите си.

Тюрбанът е готов — истински шедьовър върху дребничката глава на майка ми. Тя навежда глава наляво-надясно, после се намръщва, недоволна от вида си, въпреки тюрбана, скъпите накити и майсторския грим.

Айюла става и я целува по бузата.

— Много елегантно изглеждаш! — казва тя.

В момента, в който го изрича, то се сбъдва: майка ни се издува от гордост, вирва брадичка и изпъва рамене. Вече може да мине за важна дама.

— Може ли да те снимам? — пита сестра ми и вади телефона си.

Майка ми заема сигурно стотина пози под наставленията на Айюла, а после заедно преглеждат снимките и избират тази, която им харесва най-много: профил на майка ми, която стои с ръка на хълбока и се смее, отметнала глава назад. Хубава снимка е. Айюла се вглъбява в телефона, прехапала устни.

— Какво правиш?

— Пускам я в „Инстаграм“.

— Ти полудя ли? Забрави ли предишната си публикация?

— Каква е била предишната й публикация? — намесва се мама.

Усещам как ме побиват тръпки. Напоследък се случва често.

— Аз… Феми изчезна — отговаря Айюла.

— Феми? Онова хубаво момче, с което излизаше?

— Да, мамо.

— Jesu saanu fun wa!^[3] Защо не ми каза?

— Аз… бях в шок.

Мама се спуска към нея и силно я прегръща.

— Аз съм ти майка, трябва да ми казваш всичко. Разбираш ли?

— Да, мамо.

Това, разбира се, е невъзможно. Няма как да й каже всичко.

Задръстване

Седя в колата си и си играя с копчето на радиото, защото няма какво друго да правя. Задръстванията са бич за този град. Часът с едва 5:15 сутринта, а колата ми е притисната от другите на пътя и не може да помръдне. Кракът ми омаля да натиска спирачката.

Вдигам очи от радиото и неволно срещам погледа на един от ЛАСТМА^[4], който дебне из колоната и търси следващата си безпомощна жертва. Присвива бузи, намръщва се и тръгва към мен.

Сърцето ми пада в обувките, но няма време да го вдигам. Стисвам здраво волана, за да успокоя треперенето на ръцете си. Знам, че това няма нищо общо с Феми. Полицията в Лагос далеч не е толкова ефикасна. Онези служители, които са натоварени със задачата да пазят сигурността по улиците, са заети предимно да пренасочват пари от обществеността към скромната си заплата. Няма никакъв начин да са надушили следите ни.

Освен това този е пътен полицай. Най-важната му мисия и raison d’être^[5]: да преследва шофьори, преминаващи на червен светофар. Поне това си казвам, докато ми призлява.

Онзи чука на прозореца. Свалям го няколко сантиметра, колкото да не го ядосам, но недостатъчно, за да може да бръкне с ръка и да отключи вратата ми.

Той подпира ръка на покрива и се привежда, сякаш сме стари приятели. Жълтата риза и кафявите панталони са така колосани, че дори вятърът не успява да ги помръдне. Изрядната униформа е знак за уважение към професията; поне такава е идеята. Има тъмни очи, като кладенци в пустиня, а кожата му е светла почти като на Айюла. Мирише на ментол.

— Знаете ли защо ви спрях?

Изкушавам се да отбележа, че ме спря задръстването, но очевидно съм в слаба позиция. Няма къде да избягам.

— Не, сър — отвръщам колкото мога по-мило.

Знам, че ако търсеха нас, нямаше да пратят ЛАСТМА, и то тук. Знам…

— Заради колана. Не сте сложили колана.

— О…

Позволявам си да си поема дъх. Колите пред мен се преместват с педя напред, но аз не мога да мръдна.

— Книжката и талона на колата, моля.

Никак не ми се ще да му давам книжката си. Това би било безразсъдно, все едно да му позволя да влезе в колата. Веднага ще повика подкрепление. Забавям се с отговора и той понечва да отвори вратата, но вижда, че е заключена, и изръмжава. Изправя се и заговорническото му изражение се изпарява.

— Госпожо, казах книжката и талона! — излайва той.

В друг случай бих се противопоставила, но сега не мога да си позволява да привлека вниманието върху себе си; не и докато шофирам колата, с която откарахме Феми в последния му дом. Съзнанието ми постоянно се връща към амонячното петно в багажника.

— Ora^[6] — казвам аз с всичката почтителност, на която съм способна, — не сърдете. Грешка бе. Няма повтори.

Думите са повече негови, отколкото мои. Мъжете от този сорт се вбесяват от образовани жени и аз се опитвам да говоря на развален английски, но подозирам, че това още повече издава възпитанието ми.

— Жено, отвори вратата!

Другите коли продължават да пълзят напред. Някои ме гледат съчувствено, но никой не спира да ми помогне.

— Ога, моля ви да поговорим, сигурна съм, че ще се разберем. — Гордостта ми отдавна се е отлъчила от мен. Какво мога да направя? Всеки друг път бих нарекла този човек престъпник, и то с право, но действията на Айюла са ме направили предпазлива. Мъжът скръства ръце, недоволен, но все пак готов да ме изслуша. — Не лъжа, нямам много пари. Но ако вие…

— Да съм казал нещо за пари? — Той отново посяга към вратата, сякаш бих я отключила. Изправя се и слага ръце на хълбоците. — Оя^[7], паркирайте!

Отварям уста, после я затварям и просто го гледам.

— Отключете колата. Или отиваме в участъка и там ще се разправяме.

Сърцето ми бие в ушите. Не мога да рискувам да претърсят колата.

— Ога, моля ви, нека да се разберем помежду си.

Молбата ми звучи пронизително. Той кимва, оглежда се и отново се навежда към мен.

— За колко говорим?

Вадя 3000 найри от портмонето си с надеждата да са достатъчно и да ги приеме бързо. Очите му светват, но лицето му се смръщва.

— Несериозно.

— Ога, колко искате?

Той облизва устни, оставяйки по тях слюнка, която лъщи насреща ми.

— На дребна риба ли ви приличам?

— Не, сър.

— Дайте тогава нещо, което става за голям мъж. Въздъхвам. Гордостта ми махва за сбогом и аз добавям още 2000. Той ги взима и тържествено кимва.

— Слагайте колана и гледайте да не се повтаря.

После се отдалечава, а аз закопчавам колана си.

Треперенето най-после изчезва.

Регистратура

В болницата влиза мъж и се отправя към гишето на регистратурата. Нисък е, но обиколката му компенсира. Върви така напористо към нас, че аз се приготвям да посрещна сблъсъка.

— Имам записан час!

Инка стисва зъби и го дарява с най-лъчезарната си усмивка.

— Добро утро, господине, бихте ли ми казали името си?

Той подхвърля името си и тя се залавя да преглежда документите си, като бавно движи пръст по тях. Не можеш да пришпориш Инка, но ако си настойчив, става особено бавна. След малко мъжът започва да барабани с пръсти, после да потропва с крака. Тя вдига очи и го поглежда изпод миглите си, след което отново ги сваля и продължава търсенето. Мъжът издува бузи, на път е да експлодира. Чудя се дали да не се намеся, за да предотвратя ескалацията, но малко викове от изнервен пациент могат да се отразят добре на Инка, така че се облягам обратно назад и продължавам да наблюдавам.

Телефонът ми светва и го поглеждам. Айюла е. Звъни ми за трети път, но аз не съм в настроение да говоря с нея. Може би ме търси, защото е пратила още един мъж в гроба без време или пък защото иска да купя яйца на прибиране. И в двата случая няма да вдигна.

— Ето! — извиква Инка, въпреки че я видях как преглежда точно тази папка два пъти и продължава с други. Мъжът издиша през ноздри.

— Господине, закъснели сте с половин час.

— Ъ?

Неин ред е да издиша.

Тази сутрин е по-тихо от обикновено. От мястото, на което седим, виждаме всички в чакалнята. Тя е оформена като дъга, а регистратурата и диваните гледат към входа и големия телевизор. Ако намалим осветлението, ще се получи малко кино. Диваните са виненочервени, но всичко останало е лишено от цвят. (Декораторът не е имал за цел да разширява, чиито и да било хоризонти.) Ако болниците имаха знаме, то щеше да бъде бяло — универсалният знак за капитулация.

Едно дете дотичва при майка си от стаята за игри, после се връща обратно. Никой не чака да бъде приет, освен този мъж, който лази по нервите на Инка. Тя отмята една монровийска^[8] къдрица от очите си и го поглежда.

— Яли ли сте днес, господине?

— Не.

— Добре, чудесно. Според данните тук отдавна не сте изследвали кръвната си захар. Искате ли да пуснем един тест сега?

— Да, пишете го. Колко струва?

Тя му съобщава цената и той изсумтява.

— Много сте глупави. И за какво ми е това? Измисляте си цени, като че ли вие плащате сметките!

Инка поглежда към мен. Знам, че проверява дали още съм там, и я наблюдавам. Помни, че ако направи погрешна крачка, ще бъде принудена да изслуша добре отработената ми лекция за кодекса и културата на болница „Свети Петър“. Усмихва се през зъби.

— Значи няма да изследваме кръвната захар, господине. Моля, седнете, а аз ще ви повикам, когато лекарят се освободи.

— Искате да кажете, че няма да е веднага?

— Не. За съжаление, вече сте закъснели с… — тя поглежда часовника си — четиресет минути. Трябва да изчакате свободен час.

Клатейки яростно глава, мъжът сяда и вперва очи в телевизора. След минута ни моли да сменим канала. Инка избълва серия от ругатни под носа си, прикрити единствено от радостните викове на детето в слънчевия кът за игра и футболните коментари от екрана.

Танци

От стаята на Айюла гърми музика. Слуша „Искам да танцувам с някого“ на Уитни Хюстън. По-уместно би било да си пусне Бримо^[9] или Лорд^[10], нещо, излъчващо тъга и копнеж, а не музикалния еквивалент на пакетче M & M.

Иска ми се да си взема душ, да отмия миризмата на болничен дезинфектант от кожата си, но вместо това отварям вратата. Тя не ме усеща — обърната с гръб към мен, мята баджаци наляво-надясно, а босите й крака подскачат по бялото рошаво килимче. В движенията й няма никакъв ритъм; това са движенията на човек, който нито има публика, нито страда от оковите на вътрешни задръжки. Преди броени дни предадохме един човек на морето, а ето че тя вече танцува.

Облягам се на касата и я гледам, мъчейки се — безуспешно — да проумея как работи съзнанието й. Тя си остава загадка за мен, също като „творбите“, с които са нашарени стените й. По едно време имаше приятел художник, който намаца дръзки черни мазки по бялата постна боя. Чувствам се не на място в тази изискана стая с бели мебели и плюшени играчки. По-добре да беше нарисувал ангелче или фея. По онова време си личеше, че се надява щедростта и талантът да му осигурят място в сърцето й или поне в леглото й, но беше нисък и имаше зъби, които се бореха за място в устата му, така че получи само потупване по главата и кутийка „Кока-Кола“.

Айюла запява фалшиво. Аз се покашлям.

— Айюла.

Тя се обръща към мен, без да спира да танцува. По лицето й се разлива широка усмивка.

— Как беше на работа?

— Нормално.

— Супер. — Тя поклаща бедра и сгъва колене. — Звънях ти.

— Бях заета.

— Исках да те изведа на обяд.

— Благодаря, но обикновено обядвам в болницата.

— Хубаво.

— Айюла — подхващам отново аз с внимателен тон.

— Аха?

— Може би трябва да взема ножа.

Движенията й се забавят; вече само поклаща тяло и от време на време помахва с ръка.

— Какво?

— Казах, че може би трябва да взема ножа.

— Защо?

— Защото… не ти е нужен.

Тя се замисля. Отнема й не повече време, отколкото на лист хартия — да изгори.

— Не, благодаря. Мисля да го задържа.

После забързва темпото на танца и се отдалечава от мен. Решавам да пробвам друг подход. Взимам айпода й и намалявам звука. Тя отново се обръща към мен, намръщена:

— Сега пък какво?

— Не е добра идея да стои у теб, в случай че някой реши да претърси дома ни. Можеш да го хвърлиш в лагуната и да намалиш риска да те хванат.

Тя скръства ръце и присвива очи. Гледаме се така около секунда, после тя въздъхва и отпуска ръце.

— Ножът е важен за мен, Кореде. Нищо друго не ми е останало от него.

Ако друг слушаше тези сантименталности, може би думите й щяха да имат някаква тежест. Но мен не може да заблуди. Не е ясно на какви чувства изобщо е способна Айюла.

Чудя се къде ли крие ножа. Никога не съм го виждала, освен в онези моменти, когато гледам кървящия труп пред себе си, а понякога и тогава го няма. По някаква причина не мога да си представя, че би намушкала някого, ако не държи точно този нож; сякаш не тя, а той извършва убийството. От друга страна, нима е толкова трудно да се повярва? Кой може да докаже, че предметите нямат собствена воля? Или че колективната воля на предишните собственици не продължава да направлява действията им?

Баща

Айюла наследи ножа от него (като под „наследи“ разбирам, че го прибра още преди тялото му да изстине в земята). Изборът й беше логичен; това бе предметът, с който той най-много се гордееше.

Баща ни го държеше прибран в кания и заключен в едно чекмедже, но го вадеше всеки път, когато имахме гости, за да се изфука. Хващаше двайсет и три сантиметровото извито острие между пръстите си и привличаше вниманието на публиката към черните, напомнящи запетайки орнаменти, гравирани върху светлата кокалена дръжка. Представлението обикновено биваше съпроводено с някаква история.

Понякога ножът беше подарък от колега от университета на име Том, задето спасил живота му на някакъв кораб. Друг път го беше избил от ръката на войник, който се опитал да го убие с него. Според третата — любимата му — версия, пък беше дар в знак на признателност от някакъв шейх, с когото сключил толкова добра сделка, че онзи му предложил да избира между дъщеря му и последния нож, изработен от отдавна умрял занаятчия. Дъщерята била кривогледа и баща ми взел ножа.

Тези истории бяха най-близкото нещо до приспивни приказки в нашето семейство. Обичахме момента, в който баща ни с театрален замах вадеше ножа, а гостите инстинктивно отстъпваха назад. Той винаги се смееше и ги насърчаваше да го разгледат отблизо. Докато охкаха и ахкаха, татко кимаше и се наслаждаваше на възхищението им. Рано или късно някой задаваше очаквания въпрос: „Откъде го имаш?“, и тогава той поглеждаше ножа така, сякаш го вижда за първи път, завърташе го, за да улови светлината, и се впускаше в онази история, която му се струваше най-подходяща за съответната публика.

След като гостите си тръгнеха, баща ни старателно лъсваше ножа с парцалче и малко шишенце моторно масло, за да почисти спомена от ръцете, които го бяха докосвали. Гледах как изстисква няколко капки масло и внимателно ги разнася по острието, движейки пръста си в кръг. Това бяха единствените случаи, когато го виждах да проявява нежност. Работеше бавно, най-често, без да обръща внимание на присъствието ми. Щом станеше, за да изплакне маслото от острието, аз си тръгвах. Това несъмнено бележеше края на ритуала по почистването, но ми се струваше по-разумно да си тръгна преди това, в случай че настроението му се промени.

Веднъж, когато си мислела, че баща ни го няма, Айюла влязла в кабинета му и намерила чекмеджето отключено. Взела ножа и без да иска, го омазала с шоколада, който тъкмо ядяла. Била още там, когато той се върнал. Измъкнал я навън за косата въпреки писъците й. Аз се появих тъкмо навреме, за да видя как я запраща през коридора.

 

 

Не се учудих, че взе ножа. Ако се бях сетила първа, сама щях да го направя.

Нож

Може би го крие под спалнята си или в скрина? Или в купчината дрехи, натъпкани в дрешника? Погледът й следи моя, докато обхождам стаята й с очи.

— Нали не възнамеряваш да се промъкнеш тук, за да го вземеш?

— Не разбирам за какво ти е. Опасно е да го държиш вкъщи. Дай ми го, аз ще се погрижа.

Тя въздъхва и поклаща глава.

Ефо

Аз не съм взела почти нищо от баща си, що се отнася до външността. Като гледам майка си, все едно виждам себе си след години, въпреки че не мога да си представя по-различен човек.

Тя се е изтегнала на дивана в дневната на долния етаж и чете роман — вълшебна приказка за любов, каквато никога не е преживяла. Айюла седи прегърбена на фотьойла до нея и гледа телефона си. Минавам покрай тях и се насочвам към кухнята.

— Ще готвиш ли? — пита мама.

— Да.

— Кореде, научи и сестра си. Как ще се грижи за мъжа си, ако не може да готви?

Айюла се намусва, но не казва нищо. Няма нищо против да виси в кухнята. Обича да пробва всичко, което се изпречи пред погледа й.

У дома готвим предимно аз и домашната помощница, от време на време и майка ми, но не толкова често, както когато той беше жив. Айюла… хм, интересно ми е да разбера дали може да направи нещо по-трудно от това да сложи филийки в тостера.

— Разбира се — отвръщам аз, докато сестра ми се надига от мястото си.

Домашната помощница е приготвила всичко необходимо и е оставила продуктите на плота, измити и нарязани. Харесвам това момиче. Подредено, спокойно и най-вече не знае нищо за него. След смъртта му освободихме всичката си прислуга по „практически“ съображения. Живяхме една година сами, но в такава голяма къща това се оказа по-трудно, отколкото звучи.

Пилето вече се вари. Айюла повдига капака и от тенджерата лъхва миризма на мазнина и „Маги“.

— Ммм. — Тя вдъхва аромата и облизва черешовите си устни. Помощницата се изчервява. — Пробвай, о^[11]!

— Благодаря, ма.

— Мога да ти помогна, като опитам дали е готово — усмихва се Айюла.

— Можеш да ми помогнеш, като нарежеш спанака.

Айюла поглежда приготвените продукти.

— Но той си е нарязан.

— Трябва ми още. — Домашната помощница се втурва да вземе нова връзка спанак, но аз я възпирам.

— Не, остави Айюла да го направи.

Сестра ми въздъхва театрално, но донася спанака от килера. Взима нож, а аз неволно си представям Феми, свлечен на пода в банята, с ръка близо до раната, сякаш се е опитвал да спре кръвта. Колко ли време е минало, докато умре? Тя държи ножа хлабаво, с острието надолу. Кълца спанака бързо и на едро, като дете, което не се интересува как ще изглежда резултатът. Изкушавам се да я прекъсна. Помощницата едва сдържа смеха си. Подозирам, че Айюла нарочно се старае да ме ядоса.

Решавам да я игнорирам и вместо това сипвам палмово олио в една тенджерка. Добавям лука и чушките, които скоро започват да цвърчат.

— Айюла, гледаш ли?

— Аха — отвръща тя, облегната на плота, докато бързо пише нещо на телефона си с едната ръка. С другата още държи ножа.

Приближавам се, разтварям пръстите й и взимам острия предмет. Тя премигва.

— Моля те, съсредоточи се. После добавяме чушки tatase.

— Схванах.

Щом се обръщам с гръб към нея, отново чувам пръстите по екрана. Изкушавам се да реагирам, но мазнината стои на котлона прекалено дълго и започва да пръска. Намалявам огъня и решавам поне засега да забравя за сестра си. Ако иска да се научи, ще го направи.

— Я пак, какво готвиш?

Сериозно ли?

— Ефо — услужливо отговаря помощницата.

Айюла кимва сериозно и вдига телефона над тенджерата точно когато сипвам спанака.

— Ей, хора, вижте как се прави ефо!

За миг замръзвам на място със спанака в ръка.

Наистина ли качва клипове в „Снапчат“? После се отърсвам. Грабвам телефона от ръката й и натискам „изтрий“, омазвайки екрана с олио.

— Ей!

— Много бързаш, Айюла. Много бързаш.

#3

— Феми е третият. Трима стигат, за да те обявят за сериен убиец.

Шепна, в случай че точно в този момент някой минава покрай вратата на Мухтар и думите ми достигнат до него през петте сантиметра дърво. Не поемам други рискове, освен да се доверя на мъжа в кома.

— Трима — повтарям на себе си.

Снощи не можах да заспя, така че спрях да броя отзад напред и седнах на бюрото си. Без да се замисля, и 3 часа през нощта написах в „Гугъл“: „сериен убиец“. Ето: три или повече убийства… сериен убиец.

Разтривам краката си, за да пропъдя игличките. Има ли смисъл да казвам на Айюла какво съм научила?

— Някъде дълбоко в себе си тя го знае, нали?

Поглеждам Мухтар. Брадата му отново е поникнала. Ако не го обръснем поне веднъж на две седмици, започва да се заплита и заплашва да превземе половината му лице. Някой е пропуснал да свърши работата си. В такива случаи обикновено виновникът е Инка.

В коридора се чува тихо подсвиркване, което идва насам. Таде. Когато не пее, си тананика, а когато и това му омръзне, си свирука. Музикална кутия на крака. Звукът повдига духа ми. Ставам и отварям вратата тъкмо когато той се приближава и се усмихва.

Аз махам с ръка, после я отпускам. Мислено се наругавам за прекомерния ентусиазъм. Една усмивка щеше да бъде повече от достатъчна.

— Трябваше да се досетя, че си тук.

Той отваря папката, която носи, поглежда я и ми я подава. Картонът на Мухтар. Вътре не пише нищо интересно. Не се е подобрил, не се е влошил. Наближава моментът, в който ще вземат решение. Извръщам глава, за да го погледна. Лежи си спокойно. Завиждам му за това; самата аз, затворя ли очи, виждам труп. Чудя се дали някога ще виждам нещо различно.

— Знам, че си загрижена за него. Исках само да проверя дали си готова за…

Гласът му пресеква.

— Той е наш пациент, Таде.

— Знам, знам. Но няма нищо лошо в това да бъдеш загрижен за съдбата на друго човешко същество.

Той ме докосва леко по рамото за успокоение. Мухтар ще умре, но не в басейн от собствената си кръв, а тялото му няма да бъде изядено от раците, с които е пълна лагуната под Третия мост. Близките му ще знаят какво е станало с него. Топлата ръка на Таде се задържа върху рамото ми и аз се облягам на нея.

— За да повдигна духа ти — носи се слух, че ще те повишат в главна сестра! — казва той и рязко дръпва ръката си.

Това не е кой знае каква изненада; мястото стои свободно от известно време, а кой друг да го заеме? Инка ли? Много повече се вълнувам от ръката, която вече не е на рамото ми.

— Страхотно — отвръщам аз, понеже това очаква да чуе.

— Когато го обявят официално, ще го отпразнуваме.

— Супер.

Надявам се да не звуча пренебрежително.

Песен

Таде работи в най-малкия от всички лекарски кабинети, но не съм го чувала да се оплаква. Дори да му е хрумвало, че е несправедливо, никога не го показва.

Днес обаче това работи в наша полза. Щом вижда иглата, малкото момиченце се спуска към вратата, но не стига далеч с малките си краченца. Майка й я хваща.

— Не! — пищи детето, като рита и дращи.

Прилича на подивяло пиле. Майката стиска зъби и търпи. Чудя се дали си е представяла това, докато се е снимала с корема или е организирала бебешко парти.

Таде бръква в купата с бонбони, която държи на бюрото си специално за малките си пациенти, но тя блъсва ръката му с близалката. Усмивката му не трепва; той запява. Гласът му изпълва стаята и залива мозъка ми. Всичко утихва. Детето млъква объркано. Поглежда майка си, която също е омагьосана от гласа. Няма значение, че песента е „Мери имаше агънце“. Всички ни побиват тръпки. Нима има нещо по-красиво от мъж с глас като океана?

Поглеждам през прозореца и виждам група хора, които сочат нагоре. Таде рядко включва климатика и прозорецът му почти винаги стои отворен. Казвал ми е, че обича да слуша Лагос, докато работи — неспирните клаксони, виковете на амбулантните търговци, скърцането на гуми по асфалта. Ето че сега Лагос слуша него.

Момиченцето подсмърква и избърсва сополите си с опакото на ръката си. Приближава се към Таде. Когато порасне, ще мисли за него като за първата си любов. Ще си спомня идеалния му, гърбав нос, топлите му очи. А дори да забрави лицето му, гласът му завинаги ще остане в сънищата й.

Той я вдига на ръце и подсушава сълзите й с кърпичка. Поглежда ме с очакване и аз се отърсвам от унеса. Момиченцето не забелязва, че се приближавам с иглата. Не подскача, когато забърсвам кожата му с напоения със спирт тампон. Опитва се да пее с него, макар гласчето й да пресеква от подсмърчане и хълцане. Майка й върти халката на пръста си, като че ли се чуди дали да не я свали. Чудя се дали да не й подам кърпичка, за да попие слюнките, които всеки миг ще потекат от устата й.

Момиченцето потрепва, когато забивам иглата, но Таде държи здраво. Готово.

— Какво смело момиченце си ти! — похвалва я той.

Тя грейва. Този път взима наградата си — близалка с вкус на череша.

— Толкова сте добър с децата! — гука майката. — Имате ли свои?

— Не, още не. Някой ден.

Той се усмихва, разкривайки съвършените си зъби. Покрай очите му се повяват бръчици. Простено й е да си мисли, че тази усмивка е специално за нея, макар че той я раздава на всички. Включително и на мен. Тя се изчервява.

