Дрор Мишани
Липсващото досие (12) (Първото разследване на инспектор Авраам)

12

Картината на това утро Зеев нямаше никога да забрави: бистрата синева на небето над тях и гальовният ветрец, който ги придружи по целия път.

През нощта жегата бе изчезнала. Двамата поеха не по най-краткия маршрут, а минаха по улица „Хенкин“. Щом стигнаха до търговския център, Зеев избра масичка на терасата на кафене „Къп о’Джо“, а Михал влезе и след малко се върна с две чаши кафе и два кроасана, един с масло за нея, а другият с бадеми за него. Недалеч от тях седеше жена на около четиридесет години, вперила поглед в обявите за работа по страниците на разтворения пред нея вестник. Закусваха мълчаливо и накрая Михал запита:

— Тревожиш ли се?

— Да, но съм готов — усмихна се Зеев.

Предишната вечер също избягваха да говорят за случилото се вероятно защото всичко вече беше казано. Бяха взели Илай и всекидневните грижи около него им помогнаха да се убедят, че нищо в живота им не се е променило или поне отдалечи страха от възможна промяна.

През почивните дни Михал се държа чудесно, а той с все сили се вкопчваше в онова, което смяташе да затаи в себе си.

Нима писането на писма и дори изпращането им би могло да се сметне за престъпление? Зад външното спокойствие той долавяше колко напрегната е тя. Забеляза, че няколко пъти едва не заплака, но с цената на неимоверни усилия и с невероятна решителност успя да се сдържи, за да не го тревожи. Тази ужасна ситуация му даде възможност да осъзнае колко енергия се крие вътре в нея. Същински дар за тях двамата.

И друга една картина: слънчев лъч, който разсипва искри по чаршафа, а той се събужда в прегръдките на Михал, облегнал глава на рамото й, опрял буза в старата тениска, която тя бе навлякла. Още щом отвори очи, си припомни какво го очаква през този ден. В него се надигна гняв, но когато я видя да спи до него, разбра, че няма избор.

Двамата бяха предупредили, че днес няма да ходят на работа, а Илай щеше да остане у дома с баба си. Не й беше ред да се грижи за него, но щом й се обадиха, тя веднага се съгласи и в седем и петнайсет беше налице. На тръгване малкият се откъсна от старата жена и увисна на врата на баща си. Зеев за последен път го притисна до себе си, допря устни до нежната му бузка, за да му прошепне нещо, но се отказа. Откакто Михал бе научила за стореното от него, двамата за пръв път излизаха заедно. Мислено той се молеше на Бога да не срещнат по стълбите или на паркинга родителите на Офер. Не толкова заради себе си, колкото заради нея.

Щом спряха пред полицейския участък, тя се обърна към него и каза:

— Не се разбрахме тук ли да те чакам, или някъде другаде.

— По-добре изобщо не ме чакай. Кой знае колко ще продължи. Ще ти се обадя, щом изляза или дори преди това, ако имам възможност.

— Добре. Може би ще се прибера у дома. Още не зная. Не се страхувай. Каквото и да стане, аз съм с теб.

Тя не помръдна от мястото си, докато той не влезе в участъка и не затвори след себе си тежката остъклена врата.

 

 

Освен подкрепата от страна на Михал онова, което спаси Зеев от страхотния натиск, на който трябваше да устои, бе фактът, че се бе подготвил предварително за тази среща. По време на разпита почти нищо не успя да го изненада с изключение на края, който той не би могъл да предвиди. И ако в романите полицейският разпит често бива сравняван с шахматна партия, би могло да се каже, че той през цялото време изпреварваше противника с два-три хода. До момента, когато шахматната дъска бе преобърната и фигурите се разбъркаха.

Най-напред се яви пред дежурния в приемната. Авраам го очакваше, а Зеев знаеше как да стигне до неговия кабинет. Той пое по боядисания в сиво коридор и спря пред третата врата вляво. Страхът му се разсея едва когато се озова сред познатата обстановка. Малко преди това, докато стискаше дръжката на вратата и чакаше покана да влезе, за момент го овладя странното чувство, че ей сега ще се озове пред своя Създател.

Вътре обаче го очакваше само Авраам Авраам в униформа зад бюрото с гръб към стената. Той покани Зеев да седне, като следеше всяко негово движение, докато той оставяше чантата на пода и придърпваше стола, за да се настани по-удобно.