— И не сте женен?

Госпожо, двама съпрузи ли искате?

— Не, не съм.

— Имам сестра. Тя е много…

— Доктор Отуму, рецептите.

Таде ме поглежда, объркан от рязката ми намеса. По-късно ще ми каже — внимателно, както винаги, — че не бива да прекъсвам пациентите. Те идват в болницата, търсейки изцеление, а понякога не само тялото иска внимание.

Червено

Инка лакира ноктите си на регистратурата. Бунми вижда, че се приближавам, и я смушква, но няма смисъл; Инка няма да спре заради мен. Отбелязва присъствието ми с котешка усмивка.

— Хубави обувки, Кореде!

— Благодаря.

— Оригиналните сигурно са много скъпи.

Бунми се задавя с водата, която пие, но аз не захапвам стръвта. Гласът на Таде още звънти в тялото ми и ме успокоява, както успокои детето.

— Излизам в обедна почивка — казвам на Бунми, без да обръщам внимание на Инка.

Качвам се на втория етаж с храната в ръка и почуквам на вратата на Таде в очакване плътният му глас да ме покани да вляза. Една от хигиенистките, Гимпе (при толкова много хигиенисти човек би помислил, че болницата трябва да блести от чистота), ме поглежда и приятелски се усмихва, подчертавайки високите си скули. Отказвам да отвърна на хитрата й усмивка; тя изобщо не ме познава. Опитвам се да потисна нервите си и отново почуквам лекичко на вратата.

— Влезте.

Не идвам в кабинета му като сестра. Нося съдинка с ориз и ефо. Забелязвам, че уханието веднага достига до него.

— На какво дължа тази чест?

— Рядко излизаш в обедна почивка… та ми хрумна да ти донеса обяд.

Той взима кутията, надниква вътре и вдишва дълбоко аромата.

— Ти ЛИ СИ ГО правила? Мирише невероятно!

— Заповядай.

Подавам му вилица и той веднага лапва една хапка. Притваря очи и въздъхва, после ги отваря, за да ми се усмихне.

— Това е… Кореде… някой ще извади голям късмет с жена като теб.

Съзнавам, че усмивката, която се разлива по лицето ми, е твърде голяма, за да се побере на снимка. Чувствам я дори в петите си.

— Ще го доям по-късно — казва той, — трябва да довърша един доклад.

Ставам от ъгъла на бюрото, където бях приседнала, и предлагам да намина по-късно за приборите и съдинката.

— Наистина, Кореде, благодаря. Страхотна си.

 

 

В чакалнята една жена се опитва да успокои плачещото си бебе, като го люлее напред-назад, но то не млъква. Някои от другите пациенти вече се дразнят. Тръгвам към нея с една дрънкалка и надеждата да отвлека вниманието му, но в този момент вратата се отваря…

Влиза Айюла и всички погледи се приковават в нея. Аз спирам насред крачката си с дрънкалката в ръка и се опитвам да проумея какво става. Тя изглежда така, сякаш води слънцето подире си. Носи яркожълта рокля, която ни най-малко не прикрива щедрите й гърди. Краката й са обути в зелени обувки с каишка, а високите токчета компенсират ръста й. Под ръка носи бяла чантичка, достатъчно голяма да побере двайсет и три сантиметрово оръжие.

Усмихва се и тръгва към мен с небрежна походка. Чувам как един мъж промърморва: „Дявол да го вземе“ под носа си.

— Какво правиш тук, Айюла? — питам сподавено.

— Време е за обяд!

— Е, и?

Тя се запътва към регистратурата, без да отговори на въпроса ми. Инка и Бунми не откъсват очи от нея, а тя им се усмихва с най-лъчезарната си усмивка.

— Вие сигурно сте приятелки на сестра ми?

Те отварят уста да кажат нещо, после пак я затварят.

— Вие сте сестра на Кореде? — изписуква Инка накрая.

Личи си как се опитва да направи връзката, сравнявайки външността на Айюла с моята. Има прилика — в устата, в очите — но ако Айюла прилича на порцеланова кукла, аз напомням за вуду фигурка. Инка, която е вероятно най-привлекателната служителка в „Свети Петър“ с херувимското си носле и широките си устни, бледнее пред сестра ми. Тя също го съзнава и изпъчена докрай, суче скъпата си коса с пръсти.

— Каква е тази миризма? — пита Бунми. — Прилича на… това е…

Айюла се навежда напред и прошепва нещо в ухото й, после се изправя.

— Това ще бъде нашата малка тайна — смигва й тя, а безизразното лице на Бунми засиява.

Толкова ми стига. Запътвам се към регистратурата.

В този миг чувам гласа на Таде и пулсът ми се ускорява. Хващам Айюла за ръката и я помъквам към изхода.

— Ей!

— Трябва да си вървиш!

— Какво? Защо? Защо си толкова…?

— Какво става…?

Гласът на Таде пресеква, а кръвта във вените ми изстива. Айюла се отскубва от хватката ми, но все едно, вече е късно. Очите му се спират върху нея и видимо се разширяват. Той изпъва престилката си.

— Какво става? — повтаря той, внезапно пресипнал.

— Аз съм сестрата на Кореде — обявява Айюла.

Погледът му се мести от нея към мен, после обратно.

— Не знаех, че имаш сестра.

Говори на мен, но не откъсва очи от нея.

Айюла се нацупва.

— Струва ми се, че се срамува от мен.

Той й се усмихва; усмивката му е мила.

— Не, разбира се. Кой би могъл? Простете, не разбрах името ви.

— Айюла.

Тя подава ръка, както кралица протяга ръка към поданиците си.

Той я поема и леко я стисва.

— Аз съм Таде.

Училище

Не мога да посоча точния момент, в който разбрах, че Айюла е красива, а аз… не съм. Знам обаче, че съзнавах недостатъците си много преди това.

Гимназията може да бъде жестоко място. Момчетата си правеха списъци с „осморки“ — такива с фигура като бутилка от „Кока-Кола“, и с „единици“ — като пръчки. Драскаха рисунки на момичетата, като преувеличаваха най-хубавите или най-лошите им черти, и ги закачаха на таблото за съобщения, така че целият свят да ги види — поне докато учителите ги откъснеха и от кабарчетата останеха да висят само малки дразнещи листчета.

Мен рисуваха с грамадни устни като на горила и с очи, които изместваха всичко останало. Казвах си, че момчетата са незрели и тъпи и няма никакво значение, че не ме искат, нито пък че някои въпреки всичко се пробваха, защото предполагаха, че ще бъда признателна за вниманието им и ще направя всичко, което поискат. Стоях далеч от всички. Подигравах се на момичетата, които припадаха по разни момчета, съдех ги, че се целуват, и се отнасях презрително при всяка възможност. Бях над всичко.

Но никого не можех да заблудя.

Две години по-късно бях обръгнала и готова да защитавам сестра си, убедена, че ще стане прицел на същото отношение. Може би дори по-лошо. Щеше да си идва всеки ден разплакана, а аз щях да я прегръщам и успокоявам. Ние двете срещу целия свят.

Слуховете твърдяха, че е получила покана за среща още първия ден, при това от второкурсник, което беше нечувано. Момчетата от горните класове не забелязваха момичетата от долните, а и да го правеха, гледаха да не се разчува. Тя отказала. Но посланието беше ясно.

Петно

— Просто ми хрумна да обядваме заедно.

— Не, искала си да видиш къде работя.

— И какво лошо има в това, Кореде? — възкликва майка ми. — Работиш там вече година, а сестра ти не е идвала нито веднъж!

Ужасена е от този факт, както от всяка неправда, от която смята, че страда Айюла.

Домашната помощница донася яденето от кухнята и го слага на масата. Айюла се пресяга и пълни купата си. Развива амала^[12] и топи залъка в супата още преди с майка ми да сме си сипали.

Седим на обичайните си места на правоъгълната маса: аз и майка ми от лявата страна, Айюла от дясната. Преди имаше един стол начело на масата, но аз го хвърлих в големия огън, който бяха запалили близо до къщата. Не говорим за това. Не говорим за него.

— Днес се обади леля ви Тайво.

— Така ли?

— Да. Каза, че иска да ви чува по-често.

Мама замълчава в очакване на отговор.

— Ще ми подадеш ли окро^[13], моля?

Подава ми го.

— Е — продължава тя, след като нито една от дъщерите й не се хваща на предишната въдица, — Айюла каза, че в болницата има много сладък лекар.

Аз изпускам купичката и супата се разлива по масата. Зелената лепкава течност бързо попива в покривката на цветя.

— Кореде!

Попивам соса с кърпа, но почти не я чувам; мислите изяждат мозъка ми.

Усещам погледа на Айюла върху себе си и опитвам да се успокоя. Помощницата дотичва да почисти петното, но от водата то става още по-голямо.

Дом

Гледам картината над пианото, на което никой не свири.

Поръчал я, след като пробутал на един търговец цяла пратка с реновирани автомобили като чисто нови: картина на къщата, която беше построил с лукавите си сделки. (Защо му е била картина на къщата, в която живее, и то закачена в същата тази къща?)

Като дете, заставах пред пианото и си мечтаех да вляза в нея. Представях си, че между акварелните стени живеят нашите алтернативни „аз“. Фантазирах си, че зад зелената морава, белите колони и тежката дъбова врата царят смях и любов.

Художникът беше добавил и куче, джафкащо срещу едно дърво, като че ли е знаел, че сме имали такова. Тя беше пухкава и кафява, но направи грешката да се изпишка в кабинета му. Повече не я видяхме. Нямаше начин художникът да е знаел това, но въпреки всичко на картината има куче и кълна се, понякога го чувам как лае.

Домът ни не може да се мери с красотата на картината: с вечната розова утрин и листата, които никога не повяхват, и с храстите, докоснати от неземни жълти и морави багри, които опасват градината. В картината външните стени са винаги снежнобели; в реалността не сме имали възможност да ги боядисаме и сега са избеляло жълтеникави.

Когато почина, продадох всички други картини за пари. Не беше голяма загуба. Ако можех да се отърва от самата къща, и това щях да направя. Ала той я беше построил в южняшки стил от нищото, което означаваше, че не трябва да плащаме наем и ипотека, пък и никой нямаше да купи имот с такива размери, още повече че документите за земята бяха в най-добрия случай съмнителни. Затова, вместо да се преместим в по-малък апартамент, поехме, доколкото можем, разходите по поддръжката на грандиозния си, наситен с история дом.

Хвърлям още един поглед към картината, докато вървя от стаята си към кухнята. На нея няма хора, но ако присвиеш очи, зад един от прозорците може да видиш сянка, напомняща на жена.

— Сестра ти просто иска да бъде с теб. Ти си най-добрата й приятелка.

Това е майка ми. Идва и застава до мен. Продължава да говори за Айюла така, сякаш е дете, а не жена, която рядко чува думата „не“.

— Какво ще ти стане, ако от време на време идва в работата ти?

— Това е болница, мамо, не парк.

— Уф, чували сме това. Много я гледаш тази картина — сменя темата тя.

Отмествам очи и погледът ми попада върху пианото.

Трябваше да продадем и него. Прокарвам пръст по капака и оставям следа в праха. Майка ми въздъхва и се отдалечава, защото знае, че няма да мирясам, докато не го избърша до последната прашинка. Отивам до килера и взимам пакет кърпички. Де да можех да изтрия и спомените си с тях.

Почивка

— Не си ми казвала, че имаш сестра.

— Аха.

— Знам къде си учила и как се е казвал първият ти приятел. Знам дори, че обичаш пуканки, поръсени със сироп…

— Трябва да ги опиташ някой път.

— … а не знаех, че имаш сестра.

— Е, вече знаеш.

Отдалечавам се от Таде и оставям иглите върху металната табличка. Може да го направи и сам, но аз обичам да улеснявам работата му. Той седи прегърбен над бюрото си и пише нещо на листа пред себе си. Почеркът му е бърз, но буквите са едри и свързани помежду си. Изглеждат подредени и ясни. Драскането на химикалката спира и той се покашля.

— Тя излиза ли с някого?

В мислите ми изниква образът на Феми, който спи на дъното на океана, а рибите гризат месото му.

— В момента е в почивка.

— Почивка?

— Да. Известно време няма да излиза с никого.

— Защо?

— Връзките й свършват зле.

— О… мъжете понякога са гадняри. — Звучи странно от устата на мъж, но Таде винаги е бил чувствителен. — Как мислиш, дали тя би имала нещо против, ако ми дадеш номера й?

Представям си как Таде се спуска към морското дъно и Феми, заобиколен от стадо риби.

Оставям спринцовката внимателно, за да не се набода на нея.

— Трябва да я питам — отговарям аз, макар да не възнамерявам да я питам каквото и да било. Ако не я вижда повече, тя ще изчезне в далечните дебри на съзнанието му като студено течение в зноен ден.

Недостатък

— Значи имате едни и същи родители?

— Казах ти, че сме сестри.

— Ама истински сестри ли? Тя изглежда с малко смесена кръв.

Инка започва сериозно да ме вбесява. Тъжното е, че въпросите й не са нито най-противните, нито най-редките, които съм получавала. В края на краищата Айюла е нисичка — единственият й недостатък, ако може да се нарече такъв, докато аз съм почти метър и осемдесет; кожата й е нещо средно между мляко и карамел, а аз имам цвета на необелен бразилски орех; тя има прелестни извивки, а аз съм цялата в ръбове.

— Информира ли д-р Имо, че рентгеновата снимка е готова? — сопвам се аз.

— Не, аз…

— Значи те съветвам да го направиш.

Отдалечавам се, преди да е успяла да довърши оправданието си. Асиби оправя леглата на втория етаж, а Мохамед флиртува с Гимпе пред очите ми. Стоят един до друг и той се навежда към нея, подпрял ръка на стената. После ще трябва да избърше това петно. И двамата не ме виждат — той е обърнат с гръб към мен, а тя е свела очи и пърха с клепки на захаросаните комплименти, с които вероятно я обсипва в момента. Не усеща ли вонята му? Сигурно не, тя също смърди: на пот, на немита коса, на почистващи препарати, на разложени тела под моста…

— Сестра Кореде!

Премигвам. Двамата са изчезнали. Явно съм стояла дълго време там, потънала в мисли. Бунми ме гледа въпросително. Колко ли пъти ме е викала? Трудно е да се каже. Във фоайето изглежда спокойно.

— Какво има?

— Сестра ти е долу.

— Моля?

Не чакам нито тя да повтори, нито асансьорът да дойде, а хуквам надолу по стълбите. Когато стигам долу при регистратурата, Айюла не се вижда никъде, а аз не мога да си поема дъх. Може би колежките ми са усетили колко ме дразни присъствието й, и се шегуват с мен.

— Инка, къде е сестра ми? — питам задъхано аз.

— Айюла ли?

— Да. Друга сестра нямам.

— Откъде да знам? Преди не знаех и за тази. Може и десет да сте.

— Добре де, хубаво, къде е тя?

— В кабинета на д-р Отуму.

Взимам стъпалата по две наведнъж. Кабинетът на Таде е точно срещу асансьора и всеки път, когато се кача на етажа, се изкушавам да почукам на вратата му. Смехът на Айюла звънти в коридора: силен, дълбок и несдържан, като на човек, който няма никакви грижи на този свят. Този път дори не си правя труда да почукам.

— О! Здрасти, Кореде. Извинявай, че откраднах сестра ти. Разбрах, че имате уговорка за обяд.

Оглеждам се. Той не седи зад бюрото си, а на един от двата стола отпред. На другия се е намърдала Айюла. Таде е завъртял своя стол така, че да гледа към нея, и като че ли това не стига, ами се е привел напред, подпрял лакти на коленете си.

Айюла носи бял потник без гръб и яркорозов клин. Растите, събрани на главата й, изглеждат прекалено тежки за нея, но стойката й е изправена. В ръце държи неговия телефон и несъмнено въвежда собствения си номер.

Двамата ме поглеждат без сянка от вина.

— Айюла, казах ти, че не можем да обядваме заедно.

Учуден от тона ми, Таде се намръщва, но не казва нищо. Прекалено учтив е, за да прекъсне зараждащата се кавга между две сестри.

— Няма проблем. Говорих с онова мило момиче, Инка, и тя каза, че ще те замести.

Има си хас.

— Не е трябвало да го казва. Имам много работа.

Айюла се нацупва. Таде се покашля.

— Знаеш ли, аз още не съм обядвал. Ако искаш, знам едно готино местенце зад ъгъла.

Има предвид „Саратоби“. Там правят нелоши стекове. Заведох Таде още следващия ден, след като го открих. Инка също се домъкна с нас, но дори тя не можа да съсипе обяда ни. Тогава научих, че Таде е фен на „Арсенал“ и някога дори се е пробвал в професионалния футбол. Че е единствено дете и е огромен почитател на зеленчуците. Надявах се някой ден да повторим преживяването, без Инка, и да науча още неща за него.

Айюла грейва от радост.

— Звучи чудесно. Мразя да се храня сама.

Ексцентричност

Вечерта нахълтвам в стаята на Айюла и я намирам, седнала на бюрото си, да скицира нов модел за линията си. Продава кройки за облеклата си в социалните мрежи и едва успява да се справи с всички поръчки, които получава. Маркетингов трик: виждаш красиво момиче със страхотно тяло и решаваш, че ако съчетаеш подходящите дрехи и аксесоари, и ти можеш да изглеждаш така.

Растите крият лицето й, но не е нужно да го виждам, за да знам, че е прехапала устни и съсредоточено е сключила вежди. На бюрото има само скицник, химикалки и три шишета с вода, едно, от които е почти празно. Иначе цялата стая е обърната с главата надолу: дрехите й са разпилени по пода, изливат се от скрина, натрупани са по леглото.

Вдигам ризата, която едва не настъпвам, и я сгъвам.

— Айюла.

— Какво има?

Тя не ме поглежда и дори не вдига глава. Аз взимам още една дреха.

— Бих искала да спреш да идваш на работното ми място.

Сега вече привличам вниманието й; тя оставя молива и се завърта към мен, а растите й политат от рязкото движение.

— Защо?

— Просто не желая да смесвам служебния и личния си живот.

— Добре.

Тя свива рамене и се обръща отново към скицника. От мястото, където стоя, виждам, че е рокля в стила на ексцентрична дама от двайсетте години.

— Освен това бих искала да не говориш повече с Таде.

Тя пак се обръща към мен, наклонила глава на една страна. Намръщена е, което изглежда странно, защото се случва много рядко.

— Защо?

— Просто не мисля, че е разумно да започваш нещо с него.

— Защото ще го нараня?

— Не казвам това.

Тя замълчава, обмисляйки думите ми.

— Харесваш ли го?

— Това не е важно. Не мисля, че в момента трябва да се виждаш с когото и да било.

— Казах ти, че трябваше да го направя. Казах ти.

— Мисля, че трябва да си починеш малко.

— Ако го искаш за себе си, просто кажи. — Дава ми време да реагирам. — При това той не е много по-различен от останалите.

— Какви ги говориш?

Той е различен. Мил и чувствителен. Пее на децата.

— Не е задълбочен. Търси само хубавичко лице. Всички само това искат.

— Ти не го познаваш! — Гласът ми прозвучава по-високо, отколкото очаквам. — Той е мил и чувствителен, и…

— Искаш ли да ти докажа?

— Искам само да спреш да говориш с него, разбра ли?

— Е, човек не получава винаги това, което иска.

Тя завърта стола си и се връща към работата си. Би трябвало да си изляза, но вместо това взимам дрехите й една по една и ги сгъвам, за да уталожа гнева и самосъжалението.

Спирала

Ръката ми е нестабилна. Гримирането иска стабилни ръце, а аз не съм свикнала да го правя. Никога не съм виждала смисъл в опитите да прикрия несъвършенствата си: също толкова безполезно, колкото да пръскаш с освежител за въздух на излизане от тоалетната — в крайна сметка пак ще мирише на парфюмирани лайна.

На лаптопа до мен върви клип от „Ютуб“ и аз се мъча да повтарям всичко, което прави момичето, като се гледам в огледалото на тоалетката. Действията ни не съвпадат особено, но аз упорствам. Взимам спиралата и я нанасям по миглите си. Те се слепват. Опитвам се да ги разделя и омазвам пръстите си. Мигвам и под очите ми остават черни следи. Отне ми доста време да нанеса фон дьо тена и не искам да се развали, така че просто слагам още.

Оглеждам творението си в огледалото. Изглеждам различно, но дали е по-добре… не знам. Изглеждам различно.

На тоалетката стоят нещата, които трябва да влязат в дамската ми чанта.

Две пакетчета носни кърпички, едно 300-милилитрово шише с вода, един комплект за първа помощ, едно пакетче мокри кърпички, едно портмоне, една тубичка крем за ръце, един балсам за устни, един телефон, един тампон, една свирка.

На практика, важните неща за всяка жена. Подреждам ги в чантата си и излизам от стаята, като внимателно затварям вратата след себе си. Майка ми и сестра ми още спят, но чувам пъргавите движения на домашната помощница в кухнята. Отивам при нея и тя ми подава обичайната чаша със сок от портокали, лайм, ананас и джинджифил. Нищо не може да разсъни тялото така, както чаша плодов сок.

Когато часовникът удря 5 часа, излизам от къщи и се вливам в сутрешния трафик. Пристигам в болницата в 5:30. Толкова е тихо по това време, че човек се изкушава да шепти. Оставям чантата си зад регистратурата и взимам книгата, за да проверя дали е станало нещо особено през изминалата нощ. Една от вратите зад мен се отваря и излиза Чичи.

Смяната й е свършила, но тя не си тръгва.

— О, да не би да носиш грим?

— Да.

— По какъв случай?

— Просто реших…

— Чудесата нямат край! Дори си сложила доста фон дьо тен!

Устоявам на импулса да грабна мокрите кърпички и да изтрия грима още в този момент.

— Намерила си си приятел, аби^[14]?

— Какво?

— На мен можеш да кажеш, аз съм ти приятелка.

Не мога да й кажа. Тя ще пусне слуха още преди да го е чула докрай. И не сме приятелки. Чичи се усмихва с надеждата да ме предразположи, но усмивката стои неестествено на лицето й. Челото и бузите й са покрити с прекалено светъл коректор, прикриващ агресивните й пъпки (въпреки че е приключила с пубертета много преди да се родя), а яркото червило е пропило в напуканите й устни. Дори усмивката на Жокера би била по-предразполагаща.

Таде пристига в 9. Още не е сложил лекарската престилка и виждам мускулите под ризата му. Старая се да не зяпам в тях. И да не мисля за факта, че ми напомнят за Феми. Първият му въпрос е:

— Как е Айюла?

Преди ме питаше как съм аз. Отговарям, че е добре. Той се взира заинтригувано в лицето ми.

— Не знаех, че носиш грим.

— Обикновено не нося, но реших да пробвам нещо различно… Как ти се струва?

Той оглежда свъсено творението ми.

— Мисля, че те предпочитам без него. Имаш хубава кожа. Толкова гладка.

Забелязал е кожата ми…!

При първа възможност се скривам в тоалетната, за да сваля грима, но замръзвам, когато виждам Инка, присвила устни срещу огледалата над мивките. Отстъпвам тихо назад, но тя се обръща към мен и повдига вежди.

— Какво правиш?

— Нищо, тръгвам си.

— Но ти тъкмо влезе…

Тя присвива очи и се приближава към мен, изпълнена с подозрение. Забелязва грима ми и се изкисква.

— Леле, леле, какъв позор за au natural.

— Беше само опит.

— Опит да спечелиш сърцето на доктор Таде?

— Не! Не, разбира се!

— Майтапя се с теб. И двете знаем, че Айюла и Таде са родени един за друг. Изглеждат великолепно заедно.

— Точно така.

Инка се усмихва насмешливо. Заобикаля ме и излиза от тоалетната, а аз изпускам стаения си дъх. Втурвам се към мивката, взимам мокра кърпичка от чантата си и започвам да търкам лицето си. Свалям каквото мога, и наплисквам лицето си с вода, за да отмия всички следи от грим и сълзи.

Орхидеи

У дома пристига букет от ослепително ярки орхидеи. За Айюла. Тя посяга и взима картичката, мушната между стъблата. Усмихва се.

— От Таде е.

Това ли вижда той в нея? Екзотична красавица? Утешавам се с мисълта, че и най-красивите цветя повяхват и умират.

Айюла взима телефона си и пише съобщение, като в същото време изрича текста на висок глас: „Всъщност. Предпочитам. Рози“. Трябва да я спра, наистина трябва. Таде е човек, който влага много мисъл в действията си. Представям си как разглежда един по един букетите в цветарския магазин, как разпитва за особеностите на цветята и нужните им грижи, за да вземе правилно решение. Избирам една ваза от колекцията и слагам букета на централната маса. Стените са боядисани в сериозно кремаво и цветята внасят настроение в дневната.

— Изпращане.

Съобщението й ще го стъписа, разочарова и нарани. Но може пък да разбере, че тя не е за него, и най-сетне да се отдръпне.

По обяд пристига впечатляващ букет от червени и бели рози. Айюла е излязла да пазарува платове, така че домашната помощница го връчва на мен, макар и двете да знаем за кого е. Това не са вече повяхващите рози, с които обожателите на сестра ми обикновено украсяват масата ни; тези пращят от живот. Опитвам се да не вдишвам мъчително сладкото ухание и да не се разплача.

Мама влиза в стаята и веднага фокусира цветята.

— От кого са?

— От Таде — отговарям аз, въпреки че Айюла я няма и аз не съм отворила картичката.

— Докторът?

— Да.

— Той не й ли изпрати орхидеи сутринта?

— Да — въздъхвам аз. — А сега праща рози.

На лицето й се разлива мечтателна усмивка. Вече избира асо еби^[15] и съставя списъка с гости за сватбата. Оставям я при цветята и фантазиите й и се прибирам в стаята си. А тя никога не ми се е струвала така лишена от живот, както сега.

 

 

Вечерта Айюла се прибира, опипва с пръсти розите, снима ги и тъкмо се кани да публикува снимката, когато за пореден път й напомням, че гаджето й е изчезнало вече от месец и се очаква да скърби по него. Тя се нацупва.

— Колко още трябва да пускам скучни, тъжни неща?

— Нищо не е нужно да пускаш.

— Все пак колко?

— Около година предполагам.

— Шегуваш се.

— Ако е по-кратко, най-малкото ще изглеждаш жалко подобие на човешко същество.

Тя се взира в мен, за да разбере дали бездруго не я смятам за жалко подобие на човешко същество. Тези дни и аз не знам какво и дори как да мисля. Феми ме преследва и постоянно нахлува неканен в съзнанието ми. Кара ме да се съмнявам в неща, които мислех, че разбирам. Иска ми се да ме остави на мира, но думите му — начинът, по който се изразява — и красотата му го карат да изпъква. Да не говорим за нейното поведение. Предишните два пъти поне проля по някоя и друга сълза.

Рози

Не мога да заспя. Лежа в леглото си и се въртя отляво надясно, отдясно наляво. Накрая ставам и излизам от стаята си. Къщата е притихнала. Дори домашната помощница спи. Запътвам се към дневната, в която цветята сякаш предизвикват мрака. Приближавам се до розите и докосвам листенцата им. Откъсвам едно. После още едно. И още, и още. Времето минава бавно, а аз стоя по нощница до масата и скубя цветята, докато целият под се покрива с бели и червени листенца.

 

 

Сутринта чувам писъка на мама, който пронизва съня ми и ме връща в съзнание. Отмятам одеялото и изтичвам на площадката; вратата на Айюла се отваря и чувам стъпките й зад гърба си, докато двете трополим надолу по стълбите. Усещам как ме заболява главата. Снощи направих два прелестни букета на парченца, а сега майка ми стои пред тях, убедена, че в къщата е влизал злосторник.

Домашната помощница се втурва в дневната и изхленчва:

— Входната врата е заключена, ма.

— Тогава… кой може да е… да не си била ти? — скарва й се майка ми.

— Не, ма, не бих направила такова нещо, ма.

— Как тогава е станало?

Ако не кажа нещо бързо, майка ми ще реши, че е помощницата, и ще я глоби. В края на краищата кой друг би могъл да бъде? Прехапвам устни, докато майка ми разярено хока уплашеното момиче, чиито плитчици треперят ведно с тялото му. Не заслужава това наказание и аз знам, че трябва да се намеся. Но как да обясня чувството, което ме беше обзело? Нима трябва да призная ревността си?

— Аз го направих.

Каза го Айюла.

Майка ми спира насред думите си.

— Но… защо…?

— Снощи се скарахме. С Таде. Той ме предизвика. И аз ги накъсах. Трябваше да ги изхвърля. Съжалявам.

Тя знае. Айюла знае, че аз съм го направила. Не вдигам глава, забила поглед в листенцата по пода. Защо ги оставих там? Та аз ненавиждам разпилени неща. Майка ми клати глава, мъчейки се да разбере какво става.

— Надявам се… че си се извинила.

— Да, сдобрихме се.

Помощницата отива да вземе метла, за да събере останките от гнева ми.

Двете с Айюла не говорим за случилото се.

Баща

Един ден той се надвеси над мен, сипейки огън и жупел отгоре ми. Посегна към бастуна си и… се свлече, а главата му се удари в стъклената масичка, преди да падне на пода. Кръвта му беше по-ярка от тъмния цвят, който бяхме виждали по телевизията. Надигнах се предпазливо, а Айюла се измъкна иззад дивана, където се беше скрила. Застанахме над него. За първи път бяхме по-високи. Гледахме как животът бавно го напуска. После събудих майка си от медикаментозния сън и й казах, че всичко е свършило.

 

 

Оттогава са минали десет години и се очаква да му отдадем почит, да организираме тържество в негова памет. В противен случай ще се наложи да отговаряме на трудни въпроси, пък и човек, който не влага достатъчно старание в маменето на другите, е едно нищо.

— Може да направим нещо вкъщи? — предлага мама на недодялания организационен комитет, който се е събрал в дневната.

Леля Тайво поклаща глава.

— Не, много е тясно. Брат ми заслужава голямо тържество.

Сигурна съм, че в ада са си спретнали добро тържество. Айюла завърта очи и дъвче дъвката си, без да се включва в разговора. Леля Тайво току й хвърля тревожни погледи.

— А ти къде би искала да го направим, лелче? — питам аз с ледена учтивост.

— Има едно много хубаво заведение в Леки.

Тя го назовава и аз си поемам дълбоко дъх. Сумата, с която е предложила да участва, няма да покрие и половината от разходите за такова място. Очаква, естествено, ние да бръкнем в средствата, които е завещал, та тя да се изфука пред приятелките си и да пие на воля шампанско. Той не заслужава и една найра, но майка ми държи да изглежда добре пред хората, така че се съгласява. Сложила край на преговорите, леля Тайво се обляга назад на дивана и се усмихва към двете със сестра ни:

— Е, имате ли си приятели?

— Айюла излиза с един лекар! — хвали се мама.

— О, чудесно. Остарявате и конкуренцията се затяга. Момичетата не се шегуват. Някои дори крадат мъже от съпругите им!

Самата тя е такава — омъжи се за бивш губернатор, който вече беше женен, когато се запознаха. Любопитна жена е леля — посещава ни всеки път, когато пристигне от Дубай, като че ли не усеща антипатията ни. Няма деца и както безброй пъти е казвала, приема нас като свои сурогатни дъщери. Ние изобщо не се приемаме като такива.

— Помогни ми да им го кажа — казва мама. — Имам чувството, че искат цял живот да останат в тази къща.

— Мъжете са вятърничави същества. Давайте им каквото искат, и ще бъдат готови на всичко за вас. Поддържайте косите си дълги и лъскави или инвестирайте в качествени одежди, гответе им и изпращайте храна в дома или офиса им. Четкайте самочувствието им пред приятелите им и се отнасяйте добре към тях. Коленичете пред родителите им и им се обаждайте за празниците. Правите ли всичко това, бързо-бързо ще сложат пръстен на ръката ви.

Майка ми кима мъдро.

— Много добър съвет.

Ние, естествено, не слушаме. Айюла никога не е имала нужда от помощ по отношение на мъжете, а аз нямам никакво намерение да черпя напътствия от човек без никакъв морален компас.

Гривна

Таде пристига да я вземе в седем часа в петък. Идва навреме, но Айюла, разбира се, не е готова. Още дори не си е взела душ, а лежи изтегната на леглото си и се хили на клипчета с котки.

— Таде е тук.

— Подранил е.

— Минава седем.

— О!

Въпреки това не помръдва. Слизам обратно долу и осведомявам Таде, че сестра ми се приготвя.

— Няма проблем. Заникъде не бързаме.

Мама го гледа, грейнала до уши, и аз сядам на дивана до нея.

— Та какво казвахте?

— Да, имам страст към недвижимите имоти. С брат ми строим жилищна сграда в Ибежу-Леки. Остават около три месеца до завършването й, но вече имаме купувачи за пет от апартаментите.

— Удивително! — възкликва тя, пресмятайки печалбите му наум. — Кореде, предложи нещо на госта.

— С какво да те почерпя? Кекс, бисквити? Вино? Чай?

— Не искам да те затруднявам…

— Просто донеси от всичко, Кореде.

Ставам и отивам в кухнята, където домашната помощница гледа нигерийска сапунка. Щом ме вижда, скача от мястото си и заедно преравяме килера. Връщам се с подноса в дневната, но Айюла още е няма.

— Много вкусно — възкликва Таде, щом опитва сладкиша. — Кой го е правил?

— Айюла — отвръща бързо майка ми, като ме поглежда предупредително.

Глупава лъжа. Това е обърнат сладкиш с ананаси, сладък и мек, а Айюла не може да изпържи и яйце, ако ще животът й да зависи от това. Тя почти не влиза доброволно в кухнята, освен да си вземе нещо за хапване.

— Охо.

Таде дъвче щастливо, доволен от новината.

Виждам я първа, защото гледам към стълбите. Той проследява погледа ми и се обръща. Чувам как дъхът му секва. Айюла се е спряла, за да му даде възможност да й се полюбува. Носи роклята, която скицираше преди няколко седмици. Златните мъниста се сливат прекрасно с кожата й. Растите й са сплетени в дълга плитка, преметната през дясното й рамо, а токчетата й са толкова високи, че друга на нейно място би паднала по стълбите.

Таде бавно се изправя и отива да я посрещне. Пътем изважда дълга кадифена кутийка от вътрешния джоб на сакото си.

— Изглеждаш прекрасно… това е за теб.

Айюла взима подаръка и го отваря. Усмихва се и вдига златната гривна, та да можем и ние да я видим.

Време

Хаштагът #FemiDurandIsMissing е изместен от #NaijaJollofvsKenyanJollof. Зловещите новини привличат хората, но не за дълго, така че вълненията около изчезването на Феми отстъпват на заден план пред спора за най-добрия ориз джолоф. Освен това той беше почти на трийсет, не дете. Чета коментарите. Някои казват, че сигурно му е писнало и се е махнал от Лагос. Други подозират, че се е самоубил.

В стремежа си да поддържа спомена за него, сестра му е започнала да публикува стихове от блога му www.wildthoughts.com. Не мога да се сдържа и ги чета. Бил е много талантлив.

В ръцете ти

намерих тишина;

нищото, което търсех

всеки ден.

Ти си празна,

аз — изпълнен.

Напълно удавен.

Чудя се дали е било посветено на нея. Само ако е знаел…

— Какво гледаш?

Затварям лаптопа си. В рамката на вратата се очертава силуетът на Айюла. Аз присвивам очи.

— Кажи ми пак какво стана с Феми.

— Защо?

— Просто така.

— Не ми се говори за това. Разстройвам се.

— Каза, че е бил агресивен.

— Да.

— В смисъл че те хвана?

— Да.

— А ти се опита да избягаш?

— Да.

— Но… той беше прободен в гърба.

Тя въздъхва.

— Виж сега, уплаших се, а после ми причерня. Не знам.

— Защо си се уплашила?

— Той ме заплашваше. Заплашваше, че ще ме удари, и тям подобни. Беше ме притиснал.

— Но защо? Защо е бил толкова ядосан?

— Не… не помня. Мисля, че беше видял съобщенията от едно момче на телефона ми или нещо такова, и просто откачи.

— Значи те е притиснал… но ти как се добра до ножа? Не беше ли в чантата ти?

За миг замълчава.

— Аз… не знам… беше като в мъгла. Бих се върнала назад, ако можех. Бих се върнала много назад.

Пациентът

— Искам да й вярвам. Искам да й вярвам, че е било самозащита… Първия път бях бясна. Бях убедена, че Сомто си го е заслужил. Той беше толкова… мазен. Непрекъснато облизваше устни и я пипаше. Веднъж дори го видях да се чеше долу.

Мухтар не помръдва. Въобразявам си как отвръща, че чесането по топките не е престъпление.

— Не, разбира се, че не е. Но той си беше такъв, като цяло… мазен и мръсен, затова ми беше лесно да повярвам на всичко, в което тя го обвиняваше. И Питър беше… лукавец. Казваше, че се занимава с „бизнес“, и винаги отговаряше на въпросите с въпрос. — Облягам се назад и затварям очи. — Всички мразят това. Но Феми… той беше различен…

Мухтар се чуди колко различен може да е бил. В края на краищата и той явно е бил обсебен от външността на Айюла, също като Питър и Сомто.

— Всички са обсебени от нейната външност, Мухтар…

Той възразява, че ето, той например не е, и аз се разсмивам.

— Просто не си я виждал.

Изведнъж вратата се отваря и аз подскачам на мястото си. В стаята влиза Таде.

— Предполагах, че ще те намеря тук. — Той поглежда безжизненото тяло на леглото. — Наистина те е грижа за този пациент, а?

— Близките му вече не идват толкова често, както преди.

— Да, тъжна работа. Но сигурно така е нормално. Разбирам, че е бил професор.

— Е.

— Какво?

— Е. Ти каза „бил“. В минало време. А той не е мъртъв. Поне засега.

— О! Да. Моя грешка. Съжалявам.

— Каза, че си ме търсил?

— Аз… не съм се чувал с Айюла. — Облягам се на стола. — Звънях й няколко пъти. Не вдига.

Трябва да призная, че съм малко смутена. Не съм казвала на Мухтар за Айюла и Таде и съжалението му е осезаемо. Чувствам как се изчервявам.

— Не я бива много да връща обаждания.

— Знам. Но не е това. Не съм я чувал от две седмици… Може ли да поговориш с нея? Да я питаш къде съм сгрешил.

— Предпочитам да не се замесвам.

— Моля те, заради мен. — Той прикляква, хваща ръката ми и я притиска към сърцето си. — Моля те.

Трябва да кажа „не“, но топлината на ръцете му, обгърнали моята, ме омайва, и аз неусетно кимвам.

— Благодаря ти. Длъжник съм ти.

С тези думи оставя двама ни с Мухтар отново насаме. Аз се чувствам прекалено странно, за да се задържа още дълго.

Почистване

Близките на Феми изпращат чистач в дома му, за да го подготвят за продажба. Предполагам, животът продължава. Чистачът обаче открива окървавена кърпичка зад дивана. Всичко това е качено в „Снапчат“, та светът да види, че каквото и да е станало с Феми, то не е било по негова воля. Семейството му търси отговори.

Айюла казва, че може да е седяла там. Може да е постлала кърпичката, за да не изцапа дивана. Може да е забравила за нея…

— Няма проблем; ако ме питат, ще им кажа, че му е текла кръв от носа.

Тя седи пред тоалетката си и оправя растите си, а аз стоя зад гърба й и ту свивам, ту отпускам юмруците си.

— Айюла, ако отидеш в затвора…

— Само виновните отиват в затвора.

— Първо на първо, това не е вярно. Второ, ти уби човек.

— При самозащита. Съдията ще разбере това, нали?

Тя слага руж на бузите си. Айюла живее в свят, в който всичко трябва да се случва според нейните желания. Това е неотменим закон, като закона за гравитацията.

Оставям я да се гримира и сядам на най-горното стъпало на стълбището, опряла чело в стената. Имам чувството, че в главата ми бушува буря. Стената би трябвало да е хладна, но денят е горещ и не намирам утеха в нея.

Свикнах, когато съм разтревожена, да се доверявам на Мухтар, но той е в болницата и няма с кого да споделя страховете си. За милионен път си представям как би протекъл разговорът, ако се наложи да кажа истината на майка си:

— Мамо…

— Аха.

— Искам да поговорим за Айюла.

— Пак ли се скарахте?

— Не, мамо… имаше инцидент… ъъъ… с Феми.

— Момчето, което изчезна?

— Не е изчезнал. Мъртъв е.

— Ей!!!

— Jesu saanu fun wa o!

— Да… ъъъ… но разбираш ли… Айюла го уби.

— Какво ти става? Защо обвиняваш сестра си?

— Тя ми се обади. Видях го… видях трупа, видях кръвта.

— Млъквай! Как може да се шегуваш с такива неща!

— Мамо… аз само…

— Казах ти да мълчиш. Айюла е прекрасно дете с чудесен темперамент… Това ли е проблемът? От завист ли говориш тези ужасни неща?

Не, няма никакъв смисъл да замесвам майка ни. Това ще я убие или тя просто ще отрече, че подобно нещо би могло да се случи. Би го отрекла дори да беше тази, която трябваше да помогне на сестра ми да се отърве от тялото. А после щеше да обвини мен, защото аз съм по-голямата и нося отговорност за Айюла.

Винаги е било така. Айюла чупи чаша — виновна съм аз, че съм й дала да пие. Айюла получава двойка за годината — виновна съм аз, че не съм й помогнала с уроците. Айюла взима ябълка и си излиза от магазина, без да я плати — виновна съм аз, че съм я оставила да огладнее.

Чудя се какво ще стане, ако я хванат. Ако поне веднъж някой й потърси отговорност. Представям си как се опитва да се измъкне, но я признават за виновна. Тази мисъл ме гъделичка. Наслаждавам й се за момент, после се насилвам да я пропъдя. Това е сестра ми. Не искам да гние в затвора, пък и Айюла си е Айюла, вероятно ще убеди съда, че е невинна. Действията й са били по вина на жертвите й, а тя е действала така, както би постъпил всеки разумен, прекрасен човек при дадените обстоятелства.

— Госпожо?

Вдигам поглед — домашната помощница стои пред мен и държи чаша вода в ръка. Взимам я и я допирам до челото си. Стъклото е леденостудено; затварям очи и въздъхвам. Благодаря й и тя си тръгва така тихо, както е дошла.

 

 

Чувам нетърпимо думкане в главата си; силно, истерично блъскане. Простенвам и се обръщам, нямам желание да се будя. Спя в леглото си, напълно облечена. Тъмно е, но ударите всъщност идват не от главата ми, а от вратата. Сядам, мъчейки се да преодолея все още силните ефекти на обезболяващото лекарство, което изпих. Замъквам се до вратата и я отключвам. Айюла влетява в стаята.

— Мамка му, мамка му, мамка му. Видели са ни!

— Какво?

— Виж!

Тя пъхва телефона си под носа ми и аз го взимам от ръцете й. На екрана върви клип от „Снапчат“, на който се вижда сестрата на Феми, в кадър до раменете. Гримът й е безупречен, но изражението — мрачно.

„Пичове, появи се един съсед. Досега не е споменавал нищо, защото не смятал, че има значение, но като чул за кръвта, решил да разкаже всичко, което знае. Казва, че онази нощ видял от апартамента на брат ми да излизат две жени. Две! Не ги видял ясно, но е доста сигурен, че едната е Айюла — мацката, която излизаше с брат ми. Тя не каза нищо за друга жена… Защо й е да лъже?“

Полазват ме ледени тръпки.

Айюла неочаквано щраква с пръсти.

— Знаеш ли какво? Измислих го!

— Какво измисли?

— Ще им кажем, че ти си го правела с него зад гърба ми.

— Какво?!

— И аз съм ви хванала, и съм скъсала с него, а ти си тръгнала подире ми. Но не съм казала на никого, защото не съм искала да злословя за човек, който…

— Ти си невероятна.

— Виж, знам, че това те поставя в лоша светлина, но е по-добрата алтернатива.

Аз поклащам глава, връщам й телефона и отварям вратата.

— Добре, добре… А какво ще кажеш за това: дошла си, защото той ти се е обадил с молба да се намесиш. Аз съм искала да скъсам с него, а той те е помолил да ме разубедиш…

— А какво ще кажеш за това: той е искал да скъса с теб и ти си решила, че бих могла да се намеся, но не си искала да си признаеш.

Айюла прехапва устни.

— Мислиш ли, че хората ще повярват?

— Махай се оттук.

Баня

Ходя напред-назад сама в стаята си.

Родителите на Феми имат достатъчно пари, за да възбудят любопитството и професионализма на полицията. А сега имат и прицел за страховете и объркването си. И ще искат отговори.

За първи път, откакто се помня, ми се иска той да беше тук. Той щеше да знае какво да правим. Щеше да вземе нещата в свои ръце. Нямаше да допусне една печална грешка на дъщеря му да съсипе репутацията му; щеше да е замел всичко под килима още преди седмици.

От друга страна, съмнително е, че Айюла изобщо би направила нещо подобно, ако той още беше жив. Единственото възмездие, от което някога се е страхувала, беше наказанието от него.

Сядам на леглото и си представям нощта, в която умря Феми. Скарват се или нещо такова. Айюла носи ножа със себе си, защото го носи навсякъде, както другите жени носят тампони. Намушква го, после излиза от банята, за да ми се обади. Постила кърпичката на дивана и сяда върху нея. Чака ме. Аз пристигам, двете изнасяме тялото. Това е най-уязвимият момент. Доколкото ми е известно, никой не ни е видял, но не мога да бъда сто процента сигурна.

В стаята ми няма нищо разхвърляно; нищо, което мога да подредя или почистя. На бюрото ми е само лаптопът и зарядното, със старателно навит кабел, вързан със свинска опашка. Диванът гледа към леглото, но върху него няма нищо, за разлика от този в стаята на Айюла, който е затрупан с кройки и платове. Леглото ми е оправено, чаршафите — изпънати. Скринът е затворен, всички дрехи вътре са сгънати, закачени, подредени по цвят. Банята обаче винаги може да бъде още по-чиста, така че запрятам ръкави и се запътвам към нея. В шкафа под мивката има всичко необходимо в борбата с мръсотията и болестите — ръкавици, белина, дезинфекциращи кърпички, дезинфекциращи спрейове, гъба, препарат за тоалетна, универсален препарат, препарат за всякакви повърхности, четка за тоалетна, ароматизирани торбички за боклук. Слагам ръкавиците и взимам препарата за всякакви повърхности. Трябва ми малко време да помисля.

Въпроси

Изпращат полицаи да разпитат Айюла. Предполагам, че близките на Феми нямат намерение повече да се правят на благосклонни. Униформените идват в дома ни, а майка ми ме моли да донеса някаква почерпка.

Няколко минути по-късно трите — Айюла, мама и аз — седим на масата заедно с полицаите. Те ядат сладкиш, пият „Кока-Кола“ и ни обстрелват с трохи и въпроси. По-младият се тъпче, сякаш не е хапвал нищичко дни наред, въпреки че едва се побира в креслото.

— Значи той ви покани в дома си?

— Да.

— А после дойде сестра ви?

— Аха.

— Да или не, госпожо.

— Да.

Помолих я да отговаря кратко и точно, да избягва да лъже, доколкото е възможно, и да ги гледа в очите.

 

 

Когато Айюла ми каза, че идват, веднага я вкарах в кабинета на баща ни.

Изпразнен от книги и спомени, той беше просто мухлясала стая с маса, кресло и килимче. Цареше сумрак, така че дръпнах пердето и ярката светлина огря милионите прашинки, които танцуваха във въздуха около нас.

— Защо ме доведе тук?

— Трябва да поговорим?

— Точно тук ли?

Тук нищо нямаше да отвлича вниманието й: нямаше легло, на което да се изтегне, нито телевизор, който да привлече погледа й, или платове, с които да се заиграят ръцете й.

— Седни. — Тя се намръщи, но се подчини. — Кога видя Феми за последно?

— Какво?! Много добре знаеш кога…

— Айюла, трябва да бъдем готови за тези въпроси.

Тя ме погледна с разширени очи, после се усмихна и се облегна спокойно назад.

— Не се облягай! Не трябва да изглеждаш толкова спокойна. И невинните се чувстват под напрежение. Защо го уби?

Усмивката й изчезна.

— Наистина ли биха ме попитали такова нещо?

— Може да се опитат да те объркат.

— Не съм го убила.

Каза го, като ме гледаше право в очите.

 

 

Да, сега си спомням, че нямаше защо да я уча да гледа хората в очите. Тя си беше специалист в това.

По-младият полицай се изчервява.

— Колко дълго излизахте с него, госпожице?

— Един месец.

— Не е много.

Тя не казва нищо; гордея се с нея.

— Но той е искал да скъса с вас?

— Аха.

— Той — е — искал — да — скъса — с вас? Аби, не беше ли обратното?

Дали Айюла не беше права? Може би в гнева си бях пренебрегнала факта, че е малко вероятно някой мъж доброволно да я напусне. Дори сега всички бледнеем край нея. Облечена е семпло — в сива блуза и сини панталони, единственият й грим е молив за очи, не носи бижута, но така само изглежда още по-млада и свежа. Усмивките, които от време на време отправя към полицаите, подчертават дълбоките й трапчинки.

Аз се покашлям с надеждата Айюла да схване посланието.

— Има ли значение кой е искал да сложи край?

— Госпожице, ако вие сте искали, трябва да знаем.

Тя въздъхва и кърши ръце.

— Държах на него, но не беше мой тип…

Сестра ми е объркала професията си. Трябват й камера и прожектори, които да огряват невинното й излъчване.

— А какъв е вашият тип? — пита по-младият полицай.

— Значи сестра ви дойде, за да посредничи за решаването на проблема? — бързо се намесва старшият.

— Да. Дойде да помогне.

— И направи ли го?

— Кое?

— Помогна ли? Сдобрихте ли се отново?

— Не… всичко свърши.

— И вие двете си тръгнахте заедно, а той остана там?

— Аха.

— Да или не?

— Вече ви каза! — обажда се майка ми.