При вида на познатото лице изпита известно вълнение и в същото време облекчение. Ави Авраам отново поиска личната му карта и отбеляза някакви данни със синята химикалка върху бял лист. Зеев го запита как е, но не получи отговор. В единия край на бюрото, откъм стената, имаше диктофон, който засега не беше включен. Изчака полицаят да натисне копчето и по този начин да постави начало на официалния разговор.

Инспекторът обаче не бързаше. Той продължи да пише нещо и едва след минута-две остави химикалката, вдигна глава и запита:

— Доколкото разбрах, искате да поговорите с мен за нещо, което не е пряко свързано с разследването, но се налага предварително да ви задам няколко въпроса относно изчезването на Офер Шараби.

— Онова, което искам да ви кажа, в известен смисъл е свързано със случая.

Зеев направи пауза и след това запита:

— Ще включите ли диктофона, или все още не сме започнали?

Съзнаваше, че няма да има сили да повтори два пъти онова, което искаше да каже.

— Смятате ли, че трябва да го включа? — запита на свой ред Ави Авраам.

Тонът му беше доста по-официален и хладен, отколкото при първата им среща, сякаш бе решил като на шега да покаже на Зеев как изглежда един истински разпит.

Последния път двамата бяха разговаряли без маски и без задръжки. Поне в определени моменти сякаш бе възможно истинско общуване, което няма нищо общо с диалог между разпитващ и разпитван. Зеев се бе надявал, че и сега ще бъде същото. Затова и държеше да се срещне именно с този полицай.

Знаеше, че трябва да си признае всичко незабавно, без да губи време. Да действа, както бе планирал, защото това бе единственият начин да снеме от раменете си притискащото го бреме и оттам нататък разговорът между двамата да потече по-свободно.

— Не зная дали трябва да го включите — отвърна той. — От гледна точка на закона.

Диктофонът остана изключен.

— Слушам ви — прикани го Ави Авраам.

— В такъв случай ето какво. Преди две седмици до полицията имаше анонимно обаждане по телефона, че Офер трябва да бъде търсен сред дюните зад строителния обект Н-300. Искам да ви кажа, че човекът, който се обади, бях аз. Направих го от телефонна кабина в Ришон ле Цион.

Планът му беше такъв: първо телефонното обаждане, сетне писмата, за да спази хронологията на събитията и инспекторът да разбере как са протекли нещата. От морална гледна точка признанието за телефонния разговор не представляваше особена трудност. Макар и твърде развълнуван, за да може да проследи реакцията на своя събеседник, той все пак успя да види изненадата в очите му. Явно инспекторът изобщо не бе предполагал, че това може да бъде той — Зеев.

Ави Авраам протегна ръка към диктофона, но веднага я отдръпна, сякаш бе променил намерението си.

— Продължавайте — каза той и отново взе синята химикалка.

— Самият аз се изненадах от себе си. По този въпрос обаче нямам какво повече да добавя, освен че това бе началото. Всъщност изобщо не възнамерявах да говоря за труп. Просто исках да съобщя, че съм забелязал Офер на онова място. За съжаление, толкова се вълнувах, че казах не това, което трябва. Държа да се извиня за причинените на полицията неприятности.

— Кога го забелязахте сред дюните. Кой ден беше това?

Зеев изпита разочарование от този въпрос и повтори онова, което според него се разбираше от само себе си:

— Та аз изобщо не съм го виждал. Нали тъкмо това се опитвам да ви обясня. Онова, което казах по телефона, си беше измислица. Затова ви дължа извинение.

Михал непрекъснато му бе повтаряла: „Най-важно от всичко е да се извиниш“. Ала Авраам сякаш не искаше да го разбере.

— След като не сте го виждали, защо се обадихте по телефона?

— Сам не зная. Много бих искал да ви дам логичен отговор! Исках да поговоря с вас днес, за да мога да намеря някакво обяснение на стореното от мен, но преди всичко трябва да знаете, че изобщо не съм виждал там Офер. Беше чиста измислица. Държах да кажа това именно на вас не защото вие ръководите разследването, а защото двамата разговаряхме цели два часа и въпреки взаимното доверие, което се установи между нас, въпреки откровената атмосфера по време на цялата беседа аз все пак го премълчах. А трябваше веднага да си призная. Без да изчаквам. Може би сега е твърде късно и ако случаят е такъв, още веднъж ви моля да ме извините. Затова и дойдох. Знайте, че нито за момент не съм имал намерение да попреча на вашето разследване. Не по-малко от вас искам Офер да бъде открит.