Усещам как ме заболява главата. Не е сега моментът да се прави на майка орлица. Изглежда напушена, след като дълго се е сдържала. Предполагам, че всичко това й се струва напълно непонятно. Айюла нежно я потупва по ръката.

— Всичко е наред, мамо, те просто си вършат работата. Отговорът е „да“.

— Благодаря, госпожице. Какво правеше той, когато си тръгнахте?

Айюла прехапва устни и вдига поглед нагоре и надясно.

— Изпрати ни до вратата и я затвори след нас.

— Беше ли ядосан?

— Не. Примирен.

— Примирен?

Тя въздъхва с майсторска смесица от умора и тъга. Гледаме я как усуква кичур коса около пръста си.

— Искам да кажа, беше приел, че нещата между нас няма да се получат.

— Госпожице Кореде, съгласна ли сте с тази преценка? Господин Дуранд прие ли участта си?

Спомням си тялото му — полулегнало, полуседнало на пода в банята сред локва от кръв. Съмнявам се, че е имал време да проумее участта си, камо ли да я приеме.

— Подозирам, че не беше доволен. Но нямаше как да промени решението й.

— После и двете се прибрахте у дома?

— Да.

— С един автомобил?

— Да.

— С автомобила на госпожица Кореде?

Впивам нокти в бедрата си и премигвам. Защо се интересуват толкова от автомобила ми? Подозират ли нещо? Възможно ли е някой да е видял как пренасяме трупа? Опитвам се да успокоя дишането си, без да привличам внимание. Не, никой не ни е видял. Ако някой ни беше видял да разнасяме вързоп с формата на тяло, този разпит нямаше да се състои у дома. Тези мъже всъщност не ни подозират в нищо. Просто са им платили да ни разпитат.

— Да.

— Как стигнахте дотам, госпожице Айюла?

— С „Юбер“. Не обичам да шофирам.

Те кимват.

— Може ли да видим колата ви, госпожице Кореде?

— Защо? — пита майка ми.

Би трябвало да се трогна, че изпитва нужда да защити и мен, но вместо това се вбесявам, задето нищо не знае и нищо не подозира. Защо нейните ръце са чисти, а моите стават все по-мръсни?

— Искаме само да сме сигурни, че не сме пропуснали нищо.

— Защо ви е всичко това? Момичетата ми не са сторили нищо лошо!

Майка ми се надига от мястото си в искрен, заблуден опит да ни защити. По-възрастният полицай се намръщва и става, а столът му изскърцва по мраморния под. Той смушква партньора си да го последва. Може би трябва да оставя сцената да се разиграе. Нима един невинен човек не би изразил възмущение?

— Госпожо, само ще погледнем…

— Бяхме достатъчно отзивчиви. Моля, напуснете дома ми.

— Госпожо, ако се наложи, ще се върнем с нужните документи.

Искам да кажа нещо, но думите не излизат от устата ми. Парализирана съм. Мисля само за кръвта в багажника.

— Казах, напуснете дома ми — повтаря майка ми и тръгва към вратата.

Полицаите са принудени да я последват. Кимват учтиво на Айюла и излизат. Майка ми тръшва вратата след тях.

— Що за имбецили! Можете ли да повярвате?

Двете с Айюла не казваме нищо. Обмисляме възможностите си.

Кръв

На другия ден идват и взимат автомобила — моя сребрист „Форд Фокус“. Трите стоим на прага със скръстени ръце и гледаме как го откарват. Водят колата ми в полицейския участък в район, където рядко стъпвам, за да бъде огледана за следи от престъпление, което не съм извършила, докато „Фиестата“ на Айюла продължава да се кипри пред къщата. Погледът ми се спира върху белия хечбек. Блести като току-що измита кола. Без петна от кръв.

Обръщам се към Айюла.

— Ще взема твоята кола, за да отида на работа.

Тя се намръщва.

— Ами ако ми потрябва през деня?

— Можеш да повикаш „Юбер“.

— Кореде — подхваща внимателно майка ми, — защо не вземеш моята кола?

— Не ми се кара с ръчни скорости. Тази на Айюла е добре.

Връщам се в къщата и се качвам към стаята си, преди да имат шанс да отговорят. Ръцете ми са студени и ги разтривам в дънките си.

Почистих колата. Почистих всеки сантиметър от нея. Ако намерят и капка кръв, тя ще бъде тяхна.

Айюла чука на вратата и влиза. Хващам метлата, за да помета пода, без да обръщам внимание на присъствието й.

— Сърдита ли си ми?

— Не.

— Така изглеждаш.

— Просто не обичам да оставам без кола.

— И вината е моя.

— Не. Ма Феми, задето окървави багажника ми.

Тя въздъхва и сяда на леглото ми, сляпа за изражението ми, което ясно казва: „Махай се“.

— Не си единствената, която страда, да знаеш. Държиш се така, сякаш носиш сама целия товар, но аз също се тревожа.

— Сериозно? Защото онзиден си пееше „Вярвам, че мога да летя“.

Айюла вдига рамене.

— Хубава песен е.

Едва се сдържам да не извикам. Тя все повече ми напомня на него. Той беше способен да извърши нещо лошо, а после да се държи като образцов гражданин. Като че ли другото никога не се е случвало. Да не би да е в кръвта им? Само че неговата кръв е и моя, а моята — нейна.

Баща

Двете с Айюла носим асо еби. В такива случаи е обичайно да се носят сходни облекла. Тя избра цвета — наситено лилав. Той мразеше този цвят, така че изборът е перфектен. Тя скрои и моделите: тип „русалка“ за мен, подхождаща на високата ми фигура, и прилепнала — за нея. И двете сме с тъмни очила, за да прикрием сухите си очи.

Майка ми плаче в църквата; риданията й са толкова мощни и гръмки, че разтърсват цялото й тяло. Чудя се за какво ли мисли, та да предизвика такива сълзи. Може би за собствената си слабост? Или просто си спомня какво стори той с нея — и с нас?

Оглеждам пейките и виждам Таде, който си търси място.

— Ти си го поканила?

— Казах му. Той сам се покани.

— Мамка му.

— Какъв е проблемът? Каза да се държа мило с него.

— Казах да изясниш нещата. Не съм казала да го въвличаш още повече.

Майка ми ме ощипва и аз млъквам, но цялата треперя. Някой слага благо ръка върху рамото ми, мислейки, че съм разстроена. Така е, само че не по причината, която той предполага.

— Да затворим очи и да си спомним този човек, защото годините, които той прекара с нас, бяха дар от бога.

Гласът на свещеника е тих и тържествен. Лесно му е да говори така, защото не го е познавал. Никой не го познаваше.

Затварям очи и мълвя благодарности към всички сили, които държат душата му в плен. Айюла намира ръката ми и аз я хващам.

 

 

След службата хората идват при нас да изкажат съчувствието си и да ни пожелаят всичко най-добро. Една жена ме прегръща и не ме пуска. „Баща ви беше велик човек — прошепва тя. — Грижеше се редовно за мен и ми помагаше да плащам таксите за образованието си…“. Изкушавам се да я осведомя, че той имаше няколко приятелки в различни университети из Лагос. Отдавна бяхме изгубили броя им. Веднъж ми каза, че човек трябва да храни кравата, преди да я заколи; такъв е законът.

Отговарям простичко: „Да, той плащаше много такси“. За мъжете с пари студентките са като планктона за кита. Тя се усмихва, благодари ми и продължава по пътя си.

Приемът протича точно така, както може да се очаква: шепа познати, заобиколени от хора, които не помним, но все пак им се усмихваме. Когато ми остава малко време, излизам навън и за пореден път звъня в участъка, за да питам кога ще върнат колата ми. Те за пореден път отговарят уклончиво. Ако в нея имаше нещо интересно, отдавна да го бяха намерили, възразявам аз, но мъжът в другия край на линията не споделя моята логика.

Връщам се тъкмо навреме, за да видя как леля Тайво се е качила на дансинга и доказва, че знае най-модерните стъпки на най-модерните хитове. Айюла седи сред трима младежи, които се надпреварват за вниманието й. Таде си е тръгнал, а те се надяват да го изместят завинаги. Той се беше опитал да я подкрепи, да остане до нея докрай, както подобава на един мъж, но Айюла беше твърде заета да пърха насам-натам и да се къпе в светлината на прожекторите. Ако беше мой, никога нямаше да го оставя. Откъсвам поглед от нея и отпивам от чашата си с чапман^[16].

Мага

— Лелче, търси те един мъж.

Айюла гледа филм на лаптопа си в моята стая. Би могла да го прави и в своята, но някак си все намира начин да се озове при мен. Тя вдига очи към домашната помощница. Аз веднага се изправям. Сигурно е полицията. Ръцете ми изстиват.

— Кой е?

— Не знам, ма.

Айюла ме поглежда тревожно и се надига от леглото ми; аз излизам след нея. Господинът седи на дивана. Не е нито полицай, нито Таде. В ръцете си държи букет от рози.

— Боега!

Айюла се втурва надолу по стълбите, а той я улавя с една ръка и я завърта. Двамата се целуват.

Боега е висок мъж с изпъкнало шкембе. Има кръгло брадато лице, малки остри очи и поне петнайсет години по-голям жизнен опит от нея. Ако присвия очи, може и да видя нещо привлекателно у него. Преди това обаче забелязвам часовника „Булгари“ на китката му и обувките „Ферагамо“ на краката. Той ме поглежда.

— Здравейте.

— Боега, това е Кореде, по-голямата ми сестра.

— Приятно ми е, Кореде. Айюла ми е разказвала как се грижите за нея.

— Явно изоставам. Не съм чувала нищичко за вас.

Айюла се разсмива, като че ли се шегувам, и махва небрежно с ръка.

— Бое, трябваше да се обадиш.

— Знам, че обичаш изненадите, пък и току-що пристигнах в града.

Той се навежда и пак я целува. Сдържам се да не повърна. Подава й цветята и тя ахка, както се полага за случая, въпреки че розите бледнеят в сравнение с онези, които й изпрати Таде.

— Нека те изведа.

— Добре, само да се преоблека. Кореде, ще правиш ли компания на Бое? — пита тя и хуква по стълбите, без да дочака отговор. Въпреки това не смятам да удовлетворя молбата й и също тръгвам нагоре към стаята си.

— Значи сте сестра? — казва той зад гърба ми.

Спирам и въздишам.

— А вие сте женен.

— Моля?

— На безименния си пръст имате светла следа от халка.

Той поклаща глава и се усмихва.

— Айюла знае.

— Да. Сигурна съм.

— Аз държа на нея. Искам да има най-доброто от всичко. Дадох капитала за модния й бизнес и платих курса й.

Това е изненада. Беше ми казала, че е платила сама с парите от клиповете си в „Ютуб“. Дори ми беше изнесла назидателна лекция относно липсата ми на усет към бизнеса. Колкото повече говори този човек, толкова по-ясно осъзнавам, че съм мага — глупачка, от която някой се е възползвал. Проблемът не е в Боега; той е просто поредният мъж, поредният човек, използван от Айюла. Ако заслужава нещо, то е съжаление. Иска ми се да му кажа колко много общо имаме помежду си, въпреки че той се хвали с нещата, които е направил за нея, а аз започвам да се ядосвам за моите. От солидарност, пък и за да го накарам да млъкне, му предлагам кейк.

— Благодаря, много обичам сладкиши. Имате ли чай?

Кимвам. Когато минавам покрай него, той ми намигва:

— Кореде… — замълчава за кратко — e jo o^[17], недей да плюеш в чашата ми.

Давам указания на помощницата и се качвам горе, за да разпитам Айюла. Тя тъкмо слага очна линия на долните си клепачи.

— Какво, по дяволите, става тук?

— Затова не ти казах. Вечно ме критикуваш.

— Така ли? Той ми каза, че е платил за модния ти курс. А ти ме излъга, че сама си събрала парите.

— Намерих си спонсор. Същата работа.

— Ами… ами Таде?

— Ако не знае нещо, няма да се засегне. И можеш ли да ме виниш, че искам малко вълнения в живота си? Таде е много скучен понякога. И иска цялото ми внимание. Abeg^[18], трябва ми почивка.

— Какво ти става? Кога ще престанеш?

— Кое?

— Айюла, прати този човек да си върви по пътя, защото иначе, кълна се, ще…

— Какво ще?

Тя вирва брадичка и ме поглежда в очите.

Не правя нищо. Искам да я заплаша, да й кажа, че ако не ме послуша, ще трябва сама да понесе последствията от действията си. Искам да викам и крещя, но знам, че насреща ми има стена. Отивам в стаята си. Половин час по-късно тя излиза с Боега.

Прибира се чак в един през нощта.

Аз още не съм заспала.

Баща

Той често се прибираше късно. Запомнила съм тази нощ обаче, защото не беше сам. На ръката му висеше една жълта жена. Ние излязохме от стаята ми, защото мама пищеше, и ги видяхме на площадката. Майка ми беше по комбинезон и халат — обичайното й облекло за сън.

Тя никога не му повишаваше тон, но онази нощ беше като банши: косата й беше пусната и това още повече засилваше илюзията за лудост. Приличаше на Медуза, а те — на статуи пред погледа й. Тя се приближи и отскубна жената от ръката му.

— E gba mi o! So fe b’ale mi je? So fe yi mi lori ni? Oluwa k’oju si mi!^[19] — Тя дори не крещеше на мъжа си; беше бясна на натрапницата. Помня, че й изсъсках да спре, въпреки че очите ми бяха пълни със сълзи. Изглеждаше глупаво с тази истерия, докато той стоеше изправен и безучастен пред нея.

После той погледна безразлично съпругата си и твърдо я информира:

— Ако не млъкнеш веднага, ще се разправя с теб.

До мен дъхът на Айюла спря. Той винаги изпълняваше заканите си. Ала този път майка ми не му обърна никакво внимание; тя беше обявила война на тази жена, която, макар тогава да ми изглеждаше възрастна, сега си давам сметка, че е била на не повече от двайсет. Вече разбирам, че майка ми е знаела за изневерите му, но не е можела да понесе те да се случват в собствения й дом.

— Пусни ме! — изпищя момичето, мъчейки се да издърпа китката си от свирепата хватка на майка ми.

В следващия миг той хвана майка ми за косата, вдигна я във въздуха и я блъсна в стената. После я удари в лицето. Айюла изхленчи и се вкопчи в мен. „Жената“ се засмя.

— Видя ли, гаджето ми няма да допусне с пръст да ме докоснеш.

Майка ми се свлече на земята. Двамата я прескочиха и се запътиха към неговата стая. Двете с Айюла изчакахме хоризонтът да се изчисти, и изтичахме да й помогнем. Тя беше безутешна. Искаше само да я оставим там, за да плаче. Виеше. Налагаше се да я разтърся.

— Мамо, моля те, хайде да се качим горе.

Онази вечер и трите спахме в моята стая.

На другата сутрин момичето с бананов цвят си беше тръгнало и ние четиримата седнахме на масата за закуска. Всички мълчахме, с изключение на баща ми, който шумно обсъждаше предстоящия ден и хвалеше готварските умения на „перфектната си съпруга“. Не се преструваше; просто за него инцидентът беше минало.

Скоро след това майка ни започна да разчита на „Амбиен“^[20].

Проучване

Взирам се в снимката на Боега във „Фейсбук“. От екрана ме гледа една по-млада и слаба версия на мъжа, с когото се запознах. Преглеждам останалите снимки, докато решавам, че вече знам достатъчно за него. Ето какво съм научила:

Има една добре облечена съпруга и три високи момчета. Първите две следват в Англия, третото още учи тук. Живеят в къща на Банановия остров — едно от най-скъпите имения в Лагос. Той работи в сферата на нефта и природния газ. Снимките му са предимно от почивки във Франция, Съединените щати, Дубай и прочее. Типично семейство от горната прослойка на нигерийската средна класа.

Ако животът му се движи толкова вяло по предварително ясна формула, нищо чудно, че е бил увлечен от недостижимостта и спонтанността на Айюла. Във всичките си публикации обяснява колко прекрасна е съпругата му и какъв късметлия е той, че я има, а аз се чудя дали тя знае, че мъжът й ходи по други жени. Самата тя изглежда много добре. Въпреки че е родила три деца и младостта й е отминала, поддържа стройна фигура. Лицето й е майсторски гримирано, а облеклото й стои добре и оправдава парите, които той вероятно харчи за нея.

Половината ден постоянно звъня на Айюла, за да разбера къде е. Излязла е рано сутринта, като е съобщила на майка ми, че заминава. Не си направи труда да каже на мен. Таде ми звъни със същата честота, но аз не вдигам. Какво да му кажа? Нямам представа къде е и какво прави. Айюла винаги решава сама за себе си… докато не й потрябвам. Домашната помощница ми носи чаша студен сок, а аз продължавам проучването си. Навън е палеща жега, така че ще прекарам почивния си ден вкъщи.

Съпругата на Боега не е активна във „Фейсбук“, но я намирам в „Инстаграм“. Публикува безкрайни постове за съпруга и децата си, прекъсвани единствено от снимки на ястия и тук-там по някое мнение за режима на президента Бухари. Днешната й публикация представлява стара снимка на двамата със съпруга й в деня на сватбата им. Тя гледа в камерата и се смее, а той е вперил влюбени очи в нея. Текстът гласи: „#MCM Oki mi^[21], сърце на сърцето ми и баща на децата ми. Благодаря на бога за деня, в който погледът ти се спря върху мен. Тогава не знаех, че си се боял да ме заговориш, но се радвам, че си превъзмогнал страха си. Не мога да си представя какъв би бил животът ми без теб. Благодаря ти, че си мъжът на моите мечти. Честита годишнина, bae^[22]. #bae #mceveryday #throwbackthursday #loveisreal #blessed #grateful“.

Автомобил

Полицаите връщат колата ми… в болницата. Нищо дискретно няма в черните им униформи и оръжията им. Ноктите ми се впиват в дланите на стиснатите ми юмруци.

— Не можахте ли да я върнете в дома ми? — процеждам аз.

С периферното си зрение виждам как Чичи се приближава.

— По-добре благодарете на бога, че изобщо ви я връщаме.

Полицаят ми връчва бележка — хвърчащо листче хартия с номера на колата ми, датата, на която ми я връщат, и надраскана сума от 5000 найри.

— За какво е това?

— Разходи по логистиката и транспорта.

Това е по-младият полицай от разпита в дома ни; онзи, който беше готов да си счупи краката за Айюла. Сега не изглежда толкова непохватен. Напротив, за мен е готов да вдигне скандал. Дори е въоръжен. За миг ми се приисква Айюла да беше тук.

— Моля?

Не може да бъде.

Чичи вече е почти до мен. Не мога да протакам разговора. Досещам се, че може точно затова да са докарали колата ми в болницата. У дома щях да бъда в много по-силна позиция. Тук искам само да се махнат от работното ми място. Изцяло в техни ръце съм.

— Да, ма. Цената за откарването и докарването на автомобила ви е 5000 найри.

Прехапвам устни. Не е в мой интерес да ги ядосвам; трябва да си тръгнат, преди да привлекат повече внимание. Всички погледи от двете страни на входа на болницата са вперени в мен, колата ми и тези двама гении.

Поглеждам колата си. Мръсна е, цялата в прах. Виждам пакет от храна на задната седалка. Мога само да подозирам как ще изглежда багажникът. Изплескали са я цялата с мръсните си ръце и колкото и да я чистя, няма да успея да разкарам спомена за тях.

Нищо не мога да направя. Бръквам в джоба си и отброявам 5000 найри.

— Намерихте ли нещо?

— Не — признава по-възрастният полицай. — Колата ви е съвършено чиста.

Знаех си, че съм се справила добре. Знаех си, че е чиста. Но въпреки това ми иде да заплача от облекчение.

— Добро утро, господа!

Какво прави Чичи още тук? Смяната й свърши преди половин час. Полицаите отвръщат сърдечно на бодрия й поздрав.

— Браво, о — добавя тя. — Виждам, че връщате колата на колежката ми.

— Да. Въпреки че сме много заети — подчертава по-младият, подпирайки се с дебелата си ръка на моя капак.

— Браво, браво! Признателни сме ви. Налагаше й се междувременно да се оправя с колата на сестра си.

Аз подавам парите, те ми връчват ключа. Чичи се преструва, че не забелязва.

— Да, благодаря ви. — Боли ме, като го казвам. И като се усмихвам. — Разбирам, че и двамата сте много заети. Нека не ви задържам повече.

Те изсумтяват и си тръгват. Вероятно ще викнат ока да^[23] да ги закара до участъка. До мен Чичи буквално трепти от вълнение.

— Nawa o. Какво е станало?

— Какво да е станало?

Тръгвам обратно към болницата, а тя плътно ме следва.

— Защо са взели колата ти? Забелязах, че напоследък не идваш с нея, но реших, че е на ремонт или нещо такова. Не ми хрумна, че може полицията да я е взела!

Опитва се да каже думата „полиция“ шепнешком, но не й се удава.

Заедно с нас в болницата влиза госпожа Ротину. Таде още не е дошъл, така че ще трябва да почака. Чичи грабва ръката ми и ме завлича в стаята с рентгена.

— Какво е станало?

— Нищо. Малка катастрофа. Проверяваха я заради застраховката.

— Взели са я в участъка само за това?

— Нали ги знаеш, обичат да се престарават.

Сърце

Таде изглежда като парцал. Ризата му е измачкана, не се е обръснал, вратовръзката му виси накриво. Напоследък нито си пее, нито си подсвирква. Това е Айюла и когато виждам страданието на Таде, не мога да не изпитам благоговение пред силата й.

— Има друг — казва той.

— Така ли?

Преигравам, гласът ми прозвучава пискливо. Не че той забелязва. Приседнал е с наведена глава на бюрото си и го е стиснал толкова здраво с ръце от двете си страни, че виждам съкращаването и отпускането на мускулите, синхронните движения, вълните в тялото му.

Оставям папката, която нося, на бюрото и го докосвам. Ризата му е бяла. Не е искрящо бяла, каквато би носил Феми, или като униформите на сестрите, по-скоро бяла като на разсеян ерген. Бих му помагала да избелва ризите си, само да ми позволи. Отпускам ръка на гърба му и леко го разтривам. Дали жестът ми го успокоява?

— С теб се говори толкова леко, Кореде — въздъхва той накрая.

Усещам миризмата на одеколон, примесен с пот. Жегата отвън се просмуква в стаята и задушава климатика.

— Обичам да говоря с теб — отвръщам аз.

Той вдига глава и ме поглежда. Дели ни само една крачка. Достатъчно близо сме, за да се целунем. Дали устните му са наистина толкова меки, колкото изглеждат? Той се усмихва, аз също.

— И аз обичам да говоря с теб. Иска ми се…

— Да?

Нима е започнал да разбира, че Айюла не е подходяща за него?

Той пак навежда глава. Не успявам да се сдържа и меко казвам:

— Знаеш ли, по-добре ще си без нея.

Усещам как се стяга.

— Какво? — Гласът му е тих, но зад него се крие нещо, което го нямаше преди. Може би раздразнение? — Защо говориш така за сестра си?

— Таде, тя не е точно…

Той се надига и се отдръпва от бюрото си, от мен.

— Ти си й сестра, трябва да бъдеш на нейна страна.

— Аз винаги съм на нейна страна. Просто… тя има много страни. И не всички са така красиви, както тази, която виждаш…

— Така ли заставаш на нейна страна? Тя ми каза, че се отнасяш с нея като с чудовище, но тогава не повярвах.

Думите му поразяват като стрели. Той беше мой приятел. Мой. Търсеше моя съвет, моята компания. А сега се държи с мен като с непозната и аз го мразя за това. Айюла винаги си е била такава с мъжете, но какво оправдание има той? Обгръщам корема си с ръце и извръщам лице, за да не види разтрепераните ми устни.

— Предполагам, че сега й вярваш?

— Сигурна съм, че няма по-благодарен човек от нея! Нищо чудно, че винаги търси внимание от… мъжете.

Трудно му е да изрече последната дума; трудно му е да си представи Айюла в ръцете на друг.

Аз се разсмивам. Не мога да се сдържа. Айюла е победила окончателно. Тя разби сърцето на Таде и замина за Дубай с Боега (за което в крайна сметка ме информира със съобщение по телефона), но някак си аз излизам вещицата.

Бас ловя, че е забравила да спомене за ключовото си участие в смъртта на най-малко трима мъже. Поемам си дълбоко дъх, за да не кажа нещо, за което после ще съжалявам. Айюла е нехайна, себична и безразсъдна, но аз нося и винаги съм носила отговорност за нейното благополучие.

С периферното си зрение виждам, че листата в папката са се разпилели. Сигурно ги е разместил, когато стана от бюрото. Придърпвам папката с пръст, вдигам я и я потупвам, за да подредя листата. Какъв смисъл да казвам истината? Той не иска да я чуе, не иска да повярва на нищо, което излиза от моята уста. Иска само нея.

— Тя се нуждае от твоята обич и подкрепа. Тогава ще се успокои и установи.

Защо просто не млъкне? Папката се тресе в ръцете ми, а в едно ъгълче на черепа ми вече пропълзява мигрената. Той поклаща глава:

— Ти си по-голямата й сестра. Трябва да се държиш като такава. А аз виждам само как я отблъскваш.

Заради теб…

Но не казвам нищо. Изгубила съм желание да се защитавам.

Винаги ли е бил склонен към подобни поучения? Оставям папката на масата и бързо минавам покрай него. Струва ми се, че на вратата чувам името си, но гласът му е заглушен от думкането в главата ми.

Пациентът

Мухтар спи спокойно и ме чака. Аз се вмъквам в стаята му и затварям вратата.

— Всичко е, защото е красива. Това е. Не им пука за нищо друго. Тя получава пропуск за живота. — Мухтар ме оставя да дудна колкото си искам. — Представяш ли си? Той ми каза, че не я подкрепям, че не я обичам… Тя го е навела на тази мисъл. Тя му е казала така. След всичко това…

Думите ме задавят, не мога да довърша мисълта си. Тишината се нарушава само от ритмичното пиукане на монитора. Вдишвам няколко пъти за успокоение и поглеждам картона му. Скоро му се полага физиотерапия, така че мога да му направя упражненията, след като бездруго съм тук. Тялото му не възразява да движа крайниците му насам-натам. Съзнанието ми разиграва сцената с Таде отново и отново, отрязва някои части, подчертава други.

Любовта не е плевел,

не расте, където си поиска…

В ума ми неканени изникват стиховете на Феми. Чудя се какво би казал той за всичко това. Не е бил дълго с Айюла. Ако имаше повече време, щеше да прозре що за човек е. Бил е достатъчно проницателен.

Коремът ми къркори. Сърцето може да е разбито, но тялото има нужда от храна. Приключвам с глезените на Мухтар, приглаждам чаршафите му и излизам от стаята. Мохамед мие пода в коридора и си тананика. Водата в кофата изглежда жълтеникава.

— Мохамед, смени водата! — скарвам му се аз.

Той се стъписва от гласа ми.

— Да, ма.

Ангел на смъртта

— Как мина пътуването?

— Добре… само че… той умря.

Чашата със сока се изплъзва от ръката ми и се разбива на пода. Айюла стои на вратата на кухнята. Няма и десет минути, откак се е прибрала, а светът ми вече се обръща с главата надолу.

— Той… умря?

— Да. Хранително отравяне — отвръща тя и поклаща растите си. Сплела ги е наново и е сложила мъниста в краищата им, които се удрят едно в друго при всяко движение и потракват. Китките й са украсени с големи златни гривни. Отровата не е в нейния стил и част от мен се надява, че това е съвпадение. — Обадих се в полицията. Те съобщиха на семейството му.

Прикляквам да взема по-големите парчета стъкло. Мисля си за усмихнатата му съпруга в „Инстаграм“. Дали ще има достатъчно самообладание да поиска аутопсия?

— Бяхме заедно в стаята и той изведнъж се изпоти и се хвана за гърлото. После от устата му започна да излиза пяна. Беше много страшно!

Очите й пламтят; разказва ми просто история, която й звучи интригуващо. Не искам да говоря с нея, но тя изглежда твърдо решена да сподели всички подробности.

— Опита ли се да му помогнеш?

Спомням си как двете стояхме над баща ми и гледахме как умира. Знам, че не се е опитала да помогне на Боега. Гледала го е. Може да не го е отровила, но е стояла отстрани и е чакала природата да свърши работата си.

— Разбира се. Обадих се в спешна помощ. Но те не дойдоха навреме.

Погледът ми се спира на диамантеното гребенче в косата й. Пътуването й се е отразило добре. Дубайският въздух е изсветлил кожата й, облечена е от глава до пети в дизайнерски дрехи. Боега определено не е бил скъперник.

— Жалко.

Търся по-дълбоко чувство от съжаление към „семейния“ мъж, споминал се без време, но не се получава. Никога не бях виждала Феми, обаче неговата участ ме докосна по начин, по който този не успява.

— Да. Ще ми липсва — отвръща разсеяно Айюла. — Чакай, имам нещо за теб.

Започва да рови в чантата си, но в този момент на вратата се позвънява. Тя вдига развълнувано очи и се усмихва доволно. Не може да бъде… но какво да се прави, такъв е животът. Таде влиза и Айюла се хвърля в обятията му. Той я прегръща силно и заравя глава в косата й.

— Ах, ти, непослушно момиче! — казва той и двамата се целуват. Страстно.

Бързам да изляза, преди да е забелязал, че в стаята има трети човек. Нямам никакво желание да си разменяме учтивости. Заключвам се в стаята си, сядам с кръстосани крака на леглото си и зарейвам поглед нейде в пространството.

Времето минава. На вратата ми се чука.

— Ма, ще слезете ли за вечеря? — пита домашната помощница, като се поклаща на петите си.

— Кой е на масата?

— Мама, сестра ви Айюла и господин Таде.

— Кой те прати да ме повикаш?

— Сама дойдох, ма.

Разбира се, кой ще се сети за мен? Мама и Айюла се наслаждават на вниманието на Таде, а Таде ще… на кого му пука какво ще направи Таде. Усмихвам се на единствения човек, който е загрижен дали ще се нахраня. Зад дребната й фигурка се донася смях.

— Благодаря ти, но не съм гладна.

Тя си тръгва и затваря вратата след себе си, заглушавайки звуците на щастие. Поне известно време Айюла няма да ми досажда. Използвам възможността да потърся името на Боега в „Гугъл“. Естествено, веднага намирам статия за трагичната му кончина…

НИГЕРИЕЦ УМИРА ПРИ БИЗНЕС ПЪТУВАНЕ В ДУБАЙ

Нигерийски бизнесмен почина в Дубай. Смята се, че смъртта е настъпила вследствие на свръхдоза наркотици.

От Външното министерство потвърждават, че Боега Тежудуми, отседнал в прочутия „Роял Ризорт“, е починал след призляване в хотелската стая.

Въпреки усилията на спешната помощ бизнесменът е починал на място.

Според полицията няма други замесени лица в инцидента.

Как ли Айюла е успяла да убеди полицаите да скрият името й от новините? Какви са разликите между хранително отравяне и свръхдоза наркотици? И каква е вероятността за случайна смърт в присъствието на сериен убиец?

А може би истинският въпрос е: доколко съм сигурна, че Айюла използва само ножа си?

Отварям и други статии за смъртта на Боега, изчитам още лъжи. Айюла никога не хапе, ако не бъде провокирана. Но ако има пръст в смъртта на Боега, ако е отговорна за нея, защо го е направила? Боега като че ли беше луд по нея. Да, беше неверен съпруг, но изглеждаше безобиден.

Мисля си за Таде, който седи долу и с уникалната си усмивка гледа Айюла така, сякаш и масло не може да се разтопи в устата й. Не бих могла да го погледна в очите, ако и той не гледа в моите. Но нима не направих всичко по силите си да ги разделя? А единственото, което виждам насреща, е критика и презрение.

Изключвам лаптопа си.

И записвам името на Боега в тефтера си.

Раждане

Според семейните легенди първия път, когато съм видяла Айюла, съм помислила, че е кукла. Мама я гушнала пред мен и аз съм се изправила на пръсти, подръпвайки ръката й, за да видя отблизо. Тя била мъничка; едва се виждала в люлката, която мама сама й била направила. Затворените й очички заемали половината й личице. Имала чипо носле и постоянно свити устнички. Аз съм я докоснала по косата, която била мека и къдрава.

— За мен ли е?

Мама се засмяла и Айюла се събудила. И изгукала. Аз съм политнала изненадано назад и съм паднала по дупе.

— Мамо, тя говори! Куклата говори!

— Това не е кукла, Кореде. Това е бебе — твоята сестричка. Вече си кака, Кореде. А каките се грижат за малките си сестрички.

Рожден ден

Айюла има рожден ден. Позволявам й отново да започне да публикува в социалните медии. Новините за Феми вече са заглъхнали. Социалните мрежи са забравили за него.

— Отвори първо моя подарък! — настоява мама.

Айюла се съгласява. В нашия дом е традиция рожденикът да отвори подаръците от близките си сутринта, преди всичко останало. Доста време мислих какво да й взема. Не бях в особено щедро настроение.

Подаръкът от мама е сервиз за бъдещия дом на Айюла.

— Знам, че Таде скоро ще те пита — заявява тя.

— Какво ще ме пита? — не разбира Айюла, чието внимание вече е привлечено от моя подарък: нова шевна машина.

Тя грейва насреща ми, но аз не съм в състояние да отвърна на усмивката й. От думите на майка ми стомахът ми се преобръща.

— Ще поиска ръката ти! — Айюла сбърчва нос. — Време ви е на двете да се установите.

— ’Щото при теб се получи чудесно…

— Какво каза?

— Нищо — промърморвам аз.

Майка ми ме поглежда, но понеже не ме е чула, принудена е да подмине репликата ми. Айюла става, за да се облече за празненството, а аз продължавам да надувам балони. Избрали сме сиви и бели от уважение към Феми.

По-рано прочетох едно стихотворение в неговия блог:

Африканското слънце грее ярко.

Пари върху гърбовете,

главите,

ума ни.

Нашият гняв причина няма,

ако не е слънцето причина.

Неудовлетворението ни корен няма,

ако корен слънцето не е.

Оставям анонимен коментар, в който предлагам да се издаде сборник със стиховете му. Надявам се сестра му или някой приятел да го прочете.

Двете с Айюла нямаме приятели в традиционния смисъл на думата. Мисля, че за да можеш да наречеш някого приятел, трябва да го приемеш в своя кръг на доверие и обратното. Сестра ми си има поклонници, аз си имам Мухтар. Поклонниците започват да се стичат към 4 следобед; домашната помощница ги посреща, аз ги насочвам към храната, струпана на масата в дневната. Някой пуска музика, гостите дъвчат наред. А аз мисля само за това дали Таде ще използва възможността да грабне Айюла завинаги. Ако вярвах, че тя го обича, мисля, че бих могла да се радвам за тях. Струва ми се, че бих могла. Но тя не го обича, а той по някаква причина остава сляп за това. Или не му пука.

Вече е пет часа, а тя още не е слязла. Аз съм облечена с незаменимата черна рокля. Къса, с разкроена пола. Айюла каза, че също ще носи черно, но съм почти сигурна, че междувременно е променила решението си поне дузина пъти. Устоявам на желанието да се кача и да видя какво прави, въпреки че чувам въпроса къде е около стотина пъти.

Мразя домашните празненства. Хората забравят етикета, който биха спазвали при обичайно гостуване. Оставят картонените си чинийки, където сварят, разливат напитки и просто отминават, бъркат дълбоко в купите с храна, взимат и връщат, търсят удобни места, където да се натискат. Вдигам картонените чашки, които някой е зарязал на табуретката, и ги хвърлям в чувала с боклук. Каня се да отида за почистващ препарат, когато на вратата се позвънява: Таде.

Изглежда… носи дънки и бяла тениска, прегърнала тялото му, отгоре — сив блейзър. Не мога да откъсна очи от него.

— Изглеждаш добре — казва той.

Комплиментът сигурно трябва да има силата на маслинова клонка. Не бива да ми въздейства. Отдръпнала съм се от пътя му, навела съм глава. Не искам небрежните му думи да ме докосват, но въпреки това усещам особена лекота. Стягам мускулите на лицето си, за да възпра усмивката, която се кани да избухне върху него.

— Виж, Кореде, съжа…

— Здрасти.

„Здрастито“ идва иззад гърба ми и аз се обръщам. Айюла е облечена с прилепнала дълга рокля, толкова близка до цвета на тялото й, че изглежда почти гола. Носи златни обеци, златисти токчета и на всичко отгоре, гривната, която й подари Таде. Забелязвам лек златист бронзант по кожата й.

Таде ме заобикаля и я целува нежно по устните. Любов или не, двамата са много привлекателна двойка, поне външно. Той й подава подаръка и аз се промъквам по-близо, за да видя какъв е: малка кутийка, но прекалено дълга и тясна, за да бъде пръстен. Таде поглежда към мен и аз веднага се престорвам на заета като пчеличка. Връщам се в центъра на празненството и отново се заемам да събирам картонени чинийки.

Цяла вечер зървам Таде и Айюла тук и там: смеят се заедно до купата с пунш, целуват се на стълбите, подават си торта на дансинга, докато накрая не издържам повече. Грабвам един шал от шкафа и излизам навън. Още е топло, но увивам тялото си с ръце. Трябва да поговоря с някого, и не с Мухтар. По едно време мислех за психотерапевт, но благодарение на Холивуд разбрах, че те са длъжни да нарушат тайната на клиента, ако застрашава нечий живот. Усещам, че ако разкажа на някого за Айюла, това ще се случи в рамките на следващите пет минути. Няма ли вариант, в който никой не умира и Айюла не отива в затвора? А дали да не поговоря с някого, без да споменавам за убийствата? Мога да запълня множество сеанси с темата за Таде и Айюла и как всичко ми се обръща, когато ги видя заедно.

„Харесваш ли го?“, беше попитала тя. Не, Айюла. Обичам го.

Главна сестра

Щом пристигам на работа, веднага се запътвам към кабинета на д-р Акибе, както ме е помолил в имейла си. Подобно на всичките му имейли, и този беше рязък, загадъчен, предназначен да изправи получателя на нокти. Почуквам.

— Влез!

Гласът му се блъсва като чук във вратата.

Д-р Акибе, най-възрастният и старши лекар в болница „Свети Петър“, гледа втренчено екрана на компютъра си и движи мишката. Не казва нищо, така че сядам по свое усмотрение и чакам. Той спира и вдига глава.

— Знаете ли кога е създадена тази болница?

— През 1971 година, сър.

Облягам се назад с въздишка. Наистина ли ме е повикал тук, за да ми изнесе лекция за историята на болницата?

— Отлично, отлично. Разбира се, аз не съм бил тук по това време. Толкова стар не съм!

Засмива се на собствената си шега. Естествено, че е толкова стар. Просто тогава е работел на друго място. Покашлям се с надеждата да не подхване отново разказ, който съм чувала хиляда пъти. Той се изправя в пълния си сто и деветдесет сантиметров ръст и се протяга. Знам какво прави. Сега ще извади албума със снимки. Ще ми покаже първите кадри на болницата и портретите на тримата й основатели, за които не спира да говори.

— Сър, трябва да… Та… д-р Отуму иска да му асистирам за един ПЕТ скенер^[24].

— Добре, добре.

Той продължава да оглежда рафта за албума.

— Аз съм единствената сестра на етажа, която може да асистира за ПЕТ, сър — казвам натъртено.

Може би е твърде смело от моя страна да се надявам, че думите ми ще го накарат да се забърза, но каквото и да иска да ми каже, предпочитам да не чакам още час, за да го чуя. За моя изненада, той се завърта към мен и грейва:

— Точно затова ви повиках!

— Сър?

— Наблюдавам ви от известно време. — Той илюстрира казаното, като насочва показалеца и средния си пръст към очите си, а после към мен. — И това, което виждам, ми харесва. Вие сте изрядна и работите със страст към болницата. Откровено казано, напомняте ми на мен самия!

Той пак се разсмива. Смехът му звучи като кучешки лай.

— Благодаря ви, сър.

Думите ме сгряват отвътре и аз се усмихвам. Просто си вършех работата, но ми вдъхва удовлетворение фактът, че някой забелязва усилията ми.

— Излишно е да казвам, че сте родена за главна сестра!

Главна сестра. Ролята определено ми подхожда. В края на краищата от доста време бездруго върша точно тази работа. Таде спомена, че обмислят името ми за поста, и аз си представям празничната вечеря, която ми беше обещал. Разбира се, това вече е мираж. С приятелството ни е свършено, Феми вече се е надул тройно на дъното на океана, но аз вече съм главна сестра на болница „Свети Петър“. Добре звучи.

— За мен е чест, сър.

Кома

Когато се връщам на регистратурата, Чичи още се върти наоколо. Може би у дома я чака мъж, при когото няма желание да се връща. Говори оживено с група колеги, които почти не я слушат. Дочувам думите „чудо“ и „кома“.

— Какво става? — питам.

— Не си ли чула?

— Какво да съм чула?

— Най-добрият ти приятел се събуди!

— Кой? Инкали?

— Не, господин Яутай! Буден е!

Хуквам, без дори да отговоря. Оставям Чичи при сестрите и изтичвам на третия етаж. Предпочитам да бях чула новината от д-р Акибе, но като се има предвид, че той пропусна възможността да ми изчете поредната лекция за историята на болницата, нищо чудно, че не спомена и това. А може би не го е споменал, защото не е вярно, а Чичи не е разбрала…

Семейството на Мухтар се е скупчило до леглото му, така че не го виждам веднага. Жена му, чиято слаба фигура се е запечатала в съзнанието ми, и един висок мъж, вероятно брат му, стоят с гръб към мен. Не се докосват, но телата им се огъват едно към друго, сякаш теглени от невидима сила. Може би твърде често са се утешавали взаимно.

Децата му са обърнати с лице към вратата, тоест към мен. Двамата му синове стоят изпънати като струни, единият плаче беззвучно. Дъщеря му държи новороденото си бебе в ръце, така че баща й да го види. Този жест ме кара да осмисля действителността. Мухтар наистина се е върнал в света на живите.

Отдръпвам се смутено от този семеен миг, но в този момент чувам гласа му:

— Красива е.

Никога не съм го чувала. Когато го видях за първи път, вече беше в кома. Представях си гласа му плътен и тежък. На практика, понеже не е говорил от месеци, прозвучава пискливо, немощно, почти като шепот.

Обръщам се и се блъсвам в Таде.

— Опа.

Той залита леко назад, но успява да запази равновесие.

— Здрасти — отвръщам аз, все още завладяна от случващото се в стаята на Мухтар.

Таде поглежда над рамото ми.

— Значи господин Мухтар се събуди?

— Да, страхотно е — издумвам аз.

— Сигурен съм, че е благодарение на теб.

— Me ke?^[25]

— Ти го държеше. Не позволи да бъде пренебрегнат и забравен.

— Той не знае това.

— Може би, но никога не се знае на какви дразнители би реагирал мозъкът на човек.

— Да.

— Поздравления впрочем.

— Благодаря.

Изчаквам, но той не споменава нищо за обещаното тържество.

Заобикалям го и продължавам по пътя си по коридора.

Точно когато се връщам на регистратурата, чувам писък. Пациентите в чакалнята се оглеждат учудено, а двете с Инка се втурваме в посоката, от която се носи звукът. Идва от стая 105. Инка отваря вратата и ние нахлуваме вътре, за да видим Асиби и Гимпе, вкопчени една в друга. Гимпе държи Асиби в ключ, а онази я дращи по гърдите. Щом ни виждат, двете замръзват. Инка избухва в смях.

— Йе! — извиква тя, щом отново си поема дъх.

— Благодаря ти, Инка — казвам натъртено аз.

Тя продължава да стои до мен, ухилена до уши.

— Благодаря ти — повтарям.

Последното, което ми трябва, е Инка да налива масло в огъня.

— Какво?

— Аз ще поема оттук нататък.

За миг ми се струва, че ще възрази, но тя свива рамене.

— Хубаво — промърморва тя, като хвърля още един поглед на Асиби и Гимпе, подсмихва се и излиза от стаята.

Аз се покашлям.

— Ти застани там, ти — там.

Щом двете застават на разстояние една от друга, напомням им, че това е болница, а не крайпътен бар.

— Трябва да уволня и двете ви.

— Не, ма.

— Моля ви, ма.

— Обяснете ми коя сериозна причина наложи да се сбиете? — Те не отговарят. — Чакам.

— Гимпе е виновна. Опитва се да ми свие гаджето.

— О?

— Мохамед не ти е гадже!

Мохамед? Сериозно ли? Май трябваше да оставя Инка да се справи. Като се замисля, вероятно се е досетила какво става.

Мохамед е ужасен чистач с лоша лична хигиена, но някак си е успял да привлече цели две жени и да създаде драма в болницата. Той определено е за уволнение. И няма да ми липсва.

— Не ме интересува чие гадже е Мохамед. Можете да се гледате отдалеч, може да си подпалите къщите, но докато сте в болницата, ще се държите професионално, иначе рискувате работата си. Разбрахте ли?

Двете промърморват нещо, което звучи като „мммшшшти гадна кучка“.

— Разбрахте ли?

— Да, ма.

— Отлично. Моля, захващайте се за работа.

Когато се връщам на регистратурата, намирам Инка облегната назад, със затворени очи и отворена уста.

— Инка! — извиквам аз и трясвам папката на плота, за да се събуди. — Ако те хвана отново да спиш, ще те докладвам.

— Да не би някой да е умрял и да те е направил главна сестра?

— Всъщност я повишиха тази сутрин — промърморва Бунми.

— Какво?

— По-късно имаме съвещание по този случай — добавям аз.

Инка не казва нищо.

Играта

Навън вали: от онзи дъжд, който чупи чадърите и прави дъждобраните безполезни. Затворени сме вкъщи: Айюла, Таде и аз. Опитвам се да ги избягвам, но Айюла ме приклещва, докато минавам през дневната.

— Да играем на нещо!

Ние с Таде въздъхваме.

— Без мен — отвръщам аз.

— Защо ние да не поиграем, само двамата? — предлага Таде. Аз не обръщам внимание на пробождането в сърцето.

— Не. Играта е за трима души или повече. Или всички, или никой.

— Може да играем на дама? Или шах?

— Не, на мен ми се играе на „Клуедо“.

Ако бях на мястото на Таде, щях да й кажа да си завре „Клуедото“ в красивия зад…

— Ще го донеса.

Тя скача и ни оставя сами в дневната. Не искам да го гледам, затова зяпам мокрия пейзаж през прозореца. Улиците са пусти, всички са се изпокрили в домовете си. На Запад можеш да се разхождаш или танцуваш под дъжда, но тук пороят ще те удави.

— Може би бях малко рязък онзиден — подхваща той. Изчаква отговор, но аз не знам какво да кажа. — Чувал съм, че сестрите могат да бъдат много… подли една към друга.

— Откъде си го чувал?

— От Айюла.

Досмешава ме, но издавам само някакво писукане.

— Знаеш ли, тя наистина се възхищава от теб.

Най-после го поглеждам. Взирам се в невинните му светлокафяви очи, напомнящи на елен, и се питам дали някога изобщо съм била като него; дали някога съм притежавала такава невинност. Таде е тъй прекрасно нормален и наивен. Може би наивността му привлича и нея; нашата беше избита отрано. Отварям уста, за да отвърна, но Айюла скача обратно на дивана, притиснала играта до гърдите си. Забравили за мен, очите му се връщат към нея.

— Играл ли си преди, Таде?

— Не.

— Добре. Целта е да откриеш кой е убиецът, в коя стая е извършено убийството и с какво оръжие. Който успее пръв, печели!

Тя му подава книжката с правилата и ми намига.

Седемнайсет

Първия път Айюла беше на седемнайсет и обезумяла от страх. Когато ми се обади, едва разбирах какво говори.

— Какво си направила?

— Аз… ножът… има кръв навсякъде…

Зъбите й тракаха, сякаш зъзнеше от студ. Опитах се да овладея паниката си.

— По-бавно, Айюла. Дишай дълбоко. Откъде ти тече кръв?

— Аз… не съм аз… Сомто. От Сомто е.

— Нападна ли те?

— Аз…

— Къде си? Ще повикам…

— Не! Ела сама.

— Айюла, къде си?

— Ще дойдеш ли сама?

— Аз не съм лекар.

— Няма да ти кажа, ако не обещаеш да дойдеш сама.

И аз обещах.

Когато стигнах, Сомто вече беше мъртъв. Панталоните му бяха смъкнати на глезените, а лицето му изразяваше същия шок като моето.

— Ти… ти ли го направи?

Бях твърде уплашена, за да стоя там и да чистя, така че подпалихме стаята. През ум не ми мина да оставя Айюла на милостта на полицията. Защо да рискувам виковете й, че се е защитавала, да останат нечути?

Сомто имаше малък апартамент с изглед към водата — същата вода, която водеше към лагуната под Третия мост. Взехме нафтата, която пазеше за генератора си, заляхме тялото му, драснахме клечка кибрит и побягнахме. Противопожарната аларма се задейства и всички обитатели на сградата веднага избягаха, така че нямаше други пострадали. Сомто беше пушач; други доказателства не бяха нужни.

Убиец: Айюла. Място: малък апартамент. Оръжие: нож.

Човекоядец

Айюла печели играта, но само защото се налага постоянно да обяснявам правилата на Таде, така че той да не пада в капаните, които тя майсторски залага.

Мислех си, че ако Таде спечели сега… може би…

— Ти си истинска професионалистка — казва той и я стисва за бедрото. — Хей, аз огладнях. Не бих отказал да хапна малко от онзи сладкиш. Има ли още?

— Питай Кореде.

— О! И Кореде ли прави сладкиши?

Айюла повдига вежди към мен. Аз я гледам в очите и чакам.

— Мислиш, че аз съм го направила?

— Да… опитах и твоя ананасов кейк.

— Кореде ли ти каза, че е мой?

— Да… — Той се навъсва. — Не, майка ти.

Тя се усмихва, сякаш съжалява за заблудата му.

— Не бих могла да опека сладкиш, ако ще животът ми да зависи от това — казва простичко сестра ми. — Кореде направи ябълковия сладкиш сутринта. Искаш ли?

— О, да, разбира се.