 

 

Инспекторът излезе и го остави сам в кабинета. И не за последен път.

Впрочем той не беше съвсем сам. Благодарение на Михал. И в най-трудните моменти, когато Зеев напълно изгубваше контрол над разговора и всички правила на играта бяха нарушени, той продължаваше да чувства до себе си Михал, която не го упреква, че не си е признал пред нея за телефонния разговор, съзнавайки, че по този начин е искал да й спести допълнителна болка. Михал, която безмълвно приема негодуванието и упреците му, че се налага да седи в този кабинет заради нея. През цялото това време Михал бе до него и му шепнеше на ухото: „Правиш го заради мен. Заради нас“.

Твърдо реши да разкаже за писмата веднага щом Авраам се завърне, но когато това стана, вместо да обясни защо е излизал, инспекторът включи диктофона и обяви с официален тон:

— Разпит на Зеев Авни, 22 май, осем часа и двайсет и две минути. Приканвам ви да повторите онова, което казахте преди малко.

Зеев се запита дали, докато говори, трябва да се обърне към сребристата кутия, или към полицая пред него.

— Казах, че искам да се извиня за анонимното телефонно обаждане до полицията.

— Обаждане по какъв повод?

— По повод Офер Шараби.

— И какво казахте по телефона?

— Че изчезналият трябва да бъде търсен сред дюните зад строителен обект Н-300.

— По време на телефонното обаждане не бе съобщено точно това.

— Зная, казах на полицията, че трябва да търси трупа на Офер.

— Как научихте къде се намира трупът на Офер?

Авни очакваше, разбира се, подобни подвеждащи въпроси, но въпреки това се изплаши и му стана неприятно, че му ги задава именно Ави Авраам. Още повече че според него целта на разговора не беше тази.

— Нищо не съм научавал. Както вече казах, това беше моя измислица. Освен това намерението ми беше съвсем друго.

— И какво беше намерението ви?

— Да кажа, че съм видял Офер, което също не беше вярно. Направих глупост и съм готов да понеса отговорността, като ви поднасям извиненията си.

— Кой ден позвънихте?

— В петък. В петък преди две седмици и половина.

— Спомняте ли си датата?

— Не.

— В петък, шести май?

— Сигурно.

— В колко часа?

— Вече не си спомням. Вечерта. Между девет и десет вечерта.

— И откъде се обадихте?

— Вече ви казах, от телефонна кабина в Ришон ле Цион. Не си спомням названието на улицата. Беше някъде в центъра.

— Твърдите, че в момента, когато сте се обадили в полицията, сте знаели, че това е лъжлива информация. В такъв случай обяснете защо го направихте.

Най-сетне важни въпроси, които биха могли да поставят начало на сериозен разговор! Държеше да се срещне именно с този полицай и с никой друг не само поради настояването на Михал, а и по личен мотив: надяваше се с помощта на инспектора да разбере какво точно се е случило със самия него. Искаше да се върне към онзи момент, когато бе видял полицейските коли пред блока и бе разбрал, че са пристигнали за него. Вече бе описал на Михал обзелото го тогава необикновено вълнение, но така и не бе успял да намери подходящите думи за връхлетелите го чувства. Сега разчиташе да го направи с помощта на Ави Авраам, макар че не бе посмял да сподели тези свои очаквания с жена си, защото без съмнение тя би казала, че мястото съвсем не е подходящо за подобни разговори.

— Преди малко ви обясних, че самият аз нямам понятие какво ме накара да го направя. Смятам, че причините са няколко. Сигурен съм, че още щом научих за изчезването на Офер, изпитах потребност да взема участие в издирването, да помогна не само на семейството и на полицията, но и на самия Офер. Разбрах също, че ще пиша за това. Ако желаете просто обяснение, в такъв случай може би се боях да не би полицията да не се отнесе достатъчно сериозно към случая и затова реших да я накарам да подходи добросъвестно и експедитивно. И още нещо, което може би ще ви шокира: имах желание да видя отблизо организацията на подобна операция, за да мога след това да я опиша. Всъщност това не обяснява нищо, защото без съмнение съм имал и по-дълбоки, подсъзнателни мотиви. Със сигурност ще ме разберете по-добре, ако ви разкажа всичко от самото начало. Все още има какво да научите от мен.