Айюла повиква домашната помощница и й нарежда да донесе ябълковия сладкиш с яйчен крем и чинийки. Пет минути по-късно вече сипва щедри порции. Аз отмествам своята, защото ми се повдига. Таде слага една хапка в устата си, затваря очи и се усмихва.

— Кореде, това е божествено.

Буден

Не съм ходила при Мухтар, откакто излезе от комата. Онази епоха приключи. Вече не мога да си говоря безнаказано с него, а и грижите са поверени на друга сестра.

— Кореде.

— Аха?

— Пациентът в стая 313 иска да те види.

— Мухтар ли? Защо?

Чичи свива рамене.

— По-добре иди и питай него.

Мисля си, че мога да пренебрегна молбата му, но той скоро ще започне да се разхожда по коридорите, така че е въпрос на време да се срещнем. Почуквам на вратата му.

— Влезте.

Той седи на леглото си с книга в ръце, която оставя до себе си и ме поглежда очаквателно. Очите му са хлътнали, но зениците му са фокусирани и проницателни. Изглежда остарял, откакто се събуди.

— Аз съм сестра Кореде.

Очите му се разширяват.

— Вие сте онази.

— Коя?

— Която идваше при мен.

— Казали са ви?

— Кой?

— Сестрите.

— Сестрите ли? Не, не. Аз помня.

— Какво помните?

В стаята е студено; ръцете ми изтръпват и бързо изстиват.

— Помня гласа ви. Вие ми говорехте.

Кожата ми е тъмна, но съм сигурна, че цялата кръв се стича в петите ми и аз побледнявам. Какво стана с всички проучвания, отричащи вероятността пациентите в кома да осъзнават заобикалящата ги среда? Да, Таде беше убеден, че има полза от посещенията ми, но никога не съм мислела, че Мухтар може наистина да ме чува.

— Помните, че съм ви говорила?

— Да.

— А помните ли какво казвах?

Пазар

Бях на десет, когато майка ми ме изгуби на пазара. Отидохме да купим домати, горчив лист^[26], раци, лук, ата родо, татасе^[27], живовляк, ориз, пилешко и телешко месо. Аз държах списъка, но вече го бях научила наизуст и си повтарях под носа.

Мама държеше Айюла за ръка, а аз вървях зад тях. Погледът ми беше вперен в гърба на майка ми, за да не я изгубя в морето от хора, които се бутаха между сергиите. Айюла видя нещо — може би гущер, и реши, че трябва да го хване. Отскубна се и побягна. Майка ми инстинктивно хукна след нея.

Трябваше ми секунда, за да реагирам. В онзи момент не разбрах, че Айюла е избягала. Просто майка ми, която ходеше бързо, но равномерно пред мен, изведнъж се завтече нанякъде и ме остави сама.

Опитах се да я последвам, но веднага я изгубих от поглед и спрях. Озовах се на непознато място, заобиколена от страшни непознати. Сега се чувствам точно както тогава. Несигурна, уплашена и уверена, че ще ми се случи нещо лошо.

Спомени

Мухтар свъсва замислено вежди, после вдига рамене.

— Много е разпокъсано.

— Какво помните?

— Искате ли да седнете?

Той посочва стола и аз се подчинявам. Искам да говори. Разкрих почти всичките си тайни на този човек, убедена, че ще ги отнесе в гроба, а ето че сега той ми се усмихва смутено и се опитва да улови погледа ми.

— Защо го направихте?

— Кое? — питам аз и сама не мога да позная гласа си.

— Да стоите при мен. Не ме познавате, а оставам с впечатлението, че свижданията от близките ми са били сведени до минимум.

— Беше им трудно да ви гледат в това състояние.

— Няма нужда да им търсите оправдание.

Двамата замълчаваме, не знаейки как да продължим.

— Вече имам внучка.

— Честито.

— Бащата казва, че не е негова.

— О, интересно.

— Омъжена ли сте?

— Не.

— Хубаво. Бракът не е това, което казват.

— Споменахте, че си спомняте нещо?

— Да. Удивително, нали? Цялото тяло е в хибернация, а мозъкът продължава да работи и да събира информация. Наистина забележително.

Мухтар е доста по-приказлив, отколкото съм очаквала, и постоянно ръкомаха, докато говори. Представям си го как изнася лекция пред зала, пълна с младежи, на които изобщо не им пука, но го прави със страст и въодушевление.

— Значи помните много неща?

— Не, не много. Знам, че обичате пуканки със сироп. Казахте, че трябва да опитам някой ден.

Нещо ме стяга за гърлото. Никой тук не знае това, освен Таде, а той не е от хората, които обичат да си правят шеги.

— Това ли е всичко? — питам тихо.

— Изглеждате ми неспокойна. Добре ли сте?

— Да, добре съм.

— Тук имам вода, ако…

— Наистина, добре съм. Има ли и нещо друго?

Той ме поглежда и навежда глава на една страна.

— О, да. Помня, че казахте, че сестра ви е сериен убиец.

Лудост

Какво ме накара да се доверя на тяло, в което още има живот?

В съзнанието ми се промъква нежелана мисъл — средство, оправдано от целта. Смазвам я бързо, поглеждам го в очите и се засмивам.

— И кого съм казала, че е убила?

— Не си спомням точно.

— Е, напълно нормално. На пациентите, излезли от кома, обикновено им е трудно да различат съня от реалния свят.

Той кимва.

— И аз това си мислех.

Само че не изглежда убеден или моят страх ме кара да анализирам твърде много тона на гласа му. Той продължава да ме гледа, мъчейки се да навърже нещата. Трябва да запазя професионално отношение.

— Имате ли главоболие?

— Не… нямам.

— Добре. Трудно ли заспивате?

— Понякога…

— Хм… Ако започнете да получавате халюцинации…

— Халюцинации?!

— Не се притеснявайте, просто кажете на лекаря.

Той изглежда разтревожен и аз се чувствам малко виновна. Надигам се да си вървя.

— Почивайте си, а ако ви трябва нещо, натиснете копчето.

— Може ли да останете още малко? Имате приятен глас.

Лицето му е тясно и сковано. Очите му са най-изразителното нещо в него. Аз ставам и избутвам стола в ъгъла. Той ме проследява с поглед, докато оправям бездруго изпънатите чаршафи. Това ме изнервя.

— Съжалявам, сър, трябва да се връщам на работа.

— Това не е ли работа?

— Аз не съм сестрата, назначена да се грижи за вас. — Усмихвам се принудено и се преструвам, че поглеждам бележките му. После се отправям към вратата. — Радвам се, че се чувствате по-добре, господин Яутай.

Три часа по-късно Бунми ме осведомява, че Мухтар е поискал да заместя досегашната му сестра. Инка — въпросната сестра, свива рамене. Изобщо не й пука.

— Има страшничък поглед — отбелязва тя все пак.

— Към кого е отправил искането? — питам аз.

— Д-р Поставяй пациента на първо място, Акибе. Вероятността да я удовлетвори е много голяма. Той обожава да удовлетворява молби, които не му струват нищо.

Отпускам се на стола до регистратурата и премислям възможностите си. Нито една не изглежда идеална. Представям си как записвам името му в тефтера си. Чудя се дали е същото при Айюла: в един момент е изпълнена с щастие и добро настроение, в следващия — с мисли за убийство.

Сън

Сънувам Феми. Не неодушевеното тяло, а онзи Феми, чиято усмивка залива „Инстаграм“ и чиито стихове са се запечатали в съзнанието ми. Опитвам се да разбера как се е превърнал в жертва.

Бил е арогантен, в това няма съмнение. Но красивите даровити мъже обикновено са такива. Тонът на блога му е рязък и циничен и по всичко личи, че не е понасял лесно глупаците. Но сякаш е водел война със самия себе си, защото поезията му звучи весело и романтично. Бил е… сложна натура. От онези мъже, които не би следвало да се поддават на магията на Айюла.

В съня ми той се обляга на стола си и ме пита какво смятам да правя.

— За кое?

— Знаеш, че тя няма да спре.

— Тя се защитава.

— И ти не вярваш в това — смъмря ме Феми, като едва поклаща глава.

После става и се отдалечава. Аз тръгвам подире му — какво друго ми остава? Искам да се събудя, но искам и да разбера къде ме води. Оказва се, че настоява да отидем на лобното му място. Гледаме тялото му, напълно безсилно. На пода до него лежи ножът, който носи тя, за да лее кръв. Беше го скрила, преди да стигна там, но в съня си го виждам съвсем ясно.

Той не пита дали е можел да стори нещо различно.

— Можеше да разбереш каква е.

Сладолед

Тя се казва Пежу.

Върти се пред кооперацията и щом излизам от портата, веднага ме пресреща. В първия момент не я познавам, но подавам глава през прозореца на колата, за да разбера какво иска.

— Какво направихте с него?

— Моля?

— С Феми. Какво направихте с Феми?

Сега разбирам коя е. Виждала съм я безброй пъти, но в „Инстаграм“. Това е жената, която постоянно пише за него; същата, която се обади на Айюла в „Снапчат“. Отслабнала е много, а хубавите й очи са зачервени. Старая се да запазя хладнокръвие.

— Не мога да ви помогна.

— Не можете или не искате? Моля ви само да разбера какво е станало с него. — Понечвам да продължа, но тя отваря вратата ми. — Най-лошото е неизвестността.

Гласът й секва. Аз изключвам двигателя и слизам от колата.

— Съжалявам, но…

— Някои казват, че сигурно се е вдигнал и е напуснал страната, но той не би направил такова нещо, не би ни оставил да се тревожим така… Ако знаехме…

Изпитвам силен порив да й призная всичко, да й разкажа какво е станало с брат й, за да не се измъчва цял живот с въпроси. Дори подреждам думите в главата си: „Съжалявам, сестра ми го намушка в гърба, а аз реших да го хвърлим във водата“. Мисля си как ще прозвучи. И какво ще стане след това.

— Вижте, аз наистина…

— Пежу?

Пежу рязко вдига глава и вижда сестра ми, която се задава по алеята.

— Какво правиш тук? — пита Айюла.

— Ти си го видяла последна. Знам, че има нещо, което криеш от мен. Кажи ми какво стана с брат ми.

Айюла е облечена с гащеризон — не познавам друг човек, който може да си го позволи — и ближе сладолед, вероятно от будката зад ъгъла. Спира не защото е трогната от думите на Пежу, а защото знае, че така е възпитано в присъствието на скърбящ човек. Една неделя следобед отделих три часа, за да й разясня тази част от етикецията.

— Мислиш, че е… мъртъв? — пита Айюла с тих, мек глас.

Пежу заплаква. Като че ли въпросът събаря язовирната стена, която е крепила със сетни сили. Риданията й са дълбоки и силни. Тя си поема въздух и цялото й тяло се разтърсва. Айюла близва още веднъж от сладоледа, а със свободната си ръка придърпва Пежу в прегръдка и потрива гърба й.

— Всичко ще се оправи. Накрая всичко ще се оправи — шепне тихо тя.

Има ли значение откъде идва утехата за Пежу? Стореното — сторено. Има ли значение, че единственият човек, който говори искрено за възможността брат й да е мъртъв, е самата му убийца? Пежу трябва да се избави от смазващото бреме на надеждата, че Феми е още жив, а никой друг, освен сестра ми, не е готов да й помогне.

Айюла продължава да потупва Пежу по гърба и примирено гледа как сладоледът, който вече не може да ближе, капе ли, капе по асфалта.

Кореде

— Кореде, може ли да поговорим за минута?

Кимвам и влизам след Таде в кабинета му. В момента, в който затваря вратата, той се усмихва до уши. Лицето ми пламва и неволно също се усмихвам в отговор.

Днес изглежда особено добре; наскоро се е подстригал. Обикновено е много консервативен по отношение на косата си и я носи почти нула номер. Напоследък обаче я е оставил да порасне. Сега е къса отзад и отстрани, но по средата има два пръста. Отива му.

— Искам да ти покажа нещо, но трябва да обещаеш, че ще го пазиш в тайна.

— Добре…

— Обещай.

— Обещавам, че ще пазя тайна.

Той отива при шкафа и започва да рови в чекмеджето, като си тананика. Изважда малка кутийка. За пръстен.

— Коя? — изписквам аз, сякаш има някакво съмнение за кого е. И за кого не е.

— Мислиш ли, че ще й хареса?

Пръстенът има квадратен диамант два карата с обков от скъпоценни камъни. Човек трябва да е сляп, за да не му хареса.

— Искаш да й предложиш — казвам, за да съм сигурна, че говорим за едно и също.

— Да. Мислиш ли, че ще приеме?

Най-после един въпрос, чийто отговор не знам. Премигвам, за да сдържа парещите сълзи, и се покашлям.

— Не е ли твърде скоро?

— Когато знаеш — знаеш. Ще го разбереш някой ден, когато се влюбиш.

Смехът ми изненадва и мен самата. Започва като ахване, което преминава в кикот, а после — в неконтролируем смях до сълзи. Таде ме зяпва учудено, но аз не мога да спра. Когато най-после се успокоявам, ме пита:

— Кое е толкова смешно?

— Таде… какво харесваш у сестра ми?

— Всичко.

— Но ако трябва да бъдеш конкретен?

— Ами… тя е… много специална.

— Добре, но кое я прави специална?

— Тя е просто… искам да кажа, тя е красива и идеална. Никога не съм искал толкова много да бъда с някого.

Потривам чело с пръсти. Той не посочва факта, че Айюла се смее на дреболии и никога не се сърди. Не споменава колко ловко хитрува в игрите и как може да зашие подгъв на пола, без дори да гледа. Той не знае най-хубавите й качества, нито… най-мрачните й тайни. И като че ли не му пука.

— Махни този пръстен, Таде.

— Какво?

— Всичко е… — Аз присядам на бюрото, мъчейки се да намеря правилните думи. — За нея всичко е игра и забавление.

Той въздъхва и поклаща глава.

— Хората се променят, Кореде. Знам, че ми е изневерявала и прочее, но то е, защото не познава истинската любов. А аз мога да й я дам.

— Тя ще те нарани.

Посягам да сложа ръка на рамото му, но той се дръпва.

— Мога да се справя…

Как е възможно някой мъж да е толкова твърдоглав? Безсилието се надува като балон в гърдите ми и аз едва се сдържам да не се оригна.

— Не, сериозно говоря. Тя ще те нарани. Физически! Правила го е и преди с други хора… с мъже.

Опитвам се да илюстрирам мисълта си, като душа въздуха с ръце.

Настъпва тишина, в която той осмисля какво съм казала, а аз — факта, че съм го казала. Отпускам ръце. Трябва да замълча. Стига толкова. Оттук насетне да се оправя сам.

— Защото ти си нямаш никого ли? — пита той.

— Моля?

— Защо не искаш Айюла да продължи напред с живота си? Имам чувството, че искаш да зависи от теб до края на дните си.

Таде поклаща разочаровано глава, а аз с мъка овладявам импулса да изкрещя. Впивам нокти в дланите си. Никога не съм пречила на Айюла; ако изобщо може да се каже нещо за мен, то е, че й дадох бъдеще.

— Аз не…

— Сякаш не искаш да бъде щастлива.

— Тя е убивала! — извиквам аз и мигновено се разкайвам за думите си.

Таде отново поклаща глава, удивен колко ниско съм готова да падна.

— Тя ми разказа за починалия мъж. И как ти я обвиняваш за смъртта му.

Изкушавам се да попитам за кого говори, но виждам, че битката е обречена. Загубила съм я още преди да разбера, че е започнала. Айюла може да не е тук, но Таде се държи като кукла на конци, говореща с нейния глас.

— Виж… — Той сменя тактиката и гласът му омеква. — Тя наистина търси твоето одобрение, а получава само упреци и презрение. Изгубила е любим човек, а ти я караш да се чувства виновна. Никога не бих помислил, че може да си толкова жестока. Мислех, че те познавам, Кореде.

— Не. Ти не знаеш нищо за мен, нито за жената, на която се каниш да предложиш. И впрочем Айюла никога не би носила пръстен под три карата.

Стиснал кутийката в ръка, той ме гледа така, все едно говоря на друг език. Каква загуба на време беше всичко това.

Отварям вратата и казвам през рамо:

— Само си пази гърба.

Тя ме е предупредила: „Не е задълбочен. Търси само хубавичко лице“.

Приятел

Докато вървя към регистратурата, Инка вдига очи от телефона.

— О, добре, че си ти. Боях се, че ще трябва да те търся.

— Какво искаш?

— Ще прощаваш, но аз нищо не искам. Коматозният обаче не спира да пита за теб.

— Казва се Мухтар.

— Все едно.

Инка се обляга назад и продължава да играе на „Канди Кръш“. Аз се завъртам на пети и се отправям към стая 313.

Седнал на един от фотьойлите, Мухтар смуче парче агбалумо^[28]. Някоя от сестрите вероятно го е сложила там, за да смени гледката. Когато влизам, той се усмихва.

— Здравейте!

— Здрасти.

— Моля ви, седнете, седнете.

— Не мога да остана дълго.

Не съм в настроение за приказки; разговорът с Таде още кънти в ушите ми.

— Седнете.

Сядам. Той изглежда много по-добре. Косата му е подстригана, като че ли е качил малко на тегло. И цветът му е по-добър. Казвам му всичко това.

— Благодаря. Цяло чудо е какво прави съзнанието за здравето! — Той се засмива, после спира. — Добре ли сте? Изглеждате малко пребледняла.

— Добре съм. Какво мога да направя за вас, господин Яутай?

— Моля ви, няма нужда от формалности. Наричайте ме Мухтар.

— Добре…

Той става, взима едно хартиено пликче от масичката и ми го подава. Пуканки със сироп. Изглеждат вкусно.

— Нямаше нужда.

— Исках. Това е най-малкото, което мога да направя, за да ви благодаря.

В болницата не е позволено да се приемат подаръци от пациентите, но не искам да го обидя, като откажа този опит за признателност. Благодаря му, взимам пликчето и го оставям отстрани.

— Мислех за спомените си и някои неща ми се поизясниха — подема той.

Честно казано, чувствам се прекалено уморена за това. Стига ми толкова за един ден. Може пък да си спомни всичко, което съм му казала, включително къде са телата, и всичко ще приключи.

— Да кажем, чисто хипотетично, че някой познава човек, извършил голямо престъпление, човек, който му е много близък. Какво би сторил?

Той замълчава. Аз се облягам на стола и се вглеждам внимателно в него. Трябва да подбирам внимателно думите си, защото от нехайство вече съм дала на този мъж достатъчно инструменти, за да вкара и мен, и сестра ми в затвора, а в момента нямам представа накъде бие.

— Би бил длъжен да съобщи за това.

— Да, но повечето от нас не биха постъпили така, нали?

— Така ли?

— Да, защото сме създадени да защитаваме и да бъдем верни на хората, които обичаме. Пък и никой на този свят не е невинен. Ако не вярвате, качете се в родилното отделение! Всички тези усмихнати родители и техните бебета? Убийци и жертви. Всички до един. „Когато хората настояват да бъдем такива, каквито им се иска, те ни принуждават да унищожим истинския си аз. Това е фино убийство, което най-любящите родители и роднини извършват с усмивка на лице“.

— Това е много…

Не мога да довърша изречението. Думите ме разтърсват.

— Това е цитат от Джим Морисън. Не мога да претендирам за такава мъдрост.

Той продължава да смуче агбалумо. Мълчи, очаква аз да кажа нещо.

— Ще кажете ли на някого за… това?

— Съмнявам се, че думите на един пациент с кома биха имали особена тежест там.

Той посочва с палец вратата, която ни дели от външния свят.

И двамата не казваме нищо. Аз се фокусирам върху усилието да забавя пулса си. Сълзите се стичат по лицето ми без мое позволение. Мухтар продължава да мълчи. Дава ми време да оценя факта, че има някой, който знае какво изживявам; някой на моя страна.

— Мухтар, вие знаете достатъчно, за да затворят и двете ни завинаги. Защо бихте го пазили в тайна? — питам аз, като избърсвам сълзите си.

Той взима ново парче агбалумо и потръпва от острия вкус.

— Не познавам сестра ви. От колегите ви чувам, че е прекрасна, но лично аз не съм я виждал и не ме интересува. Но вас познавам. — Той посочва към мен. — И държа на вас.

— Всъщност не ме познавате.

— Познавам ви. Благодарение на вас се събудих. Вашият глас ме викаше. Още ви чувам насън…

Звучи лирично. Чувствам се като в сън.

— Страхувам се — прошепвам едва чуто аз.

— От какво?

— Мъжът, с когото е в момента… може да…

— Спасете го тогава.

Баща

Денят, преди всичко да свърши, беше неделя. Слънцето грееше безмилостно.

Всички климатици в къщата работеха на пълна мощност, но въпреки това усещах топлината, струяща отвън. По челото ми се образуваха капчици пот. Седях под един от климатиците в дневната на горния етаж и нямах никакво намерение да мърдам оттам. Докато Айюла не се домъкна по стълбите и не ме намери.

— Татко има гостенин!

Наведохме се през парапета, за да шпионираме непознатия. Агбадата^[29] му постоянно се свличаше от ръцете му и той я придърпваше нагоре. Беше яркосиня и толкова голяма, че бе почти невъзможно да се определи дали под метрите плат се крие слаб или дебел човек. Айюла изимитира как вдига ръкавите си и двете се разпискахме. Когато баща ми имаше гости, не се бояхме от него: в тези моменти той беше по-добър от всякога. Можехме да се смеем и играем, без страх от възмездие. Гостът вдигна поглед и се усмихна. Лицето му се е запечатало завинаги в ума ми: квадратно, черно — много по-черно от моето, с толкова бели зъби, че сигурно номерът на зъболекаря му беше записан за бързо набиране. Представих си как между кътниците му влиза парченце саки^[30] и той веднага настоява за ортодонтска операция. Мисълта ме погъделичка и я споделих с Айюла, която се разсмя на глас. Това привлече вниманието на баща ми.

— Кореде, Айюла, елате да поздравите госта ми.

Ние послушно слязохме. Гостът вече беше седнал, а майка ми му предлагаше почерпка след почерпка. Беше важна особа. Ние коленичихме според обичая, но той ни даде знак да станем.

— Не съм толкова стар, о!

Двамата с баща ми се разсмяха, макар ние да не разбирахме кое е смешното. Нозете ми пареха и сърбяха, исках да се върна час по-скоро при хладината на климатика. Пристъпях от крак на крак с надеждата баща ни да ни пусне да си вървим, та двамата да си говорят по работа, но Айюла беше омагьосана от бастунчето на госта. Цялото беше инкрустирано с шарени мъниста. Ярките им цветове я привлякоха и тя се приближи да го разгледа.

Мъжът се спря и я загледа над ръба на чашата си с чай. Като я видя отблизо, той се усмихна, но този път усмивката му беше различна, не като онази отпреди малко.

— Дъщеря ви е много красива.

— Така си е — отвърна баща ни, накланяйки глава на една страна.

— Много, много прелестна.

Мъжът навлажни устните си. Аз грабнах Айюла за ръката и я дръпнах няколко стъпала нагоре. Непознатият приличаше на вожд, а когато ходехме в селото на баба и дядо по майчина линия за Коледа, те винаги ни държаха далеч от вождовете. Доколкото разбирах, ако някой вожд видеше момиче, което харесва, той просто го докосваше с бастунчето, с украсеното със скъпоценни камъни, и то ставаше негова невеста, независимо колко съпруги имаше вождът вече и независимо дали момичето искаше да се нареди сред тях, или не.

— Ей! Какво правиш?

Аз й изшътках да мълчи. Баща ми ме погледна сурово, но не каза нищо. Начинът, по който посетителят я гледаше, провокираше инстинктивен страх у мен. Лицето му беше влажно от пот, но дори докато бършеше чело с кърпичката си, не сваляше поглед от Айюла. Чаках баща ни да го постави на място, но вместо това той се облегна назад и поглади брадата си, която поддържаше с голямо старание. После се загледа в Айюла, като че ли я виждаше за първи път. Той беше единственият мъж, който никога не споменаваше поразителните черти на сестра ми. Отнасяше се и с двете ни по един и същ начин. Не оставах с впечатлението, че съзнава красотата й.

Айюла се размърда под погледа му. Той рядко се взираше в нас, а когато го правеше, никога не свършваше добре. Тя се отказа да се съпротивлява на хватката ми и ми позволи да я притисна до себе си. Погледът на баща ни се върна към вожда. Очите му искряха.

— Момичета, оставете ни.

Не се наложи да повтаря. Изтичахме вън от дневната и затворихме след себе си. Айюла се втурна нагоре по стълбите, но аз притиснах ухо до вратата.

— Какво правиш? Ако ни хване…

— Шшт.

Долових няколко думи: „договор“, „сделка“, „момиче“. Дебелата дъбова врата обаче ми пречеше да чуя нещо повече. Последвах Айюла и заедно се качихме в моята стая.

По залез-слънце отново стояхме на балкона и гледахме как непознатият се качва на задната седалка на своя „Мерцедес“, за да напусне имението ни. Страхът, който беше заседнал в гърлото ми, се стопи и аз забравих за случая.

Семейство

С Мухтар си говорим за безвкусната храна, коравите чаршафи и фантасмагориите на бившите му студенти.

Прекъсва ни почукване на вратата и в стаята влиза Мохамед. Той измърморва някакъв поздрав към мен, а после се усмихва широко на Мухтар и го поздравява на хауса^[31], на което той ентусиазирано отговаря. Не знаех, че се познават. Никога не съм виждала Мохамед да се усмихва така… свободно, на някого, освен на сестрите, които се бият за него. Водопадът от думи на хауса ме кара да се чувствам излишна и след пет минути решавам да си вървя; преди да оповестя намерението си обаче, на вратата отново се почуква.

Влиза един от синовете на Мухтар, следван от младо момиче със свежо лице. Не знам имената на децата му, не съм го намирала за важно. Личи си, че това е по-големият син — висок, с гъста брада. Слаб е като баща си; и двамата приличат на тръстики на вятъра. Погледът му попада върху мен. Вероятно се чуди какво прави при баща му тази сестра, която се е настанила удобно до леглото му и плъзга пръст по ръба на празната си чаша.

Мохамед изпразва коша за боклук и се изнизва. Аз ставам.

— Добро утро, татко.

— Добро утро… Кореде, тръгваш ли?

— Имаш гостенин.

Кимвам към сина му. Мухтар изсумтява и махва с ръка.

— Сани, това е Кореде — стопанката на гласа от сънищата ми. Сигурен съм, че не би възразил да остане.

Синът се намръщва недоволно. При по-внимателно вглеждане не прилича толкова на баща си, колкото ми се е сторило в началото. Очите му са малки, но раздалечени и му придават постоянно учудено изражение. Той кимва сковано и аз сядам обратно на мястото си.

— Татко, това е Мириам — момичето, за което искам да се оженя — обявява той.

Мириам коленичи в знак на уважение към мъжа, който се надява да й стане свекър.

Мухтар присвива очи.

— Какво стана с последната, която ми доведе?

Синът му въздъхва. Продължителна, драматична въздишка.

— Не се получи, татко. Ти не беше с нас толкова дълго…

Трябваше да си тръгна, когато имах възможност.

— Не разбирам какво значи това. Не се ли бяхме запознали вече с родителите й?

Мириам още седи коленичила, покрила лявата си ръка с дясната. Двамата мъже като че ли са забравили за нея. Ако за първи път чува, че е имало друга, с нищо не го показва. Поглежда ме с празни очи. Напомня ми на Бунми. Има кръгло лице, а цялото й тяло е извивки и мека плът. Кожата й е по-тъмна дори от моята; доближава се до черния цвят, с който обозначават всички ни. Чудя се на колко години е.

— Промених решението си за нея, татко.

— А парите, които похарчихме?

— Това са само пари. Моето щастие не е ли по-важно?

— Това ли е безумието, което си се опитал да извършиш, докато съм бил болен?

— Татко, искам да започна организацията. Нуждая се от твоята…

— Сами, ако мислиш, че ще измъкнеш и пукната пара от мен, значи си по-глупав, отколкото мислех. Мириам — Мириам беше, нали? Стани. Извинявам се, но не мога да одобря този брак.

Мириам се изправя на крака и застава до Сани.

Сани ме гледа намръщено, все едно нося някаква вина за развоя на събитията. Посрещам суровия му поглед с безразличие. Човек като него не може да разроши перушината ми. Мухтар обаче забелязва.

— Гледай мен, Сани, не Кореде.

— Какво прави тя тук? Това са семейни дела.

В интерес на истината, и аз се питам същото. Защо Мухтар настоя да съм тук? И двамата със сина му чакаме отговор, но той не бърза да го даде.

— Казах всичко, което искам да кажа по този въпрос.

Сани грабва Мириам за ръката, обръща се и я повлича навън след себе си. Мухтар затваря очи.

— Защо искаше да остана тук? — питам.

— Заради силата ти — отвръща той.

Овце

Уморена да се въртя и мятам в леглото, решавам да отида в стаята на Айюла. Когато бяхме малки, често спяхме в едно легло и това винаги действаше успокояващо и на двете ни. Заедно бяхме в безопасност.

Облечена е с дълга памучна тениска и е прегърнала кафяво плюшено мече. Свила е колене към корема и не помръдва, когато се мушвам при нея. Това не ме учудва. Айюла се буди само когато тялото й се умори от сън. Не сънува, не хърка. Изпада в кома, каквато дори хора като Мухтар не могат да си представят.

Завиждам й за това. Моето тяло е изтощено, но умът ми работи извънредно; припомня си, чертае сценарии, гадае. Нейните действия преследват мен. Може да сме избегнали възмездието, но ръцете ни са все така изцапани с кръв. Лежим в леглото си, сравнително удобно, докато водата и рибите разяждат тялото на Феми. Изкушавам се да я разтърся, за да я събудя, но какъв смисъл от това? Дори да успея, тя само ще ми каже, че всичко ще се оправи, и веднага ще заспи отново.

Затова броя — овце, патици, пилета, крави, кози, плъхове и трупове. Броя до забрава.

Баща

Айюла имаше гост. Беше лятната ваканция и той беше дошъл с надеждата да я направи своя приятелка преди началото на учебната година. Мисля, че се казваше Ола. Помня, че беше върлинест и половината му лице беше обезцветено от белег по рождение. Помня също, че не можеше да свали поглед от Айюла.

Баща ни го прие добре. Предложи му почерпка. Насърчи го да говори за себе си. Дори му показа ножа си. Прояви се като щедър, внимателен домакин. Дори мама и Айюла бяха заблудени от изпълнението му; и двете се усмихваха. Аз обаче седях на ръба на стола, впила нокти в тапицерията.

Ола беше достатъчно умен, за да не каже на бащата на девойката, с която искаше да излиза, че се интересува от нея, но то си личеше по погледа му, по начина, по който тялото му постоянно се навеждаше към нейното, по постоянното повтаряне на името й.

— Това момче знае да говори! — засмя се баща ни, след като Ола направи добродушен коментар относно помощта към бездомните хора да си намерят работа. — Сигурен съм, че дамите много те харесват.

— Да, сър. Не, сър — заекна той неподготвен.

— Харесваш дъщерите ми, а? Прекрасни са, нали?

Ола се изчерви. Очите му отново се стрелнаха към Айюла. Баща ми стисна зъби. Огледах се, но сестра ми и майка ми не бяха забелязали нищо. Помня, че ми се прииска да бях научила Айюла на някакви тайни знаци. Покашлях се.

— Pele^[32] — каза майка ми с успокояващия си глас. Аз пак се покашлях. — Върви да пийнеш вода.

Покашлях се отново. Нищо.

„Айюла, ела с мен“, казах само с устни и разширени очи.

— Не, благодаря.

— Ела веднага — просъсках аз.

Майка ни скръсти ръце и погледът й се върна към Айюла. Неговото внимание й беше твърде приятно, за да ме отрази. Баща ми обърна глава към мен и се усмихна. Проследих погледа му; сочеше пръчката.

Тръстиковата пръчка лежеше на специалната си лавица двайсетина сантиметра над телевизора. Стоеше си там дни наред. Очите ми постоянно бягаха към нея. За непосветените тя приличаше на произведение на изкуството: реверанс към историята и културата. Беше дебела, гладка и изящно гравирана.

Времето вървеше бавно, до момента, когато баща ни реши, че гостуването е приключило. Той изпрати Ола до вратата и му пожела всичко най-добро, като го покани да дойде отново. После се върна в притихналата дневна и посегна към пръчката.

— Айюла, ела тук.

Тя вдигна очи, видя пръчката и се разтрепери. Майка ни се разтрепери. Аз се разтреперих.

— Оглуша ли? Казах да дойдеш тук!

— Но аз не съм го канила! — изхленчи тя, веднага разбрала за какво иде реч. — Не съм му казвала да идва!

— Моля ви, сър, моля ви — шепнех аз вече през плач, — моля ви.

— Айюла. — Тя пристъпи напред, също разплакана.

— Съблечи се.

Сестра ми разкопча роклята си, копче по копче. Не бързаше, плетеше пръсти в илиците, плачеше. Но той чакаше търпеливо.

— Nitore Olorun, Кехинде, моля те. Nitore Olorun.

„В името на бога“, умоляваше го майка ни. В името на бога. Роклята на Айюла се свлече в краката й. Носеше бял спортен сутиен и бели пликчета. Аз бях по-голяма, но още нямах нужда от сутиен. Майка ми се вкопчи в ризата на баща ми, но той я отблъсна. Никога не е можела да го спре.

Направих смела крачка напред и хванах ръката на Айюла. Историята ми беше показала, че ако се озовеш в обсега на пръчката, тя не различава жертвата от наблюдателя, но имах чувството, че Айюла не би оцеляла без мен.

— Значи те пращам на училище, за да спиш с този и онзи, аби?

Звукът от пръчката изпреварва удара. Тя разсича въздуха. Айюла извика и аз стиснах очи.

— Плащам толкова пари, за да проституираш ли? Отговори ми!

— Не, сър.

Ние не го наричахме „татко“. Никога. Той не беше „татко“, поне не в обичайния смисъл на думата. И за баща трудно можеше да мине. Той беше законът в нашия дом.

— Такава ли си мислиш, че си, аби? Ще те науча кой е такъв!

Той я удари отново. Този път пръчката парна и мен. Аз стиснах зъби.

— Мислиш ли, че на това момче му пука за теб? Иска само това между краката ти. И щом приключи, ще продължи по пътя си.

Болката изостря сетивата. Още чувам тежкото му дишане. Не беше здравеняк. Бързо се уморяваше, но имаше силна воля и още по-силно желание да налага дисциплина. Още помня миризмата на страха ни: кисела, металическа, по-остра от вонята на повръщано.

Той продължи да проповядва и да размахва оръжието си. Кожата на Айюла беше толкова светла, че се виждаше как се зачервява. Аз не бях мишената и пръчката ме закачаше случайно по рамото, ухото или бузата, но въпреки това болката беше нетърпима. Усещах как ръката на Айюла отслабва в моята. Виковете й бяха стихнали до стонове. Трябваше да действам.

— Ако продължиш да я биеш, ще получи белези и хората ще задават въпроси!

Ръката му замря. Ако имаше нещо на света, за което искрено му пукаше, то беше репутацията му. За миг като че ли не знаеше какво да прави; после изтри потта от челото си и върна пръчката на мястото й. Айюла се свлече на пода до мен.

Не мина много време и когато отново тръгнахме на училище, Ола се приближи до мен в междучасието, за да сподели впечатленията си от баща ми.

— Баща ти е много готин — рече той, — ще ми се и моят да беше като него.

Що се отнася до двамата с Айюла, тя повече не му проговори.

Съпруга

— Ако тези не ви харесват, имам и други. Ще ви пратя снимки.

Двете с Бунми гледаме лавината от обувки, които Чичи е изсипала на пода зад регистратурата. Смяната й е свършила преди поне половин час. Очевидно заедно със служебните дрехи е сменила и професията — превърнала се е от сестра в продавачка. Навежда се и рови в купчината, за да намери онзи чифт, който просто трябва да купим. Толкова се навежда, че над дънките й се вижда цепката на задника. Отмествам очи.

Вършех си работата — тъкмо приемах пациент, когато тя пъхна едни черни токчета под носа ми. Отпъдих я, но тя настоя да отида и да разгледам стоката й. Работата е там, че всички обувки, които продава, изглеждат евтинджос — от онези, които ще се разпаднат след месец. Дори не си е направила труда да ги лъсне, а сега ги е разпиляла по пода. Усмихвам се насила.

— Знаеш, че още нямаме заплати…

— А аз току-що си купих нови обувки… — присъединява се Бунми.

Чичи изпъва рамене и размахва чифт токчета с „диаманти“.

— Още един чифт никога не е излишен! А и моите цени са много разумни.

Тя се кани да се впусне в рекламна ода за едни двайсетсантиметрови платформи, но в този момент дотичва Инка и плясва с ръце на плота. Може да не е любимият ми човек на света, но съм й признателна, че ни прекъсна.

— Става нещо в стаята на коматозния!

— Така ли?

Чичи забравя за обувките и се подпира с рамо на гишето. Едва се сдържам да не я избутам.

— Да, отивах да нагледам пациента си и чух викове отвътре.

— Той ли крещеше? — питам аз.

— И жена му също. Спрях, за да… се уверя, че той е добре, и я чух как го нарича дявол и му казва, че нямало да отнесе парите си в гроба.

— Ей! Мразя мъжете скръндзи!

Чичи щрака с пръсти над главата си, за да се спаси от евентуалните скръндзи, които биха се изкушили да припарят до нея. Отварям уста да защитя Мухтар, да им кажа, че в него няма и капка скъперничество, че е добър и великодушен човек, но като виждам тъпия поглед на Бунми, жадните очи на Чичи и мрачните зеници на Инка, разбирам, че думите ми ще бъдат нарочно преиначени. Изправям се бързо и Чичи залита.

— Къде отиваш?

— Не можем да допуснем пациентите ни да бъдат тормозени от близките и приятелите си. Докато са тук, отговорността е наша — отвръщам през рамо аз.

— Трябва да си го напишеш на тениска! — извиква Инка.

Преструвам се, че не съм я чула, и се качвам по стълбите, като взимам по две стъпала наведнъж. На третия етаж има трийсет стаи: от 301 до 330. Виковете се чуват още от началото на коридора. Долавям носовия глас на съпругата, както и някакъв мъжки глас. Звучи хленчещо и увещателно; не е на Мухтар.

Почуквам на вратата и гласовете притихват.

— Влезте — обажда се уморено Мухтар.

Отварям и го виждам застанал до леглото си, облечен в сива джелабия^[33]. Стиска перилото с ръка и си личи, че се подпира на него. Напрежението в тялото е изписано на лицето му. Изглежда по-стар от последния път, когато го видях.

Жена му носи червено дантелено маяфи^[34], което покрива косата й и се спуска по дясното рамо. Роклята й е ушита от същата материя. Кожата й сияе, но лицето й е озъбено като на звяр. Братът на Мухтар, Абдул, стои до нея с наведени очи. Предполагам, че той е собственикът на хленчещия глас.

— Да? — излайва жената.

Аз не й обръщам внимание.

— Мухтар?

— Добре съм — уверява ме той.

— Искате ли да остана?

— Как така дали иска да останете? Вие сте обикновена сестра! Махайте се оттук!

Гласът й скърца като нокти по черна дъска.

— Не ме ли чухте?

Аз се приближавам до Мухтар и той немощно се усмихва.

— Мисля, че трябва да седнете — казвам внимателно.

Той отпуска ръката, с която е стиснал перилото, а аз му помагам да седне на най-близкия стол и завивам скута му с одеяло.

— Искате ли да останат? — питам шепнешком.

— Какво му говори? — дудне жена му зад гърба ми. — Тя е вещица! Използва жужу^[35], за да открадне силата на мъжа ми! Заради нея се държи като безумец. Абдул, направи нещо. Изкарай я оттук! — Тя сочи към мен. — Ще се оплача от вас. Не знам каква черна магия правите…

Мухтар поклаща глава. Повече не ми е нужно. Изправям се срещу нея.

— Госпожо, моля ви, напуснете или ще се наложи да повикам охраната.

Долната й устна трепери, очите й хвърлят искри.

— С кого си мислите, че говорите? Абдул!

Обръщам се към Абдул, но той не смее да ме погледне. По-млад е от Мухтар, може би и по-висок, но е трудно да се каже, защото се е навел толкова ниско, че главата заплашва да падне от шията му. Потрива ръката на жената, за да я успокои, но тя го отблъсва. Честно казано, и аз бих го отблъснала. Костюмът му е скъп, но кройката — калпава. Прекалено широк в раменете и гърдите. Спокойно би могъл да е чужд — като жената, чиято ръка потрива в момента.

Поглеждам я отново. Някога може да е била красива. Може би първия път, когато Мухтар я е видял.

— Не искам да прозвучи грубо, но за мен най-важно е пациентите ни да се чувстват добре, и в тази болница не допускаме никой да застрашава това.

— За каква се мислите? Да не се надявате да изкарате пари от него? Или вече ви ги е дал, аби? Мухтар, държиш се толкова надменно, а в същото време тичаш подир фустата на някаква сестра! Виж се само! Не можа ли поне да избереш по-хубава!

— Махайте се!

Заповедта идва от Мухтар. Всички подскачаме. Гласът му звучи властно, както никога досега. Абдул вдига глава, но бързо я навежда отново. Жената хвърля убийствен поглед към двама ни, след което се завърта на пети и излиза от стаята. Абдул се влачи подире й. Дръпвам си един стол и сядам до Мухтар. Очите му са натежали. Той потупва ръката ми.

— Благодаря ти.

— Ти ги изгони.

Той въздъхва.

— Оказва се, че бащата на Мириам иска да се кандидатира за губернатор на Кано.

— И жена ти иска да одобриш брака им.

— Да.

— Ще го направиш ли?

— Ти би ли го направила?

Мисля си за Таде, който държеше пръстена в ръка и вперил поглед в мен, чакаше благословията ми.

— Влюбени ли са?

— Кои?

— Мириам и… синът ти.

— Любов. Каква интересна идея.

Той затваря очи.

Нощ

Таде ме гледа с празни очи. Лицето му е подпухнало и разкривено. Протяга ръка да ме докосне; пръстите му са студени.

— Ти го направи.

Крушение

Вмъквам се в кабинета на Таде и преравям чекмеджетата на бюрото му, за да намеря кутийката с пръстена. Той е с пациент в радиологията, така че съм сама. Пръстенът изглежда така омагьосващ, както го помня. Изкушавам се да го сложа на пръста си. Вместо това го хващам здраво за халката, коленича на пода и удрям диаманта в плочките. Събирам цялата си сила и замахвам отново. Май е вярно, че диамантите са вечни: този устоява на всичките ми опити да го разбия, но останалата част от пръстена няма същата воля. Скоро обковът се пръсва на парченца на пода. Без него диамантът изглежда по-малък и недотам впечатляващ.

Сещам се, че ако унищожа само пръстена, Таде ще ме заподозре. Пускам диаманта в джоба си. В края на краищата никой уважаващ себе си крадец не би го оставил там. Пък и би било огромна загуба на време, ако Таде просто купи нова халка. Насочвам се към шкафа с лекарства.

Двайсет минути по-късно Таде връхлита на регистратурата. Стаявам дъх. Поглежда към мен, после бързо отмества очи и се обръща към Инка и Бунми.

— Някой е обърнал кабинета ми с главата надолу и е унищожил… част от нещата ми.

— Какво?! — извикваме трите в хор.

— Сериозно ли говориш? — добавя Инка, въпреки че смръщеното чело на Таде говори достатъчно красноречиво.

Отиваме с него в кабинета му и той отваря вратата. Опитвам се да гледам през очите на обективен наблюдател. Изглежда, някой е търсил нещо, а после е изгубил контрол. Всички чекмеджета са отворени, съдържанието им е изсипано на пода. Шкафът за лекарства зее, шишенцата са разхвърляни, по бюрото са разпилени множество папки. Когато излизах, счупеният обков на пръстена беше на земята, но сега не го виждам.

— Това е ужасно — промълвим аз.

— Кой го е направил? — мръщи се Бунми.

Инка свива устни и плясва с ръце:

— Видях Мохамед да влиза, за да чисти — разкрива тя, а аз потривам изтръпнали длани в бедрата си.

— Не мисля, че Мохамед би… — възразява Таде.

— Когато излезе от кабинета си, всичко беше нормално, нали? — прекъсва го Инка.

— Да.

— После заведе пациента на рентген и ЕКГ. Колко време те нямаше?

— Около четиресет минути.

— Е, по това време видях Мохамед да влиза в кабинета. Да кажем, че двайсет минути е мел пода и изпразвал кошчето. Няма време друг човек да влезе, да направи всичко това и да си тръгне — заключава любителят детектив Инка.

— Защо според теб би направил такова нещо? — питам аз.

Не може да го обеси без мотив, нали така?

— Очевидно, наркотици — заявява тя и скръства ръце, доволна, че е приключила случая.

Лесно е да се набеди Мохамед. Беден, необразован. Чистач.

— Не. — Бунми не е съгласна. — Не приемам това.

Тя гледа Инка, но и мен, понеже стоя до нея. Или пък подозира нещо?

— Този човек работи тук по-отдавна и от двете ви и никога не е правил проблеми. Той не би сторил нещо такова.

Никога не съм чувала Бунми да говори така разпалено или толкова дълго. Всички я зяпваме.

— Наркоманите могат дълго да крият зависимостта си — възразява Инка накрая. — Може би е страдал от абстиненция или нещо такова. Когато имат нужда от доза… кой знае откога краде лекарства, но му се разминава.

Инка е доволна от догадката си, Таде е потънал в мислите си. Бунми си тръгва. Постъпих правилно… нали? Дадох му време да премисли нещата. Иска ми се да му помогна да оправи кабинета си, но знам, че трябва да пазя дистанция.

 

 

Мохамед яростно отрича обвиненията, но въпреки това е уволнен. Виждам, че Таде не се чувства добре от решението, но доказателствата — или тяхната липса — не са в полза на Мохамед. Тревожи ме фактът, че Таде не споменава за счупения пръстен пред мен. Всъщност изобщо не говори с мен.

— Здрасти — казвам няколко дни по-късно, застанала на вратата на кабинета му.

— Какво има?

Той продължава да пише, без да ме погледне.

— Аз… исках само да видя дали всичко е наред.

— Да, всичко е супер.

— Не исках да споменавам пред другите… но се надявам, че пръстенът е на мястото си.

Той спира да пише и оставя химикалката си. За първи път ме поглежда.

— Всъщност не е, Кореде.

Каня се да изиграя шок и да изразя съчувствие, но той продължава:

— Интересното е, че двете шишенца с диазепам в шкафа са си там. Навсякъде имаше наркотици, но единственото нещо, което липсва, е пръстенът. Странно решение за наркоман.

Той ме гледа в очите. Не мигам, погледът ми не трепва. Чувствам само как очните ми ябълки изсъхват.

— Много странно — продумвам накрая.

Гледаме се така доста време, докато Таде въздъхва и потрива лицето си.

— Добре — казва той по-скоро на себе си, — добре. Има ли нещо друго?

— Не… не. Нищо.

Вечерта хвърлям диаманта в лагуната под Третия мост.

Телефон

Открила съм, че най-добрият начин да разсея мислите си, е да се отдам на поголовно гледане на телевизия. Лежа с часове на леглото, тъпча устата си с фъстъци и зяпам екрана на лаптопа си. Навеждам се напред и въвеждам адреса на блога на Феми, но оттам ме посреща надпис за грешка. Сайтът е свален. Той вече не съществува за света онлайн; не може да съществува и за мен. Не мога да го достигна в смъртта, както не бих могла и в живота.

Телефонът ми вибрира; мисля си да не вдигна, но въпреки всичко посягам и го придърпвам към себе си.

Айюла е.

Сърцето ми прескача.

— Ало?

— Кореде.

#2: Питър

— Кореде, той е мъртъв.

— Какво?

— Той е…

— Какво, по дяволите…? Какво ми казваш? Той… ти… ти…

Тя избухва в сълзи.

— Моля те. Моля те. Помогни ми.

Операционна

За първи път ще вляза в дома на Таде. Представяла съм си този момент по различни начини, но не и така. Хлопам по вратата, без да ми пука кой ще ме види и чуе, важното е да се отвори.

Чувам щракване и отстъпвам назад. Таде застава пред мен. По лицето и шията му се стича пот въпреки климатика, който ме блъсва отвътре. Минавам покрай него и се оглеждам. Виждам дневната, кухнята, стълбите. Но не и Айюла.

— Къде е тя?

— Горе — прошепва той.

Хуквам по стълбите, като викам името й, но тя не отговаря. Не може да е мъртва. Не може. Животът без нея… Ако се е случило нещо с нея, аз ще съм виновна, защото казах повече, отколкото трябваше. Знаех си, че това е единственият вариант: за да спася него, пожертвах нея.

— Наляво — казва той зад гърба ми.

Отварям вратата. Ръката ми трепери. Влизам в спалнята му. Голямото легло заема една трета от стаята, а от другата му страна чувам тихо стенание.

За миг съм твърде уплашена, за да реагирам. Тя лежи свита на пода, също като Феми, притиснала ръка в тялото си. Виждам кръвта, която се стича между пръстите й, но ножът — нейният нож — още е в ръката й. Тя ме поглежда и немощно се усмихва.

— Ирония — казва.

Втурвам се към нея.

— Тя… тя се опита да ме убие.

Не му обръщам внимание. Взимам ножичката от аптечната си за първа помощ и отрязвам долната част от ризата си, защото бинтовете не стигат. Исках да повикам линейка, но не можех да рискувам Таде да говори с когото и да било, преди да съм дошла.

— Не съм извадила ножа — казва тя.

— Браво на теб.

Подпъхвам якето си и една възглавница под нея, за да може да легне. Тя отново простенва; имам чувството, че някой ме е стиснал за сърцето. Вадя латексовите ръкавици и ги слагам на ръцете си.

— Не исках да я нараня.

— Айюла, кажи ми какво стана.

Всъщност не искам да знам, но тя трябва да говори.

— Той… той ме удари… — започва тя, докато разрязвам роклята й.

— Не съм я удрял! — извиква Таде — единственият мъж, успял да се защити от обвиненията на Айюла.

— … аз се опитах да го спра и той ме намушка.

— Връхлетя ми с ножа! Изневиделица! Мамка му!

— Млъквай! — срязвам го аз. — Не ти лежиш на пода целият в кръв, нали?

Превързвам раната й, без да вадя ножа. Ако го дръпна, рискувам да прережа някоя артерия или орган. Грабвам телефона и набирам регистратурата в болницата. Вдига Чичи и аз мислено благодаря на бога, че Инка няма нощни смени тази седмица. Съобщавам й, че идвам със сестра си, която е намушкана, и я моля да повика д-р Акибе.

— Аз ще я пренеса — казва Таде.

Не искам да я докосва, но той е по-силен от мен.

— Добре.

Вдига я на ръце и я пренася по стълбите. Тя отпуска глава на гърдите му, сякаш още са любовници. Може би не осъзнава тежестта на случилото се.

Отварям задната врата на колата и Таде я полага на седалката. Аз скачам на шофьорското място. Казва, че тръгва след нас със своята кола, и понеже не мога да го спра, кимвам. Часът е четири и половина сутринта, така че по пътищата няма нито движение, нито полицаи. Възползвам се максимално от факта и карам със сто и трийсет километра в час по еднопосочните шосета. Стигаме до болницата за двайсет минути.

Чичи и спешният екип ни посрещат на входа.

— Какво е станало? — пита тя, докато двама санитари прехвърлят сестра ми в носилката. Вече е в безсъзнание.

— Какво е станало? — настоява Чичи.

— Била е намушкана.

— Кой я е намушкал?

Д-р Акибе се появява, когато вече сме по средата на коридора. Проверява пулса на Айюла и извиква нареждания на сестрите. Откарват я, а той ме избутва в една стая.

— Не може ли да вляза с нея?

— Трябва да изчакаш отвън, Кореде.

— Но…

— Знаеш правилата. Направи всичко, което можеше. Ти поиска аз да поема сестра ти, довери ми се.

Той отива в операционната. Аз излизам в коридора и се натъквам на Таде, който дотичва запъхтян.

— В операционната ли е?

Не отговарям. Той посяга да ме докосне.

— Недей.

Ръката му се отпуска.

— Знаеш, че не съм го направил нарочно, нали? Двамата се борехме и… — Обръщам гръб и тръгвам към диспенсера за вода. Той ме следва. — Сама каза, че е опасна. — Аз мълча. Няма какво повече да добавя. — Каза ли на някого какво е станало? — пита тихо той.

— Не — отвръщам аз и си наливам чаша вода. Сама се учудвам колко стабилна е ръката ми. — И ти също няма да кажеш.

— Какво?

— Ако споменеш нещо на някого, ще кажа, че ти си я нападнал. На кого мислиш ще повярват: на теб или на Айюла?

— Ти знаеш, че съм невинен. Знаеш, че се защитавах.

— Знам, че влязох в дома ти и намерих сестра си с нож, забит в тялото. Нищо повече.

— Тя се опита да ме убие! Не можеш да… — Той премигва, сякаш ме вижда за първи път. — Ти си по-лоша от нея.

— Моля?

— Тя не е в ред… но ти? Какво е твоето оправдание?

Той се отдалечава, изпълнен с отвращение.

Аз сядам в коридора пред операционната и чакам новини.

Рана

Д-р Акибе излиза от операционната и се усмихва. Аз си поемам дъх.

— Може ли да я видя?

— Сега спи. Ще я качим в стая горе. Щом я настаним, може да наминеш.

Откарват я в стая 315, през една от тази на Мухтар, който никога не е виждал сестра ми, но знае за нея повече, отколкото съм възнамерявала.

Тя изглежда невинна, уязвима. Гърдите й нежно се повдигат и спускат. Някой грижливо е положил растите й на леглото до нея.

— Кой й е причинил това? — пита Инка. Изглежда разстроена.

— Просто се радвам, че е добре.

— Който го е сторил, трябва да бъде убит! — Лицето й е изкривено в смесица от ярост и презрение. — Ако не беше ти, сигурно щеше да е мъртва!

— Аз… аз…

— Айюла! — Мама се втурва в стаята, останала без дъх. — Бебчето ми!

Тя се навежда над леглото и доближава буза до устата на дъщеря си, за да усети дъха й, както правеше понякога, когато Айюла беше бебе. Изправя се и виждам, че плаче. Срива се върху мен и аз я прегръщам. Инка се извинява и излиза.

— Кореде, какво стана? Кой го направи?

— Тя ми се обади. Отидох да я взема. Ножът беше забит в нея.

— Откъде я взе?

Айюла простена и двете се обръщаме към нея, но тя още спи и бързо се връща към задачата да вдишва и издишва.

— Сигурна съм, че Айюла ще разкаже и на двете ни какво се е случило, щом се събуди.

— Но къде я намери? Защо не искаш да ми кажеш?

Чудя се какво прави Таде, какво си мисли и какъв ще бъде следващият му ход. Моля се Айюла да се събуди, за да се разберем какво ще кажем на другите. Всичко, освен истината.

— Беше в дома на Таде… Мисля, че и той я е намерил така.

— Таде? Някой е влязъл в дома му? А може ли… може ли той да го е направил?

— Не знам, мамо. — Изведнъж ме смазва изтощение. — Ще питаме Айюла, когато се събуди.

Мама се намръщва, но не казва нищо. Остава ни само да чакаме.

Ограда

Болничната стая изглежда подредена предимно защото през последните трийсет минути се занимавам с разтребването й. Плюшените мечета, които съм донесла от къщи, са наредени по цвят в долната част на леглото — жълто, кафяво, черно. Телефонът на Айюла е зареден докрай, така че зарядното е прибрано с навит кабел в чантата й, която си позволих също да подредя. В нея цареше пълен хаос — използвани кърпички, касови бележки, трохи от бисквити, листчета от Дубай, недосмукан и увит отново в хартийката си бонбон. Взимам химикалка и записвам всичко, което съм изхвърлила, в случай че пита.

— Кореде?

Спирам каквото върша, и я поглеждам в големите ярки очи.

— Здрасти… ти си будна. Как се чувстваш?

— Отвратително.

Ставам и й подавам чаша вода. Поднасям я към устните й, докато пие.

— Така по-добре ли е?

— Малко… Къде е мама?

— Прибра се вкъщи да си вземе душ. Скоро ще се върне.

Айюла кимва и затваря очи. След минута вече е заспала.

Следващия път, когато ги отваря, е по-будна. Оглежда обстановката. Не мисля, че друг път е влизала в болнична стая. Никога не е боледувала от нещо по-сериозно от настинка, а който се сближеше с нея, умираше, преди да е стигнал до болницата.

— Много е скучно…

— Искаш ли някой да нарисува графити на стените ти, господарке?

— Не, не графити… изкуство.

Аз се засмивам, тя също. Почуква се и преди да успеем да отговорим, вратата се отваря.

Полиция. Не са същите като онези, които ни разпитваха за Феми. Единият е жена. Насочват се право към Айюла, но аз препречвам пътя им.

— Извинете, мога ли да ви помогна?

— Разбрахме, че е била намушкана.

— И?

— Искаме само да й зададем няколко въпроса, да разберем кой е бил — отговаря жената, като наднича над рамото ми, докато се опитвам да ги изкарам навън.

— Беше Таде — казва Айюла.

Ей така. „Беше Таде“. Без да се замисли, без да се поколебае. Да я бяха питали за времето, нямаше да звучи по-спокойна. Земята под краката ми се залюлява; хващам един стол и сядам.

— И кой е този Таде?

— Лекар тук — пояснява майка ми, сякаш се появява от нищото.

Гледа ме странно, като че ли се опитва да разбере защо изглеждам така, все едно ей сега ще повърна. Трябваше да говоря с Айюла още щом се събуди първия път.

— Бихте ли ми разказали какво се случи?

— Предложи ми брак, аз отказах и той изгуби самообладание. Нападна ме.

— Как се озова сестра ви при вас?

— Той излезе от стаята и аз й се обадих.

Те ме поглеждат, но не задават други въпроси, което е добре, защото се съмнявам, че съм в състояние да говоря свързано.

— Благодарим ви, госпожице. Ще се върнем по-късно.

Двамата хукват навън, без съмнение, за да намерят Таде.

— Какво правиш, Айюла?

— Какво искаш да кажеш? Този човек е намушкал сестра ти!

Айюла енергично кимна, възмутена като майка ни.

— Айюла, чуй ме. Ще съсипеш живота му.

— Той или аз, Кореде.

— Айюла…

— Не можеш да седиш вечно на оградата.

Екран

Следващия път, когато виждам съпругата на Мухтар, тя стои облегната на стената в коридора. Раменете й треперят, но от устните й не излиза и звук. Никой ли не й е казвал, че е болезнено да се плаче безмълвно?

Усеща, че не е сама; раменете й се сковават и тя вдига поглед. Свива очи и изкривява устни, но не избърсва сопола, който се стича от носа й. Неволно отстъпвам назад. Мъката може да бъде заразна, а аз си имам достатъчно проблеми.

Тя хваща полите си и профучава покрай мен с вихрушка от дантели и облак от парфюм „Джими Чу Льо“. Внимава да не ме закачи с острия връх на костеливото си рамо. Чудя се къде е деверът й и защо не е при нея. Влизам в стая 313, като се опитвам да не вдишвам острата миризма на парфюм и тъга.

Мухтар седи на леглото си, насочил дистанционното към телевизора. Щом ме вижда, го оставя и ме озарява с топла усмивка, въпреки че очите му са уморени.

— Видях жена ти отвън.

— О?

— Плачеше.

— О.

Чакам да добави още нещо, но вместо това той взима дистанционното и продължава да сменя каналите. Не изглежда учуден или притеснен от думите ми. Нито особено заинтересуван. Със същата сила можех да кажа, че съм видяла гекон на път за работа.

— Обичал ли си я някога?

— Някога…

— Може би тя още те обича.

— Тя не плаче за мен — казва хладно той. — Плаче за изгубената си младост, за пропуснатите възможности, за ограничените си шансове. Не плаче за мен, а за себе си.

Той се спира на канал НТА. Все едно гледа телевизия от деветдесетте: образът на репортера има сиво-зеленикави оттенъци, а картината постоянно мига и подскача. И двамата зяпаме екрана, жълтите бусчета и минувачите, които извиват шии, за да видят какво се снима. Махнал е звука, така че нямам представа какво се случва.

— Чух какво е станало със сестра ти.

— Тук новините се разнасят бързо.

— Съжалявам.

Аз му се усмихвам.

— Предполагам, че беше въпрос на време.

— Пак се е опитала да нарани някого.

Не отговарям нищо, но и това не беше въпрос. Жената на екрана е спряла минувач и го интервюира, а той постоянно мести поглед от нея към камерата, като че ли не знае на кого трябва да говори.

— Можеш да го направиш.

— Кое?

— Да се освободиш. Да кажеш истината.

Сега усещам погледа му върху себе си. Екранът се размазва. Премигвам, после премигвам отново и преглъщам. От устата ми не излизат думи. Истината. Истината е, че сестра ми беше ранена, докато аз трябваше да я пазя, заради нещо, което аз съм казала. И сега се разкайвам за това.

Той долавя смущението ми и сменя темата.

— Утре ме изписват.

Поглеждам го. Няма как да стои тук завинаги. Той не е стол, легло или стетоскоп; той е пациент, а пациентите си тръгват — живи или мъртви. Въпреки това изпитвам нещо като изненада, нещо като страх.

— О?

— Не искам да губим връзка. Ти наистина ме докосна — добавя той.

Докосвала съм го само когато се налагаше да местя тялото му вместо него, докато беше на прага между живота и смъртта. Сега сам завърта глава към екрана.

— Може да ми дадеш телефона си и да те намеря в „УотсАп“?

Не знам какво да кажа. Нима Мухтар съществува извън тези стени? Кой е той? Освен човек, който знае най-дълбоките ми тайни. И тези на Айюла. Има необичайно европейски нос, този пазител на изповеди. Остър и дълъг. Чудя се какви са неговите тайни. Но аз не знам дори какви са хобитата му, какви са оковите му, къде е положил глава вечерта, преди да го докарат на носилка.

— А може аз да ти дам номера си и ти да ми се обадиш, когато ти се прииска да си поговориш с мен.

Кимвам. Не съм сигурна, че той вижда. Очите му са приковани към екрана. Решавам да си тръгна. На вратата се обръщам.

— Може би жена ти още те обича.

Той въздъхва.

— Веднъж изречени, тези думи не могат да се вземат назад.

— Кои думи?

— Развеждам се с теб. Развеждам се с теб. Развеждам се с теб.

Сестра

Айюла лежи на леглото, изкривила тяло, за да снима раната си за „Снапчат“. Изчаквам да приключи; накрая тя дръпва тениската си над шевовете, оставя телефона си и ми се ухилва. Дори сега изглежда безупречно. Носи памучни къси панталонки и бяла фланелка. Гушнала е едно от плюшените мечета на леглото си.

— Ще ми кажеш ли какво стана?

На масичката стои отворена кутия с бонбони — подарък за скорошно оздравяване. Тя взима една близалка, развива я и я лапва.

— Между мен и Таде ли? — пита тя, докато смуче замислено.

— Да.

Тя продължава да смуче.

— Каза, че ти си счупила пръстена ми. Че ме обвиняваш в какво ли не и че може би ти имаш нещо общо с изчезването на бившия ми…

— Какво… какво каза ти?!

— Казах му, че е луд. Но той отвърна, че много ревнуваш от мен и че си стаила… скрит гняв… и дали е възможно… — Тя замълчава за повече драматизъм. — Дали е възможно да си се върнала, след като сме си тръгнали, нали се сещаш, да говориш с Феми…

— Той мисли, че аз съм убила Феми?!

Хващам Айюла за ръката, въпреки че този път вината не е нейна. Как е могъл да си помисли, че съм способна на такова нещо?

— Странно, нали? А аз дори не съм му казвала за Феми. Само за Бое. Може би го е видял в „Инста“. Все едно като че ли искаше да подаде сигнал срещу теб или нещо такова… И аз направих каквото трябваше. — Тя свива рамене. — Или поне се опитах.

Айюла взима едно мече, заравя лице в него и замълчава.

— А после?

— После, когато паднах, рече: „О, божичко, Кореде е казвала истината“. Какво си му казала, Ко-ре-де?

Тя е направила това за мен и е била ранена, защото аз съм я предала. Не искам да си призная, че съм избрала доброто на един мъж пред нейното. Че съм позволила той да застане между нас, а тя очевидно е избрала мен пред него.

— Аз… казах му, че си опасна.

Тя въздъхва.

— Какво, мислиш, че ще стане сега.

— Ще има някакво разследване.

— Ще му повярват ли?

— Не знам… неговата дума срещу твоята…

— Срещу нашата, Кореде. Неговата дума срещу нашата.

Баща

Йоруба имат обичай да кръщават близнаците си Тайво и Кехинде. Тайво е по-големият — онзи, който излезе първи. Кехинде е вторият. Но Кехинде е и по-големият, защото казва на Тайво: „Излез пръв и изпробвай света вместо мен“.

Това със сигурност е начинът, по който баща ни възприемаше позицията си на втория близнак. И леля Тайво беше съгласна: правеше всичко, което й кажеше, изпълнена с безусловно доверие във всичко, което той правеше. Ето как — вършейки каквото й се каже, без да задава въпроси — тя се озова у дома понеделника, преди баща ни да умре, и ми крещеше да пусна Айюла.

— Не! — пищях аз и я дърпах все по-близо до себе си.

Баща ми го нямаше и макар да знаех, че по-късно ще си платя за ината, дотогава имаше време. Отсъствието му ми вдъхваше кураж, а мисълта, че ще се върне — решителност.

— Баща ти ще разбере! — заплаши ме леля Тайво, но на мен не ми пукаше.

Вече чертаех планове как двете с Айюла ще избягаме от къщи. Тя се държеше здраво за мен, а аз й обещавах, че няма да я пусна.

— Моля те — простена майка ни от ъгъла, — много е малка.

— Тогава да не беше флиртувала с госта на баща си.

Зяпнах от изумление. Какви лъжи разправяше баща ми? И защо настояваше Айюла да се срещне сама с вожда в дома му? Трябва да съм изрекла въпроса на глас, защото леля Тайво отвърна:

— Няма да бъде сама, и аз ще бъда там.

Като че ли това можеше да ме успокои.

— Айюла, трябва да го направиш заради баща си — опита се да я придума тя. — Тази възможност е много важна. Щом сключи договора, ще ти купи какъвто телефон поискаш. Не се ли радваш?

— Не ме карай да ходя — изплака Айюла.

— Никъде няма да ходиш — уверих я аз.

— Айюла — продължи да я увещава леля Тайво, — вече не си дете. Имаш менструация. Много момичета биха се развълнували от такава възможност. Този човек ще ти даде всичко каквото пожелаеш. Всичко.

— Всичко? — попита Айюла, подсмърчайки.

Аз я плеснах, за да я вразумя. Но разбрах. Половината от страха й се дължеше на моя. Тя всъщност не знаеше какво се иска от нея. Да, беше на четиринайсет, но тогава децата на четиринайсет бяха по-малки, отколкото сега.

Това беше последният дар на баща ни за нас. Сделката, която беше сключил с друг мъж. Но той беше предал силата си на мен и аз бях твърдо решена, че този път няма да стане на неговата. Айюла беше моя отговорност и ничия друга.

Грабнах пръчката от пиедестала й и я размахах пред себе си.

— Ако се приближиш, лельо, ще те бия с тази пръчка и няма да спра, докато той не се прибере.

Тя беше готова да рискува. Беше по-висока и по-тежка от мен, но щом ме погледна в очите, отстъпи назад. Окуражена, аз замахнах насреща й. Тя отстъпи още. Пуснах Айюла и прогоних леля Тайво от дома ни. Когато се върнах, сестра ми цялата се тресеше.

— Той ще ни убие — изхлипа тя.

— Не и ако ние го убием първи.

Истина

— Д-р Отуму твърди, че е действал при самозащита и че вие можете да потвърдите това. Цитирам: „Тя ме предупреди, че Айюла е убивала и преди“. Госпожице Абебе, убивала ли е някога сестра ви?

— Не.

— Какво сте имали предвид, когато сте му казали, че сестра ви е убивала и преди?

Разпитващите са възпитани и добре образовани. Това не е учудващо. Таде е талантлив лекар в престижна болница, Айюла е красива жена с „добър“ произход. Случаят крещи за внимание. Държа ръцете си една върху друга в скута си. Бих предпочела да ги сложа на масата, но тя е мръсна. На лицето ми е изписана лека усмивка, защото искам да бъда услужлива и те трябва да го знаят, но не толкова голяма, че да изглеждам развеселена от случващото се. Умът ми е бистър.

— Един мъж почина от хранително отравяне по време на екскурзия със сестра ми. Бях ядосана, че замина с него, защото беше женен. Мислех, че действията им са довели до смъртта му.

— А бившият й приятел?

— Таде?

— Феми, изчезналият.

Аз се навеждам напред и очите ми засияват.

— Върнал ли се е? Казва ли нещо?

— Не.

Намръщвам се, облягам се назад и свеждам очи. Ако можех, щях да изцедя и някоя сълза, но никога не съм умеела да плача по поръчка.

— Тогава защо смятате, че тя има нещо общо с това?

— Подозираме, че…

— Сто подозрения не правят доказателство. Тя е висока метър и петдесет и седем. Какво, по дяволите, мислите, че е направила с него, ако го е наранила?

Устните ми са непоклатими, погледът — невярващ. За всеки случай поклащам и леко глава.

— Значи вярвате, че може да го е наранила?

— Не. Сестра ми е най-милият човек, когото познавате. Всъщност виждали ли сте я?

Те се размърдват смутено. Виждали са я. Гледали са я в очите и са си фантазирали за нея. Всичките са еднакви.

— Какво се е случило според вас?

— Знам само, че я е намушкал, а тя е била невъоръжена.

— Той казва, че тя е донесла ножа.

— Защо би направила такова нещо? Откъде би могла да знае, че ще я нападне?

— Ножът е изчезнал. Сестра Чичи твърди, че го е прибрала, след като е бил изваден при операцията. Вие би трябвало да знаете къде е оставен.

— Всички сестри знаят… както и всички лекари.

— Откога познавате д-р Отуму?

— Немного отдавна.

— Смятате ли, че има склонност към насилие?

Когато се обличах сутринта, избрах светлосив костюм с пола. Излъчва сериозност, женственост и фин намек, че полицаите и аз не сме от една и съща социална класа.

— Не.

— Значи признавате, че това е нетипично за него…

— Доколкото си спомням, току-що казах, че не го познавам отдавна.

Отсъствие

Мухтар се върна у дома, за да започне живота си отначало. Стая 313 е празна. Въпреки това седя там — на мястото, на което обикновено седях, когато Мухтар още се луташе между живота и смъртта. Представям си го на леглото и изпитвам силно чувство на загуба, по-силно, отколкото за Таде, който също си е отишъл.

Отнеха разрешителното му и го пратиха в затвора за няколко месеца. Можеше да е много по-зле, но много хора свидетелстваха, че е добър човек и никога не е проявявал и най-малка склонност към насилие. Фактът, че беше намушкал Айюла обаче, беше очевиден. И обществото настояваше да си плати.

Не съм го виждала оттогава. Задържаха го веднага щом тя го обвини, така че не знам какво си е мислил или чувствал. И не ме интересува. Тя беше права. Човек трябва да избере страна, а в моя случай заровете са хвърлени отдавна. Тя винаги ще има мен, а аз — нея, и никой друг няма значение.

Мухтар ми даде номера си. Написа го на листче, което пъхнах в джоба на униформата си.

Още се забавлявам с идеята да кажа на Айюла, че някъде там, на свобода се разхожда човек, който знае тайната й. Че всеки един момент нещата, които сме вършили, могат да станат публично достояние. Но не мисля, че ще го направя.

Чаршафите на леглото не са сменени. Личи си. Усещам миризмата му в стаята: аромата на току-що изкъпан човек, която носеше, откакто дойде в съзнание. Притварям очи за миг и оставям мислите ми да се реят.

Малко по-късно вдигам слушалката на телефона в стаята и набирам номера на четвъртия етаж.

— Пратете, моля, Мохамед в стая 313.

— Мохамед не работи тук, ма.

— О… да, разбира се. Пратете Асиби.

#5

0809 743 5555

Три пъти въвеждам номера и три пъти го изтривам. Листчето, на което е написан, вече не е гладко като преди.

Започвам да забравям как звучеше гласът му.

На вратата се почуква.

— Влез.

Домашната помощница я открехва и надниква вътре.

— Ма, мама каза да ви повикам. Долу има гостенин.

— Кой е?

— Един мъж.

Отпращам я, защото знам, че няма какво повече да ми каже.

Тя затваря вратата, а аз продължавам да гледам листчето с номера на Мухтар. Запалвам свещта на нощното си шкафче и поднасям хартийката към нея. Чернотата поглъща цифрите и пламъкът докосва връхчетата на пръстите ми. Никога няма да има друг Мухтар. Знам това. Няма да има друга възможност да изповядам греховете си; няма да има друг шанс да се освободя от престъпленията на миналото… и бъдещето. Те изчезват със сбръчканата хартия, защото Айюла се нуждае от мен — повече, отколкото аз се нуждая от чисти ръце.

Когато приключвам, поглеждам се в огледалото. Не съм облечена за гости — нося бубу и тюрбан, но ще трябва да ме понесат такава.

Слизам по задните стълби, като се поспирам пред картината. За миг ми се струва, че недоловимата жена зад завесите ме гледа от място, което аз самата не виждам. Рамката се е наклонила леко наляво; оправям я и продължавам нататък. Помощницата притичва покрай мен с ваза, пълна с рози — стандартното решение на лишените от въображение, но предполагам, че Айюла ще остане доволна.

Чакат ме в дневната: мама, Айюла и непознатият. И тримата поглеждат към мен.

— Това е сестра ми, Кореде.

Мъжът се усмихва. Аз също.

Благодарности

Благодаря на бога.

Благодаря на Клер Александър. Без теб и твоята проницателност още щях да пъшкам в ъгъла на стаята си и да чакам „романът“ да се появи. Ти си моята фея агент. Благодаря на всички в „Аиткен Александър“ за усилията и вниманието. Наистина ги оценявам.

Благодаря на Марго Шимантър, моя американски редактор, и на Джеймс Роксбърг, английския ми редактор, за търпението, топлината и разбирането. Благодаря ви, че повярвахте в тази книга и в мен. Благодаря ви, че ме насърчихте да разширя границите си; мисля, че така книгата стана много по-добра.

Всеки ден научавам колко труд е нужен за издаването на един роман, така че бих искала да благодаря на екипа на „Дабълдей“ и „Атлантик“ за отделеното време и усилия.

Благодаря на Емека Абакуру и Адбола Райо, задето четяхте отново и отново. Чувствам се благословена, че мога да ви нарека свои приятели.

Обафунке Брайтвайт, ти си досадник, но без теб щеше да ми е трудничко да стана писател с издадена книга.

Благодаря на Айобами Адебайо, който отдели време да добави правилните ударения в думите на йоруба. Някой ден ще го проговоря гладко като лагоска коза.