— Един момент, бих искал преди това да се върна към това, което току-що казахте. Какви дълбоки мотиви имате предвид?

— По време на нашия предишен разговор ви описах близките отношения между мен и Офер по времето, когато му давах уроци. Успях да проникна в неговия вътрешен мир и да го разбера както никой друг. Помните ли, двамата с вас се срещнахме в събота по време на претърсването сред дюните? А се запознахме преди това, в четвъртък вечерта. Дойдохте у нас, за да вземете показания. Именно тогава у мен се породи неудържимо желание да взема активно участие в издирванията. Трябваше на всяка цена да опиша пред вас личността на Офер, онова, което открих у него, но така и не успях. Освен това през онзи ден вие твърде много бързахте. Вероятно съм се боял, че ако не поема някаква инициатива, така и няма да имам възможност да поговоря с вас и да ви разкажа за момчето…

Авраам прекъсна разсъжденията му:

— Имате жена и дете, нали? — запита го неочаквано той.

— Да, впрочем вие вече ги познавате.

— На колко години е синът ви?

— Скоро ще стане на една година. Защо?

Ави Авраам отмина въпроса. Мисълта, че ще трябва да говори за Михал и Илай смути Зеев повече от всичко останало.

— От колко време живеете в една сграда с Офер?

— Това също ви е известно. Малко повече от година.

— В гимназията, където преподавате, разполагате със собствен кабинет?

— Аз ли? Нищо подобно. Използвам учителската стая.

— Когато видяхте Офер сред дюните, с раница ли беше той, черна раница?

— Вече ви казах, че не съм го виждал. Моля ви да ми повярвате.

Авраам запази мълчание, само почукваше с химикалката по листа. Внезапно погледна Зеев право в очите.

— Смятам, че има друга причина да се обадите на полицията и именно тя ви накара да дойдете днес, за да разговаряте с мен — каза най-сетне той.

Зеев издържа погледа му и без страх, просто от любопитство запита:

— И коя е тя?

— Истината е, че ме преследвате от самото начало на разследването. Още първия ден ме каните да дойда отново у вас вечерта, нали си спомняте? На другия ден се обаждате в полицията, за да съобщите, че сте открили тялото на Офер, в събота вземате участие в претърсването и почти не се отделяте от мен. Следващата седмица искате да ви разпитам още веднъж. Сега отново същото нещо. За четвърти път.

Идеята, че Зеев преследва Авраам, си струваше да бъде обмислена. Досега изобщо не бе разглеждал отношенията им от този ъгъл.

— Вероятно не си спомняте, но ние сме се срещали още веднъж — отвърна той. — Това се случи на стълбите в нашия блок същия петък, когато се обадих в полицията. Стана съвсем случайно и уверявам ви, изобщо не ви преследвам. Тогава вие дори не ме познахте. Всъщност това няма значение. Не разбирам какво намеквате.

— Смятам, че по-скоро вие правите намеци. Искате да споделите с мен нещо относно отношенията ви с Офер, но не смеете. Едновременно искате и не го искате. Може би чакате аз да ви помогна?

 

 

Дори впоследствие Зеев не бе в състояние да прецени колко време е изминало от началото на техния разговор до момента, когато шахматната дъска падна на пода, без при това никой от двамата да я е събарял.

Той се огледа наоколо. Преди всичко да се разпадне пред очите му, Авраам подхвана разговора в неприятна за Зеев посока, но изглежда, това бе неизбежно. Той отвърна на всички въпроси и онова, което го спаси, бе способността му да се абстрахира вътрешно от тях с помощта на писателски прийоми: реши да запечата в паметта си всяка подробност от този невзрачен кабинет, за да може един ден да го опише в своята книга, може би роман, и си каза, че ако някога наистина се захване да пише, ще вземе за главен герой полицейски инспектор. Ето защо обърна внимание на стените и на тясното пространство между тях, бели стени, без украса, които изглеждат някак потъмнели, сякаш отдавна не са били варосвани. Помещение без прозорци, което напомня по-скоро килия, отколкото работен кабинет. Три лавици с натрупани върху тях папки, няколко книги, чиито заглавия така и не запомни, и позлатена плочка, вероятно медал за отлично изпълнение на задълженията. Зеев се възползва от излизането на Авраам, стана от стола, за да се поразтъпче и разкърши: върху екрана на компютъра видя снимка на непознат европейски град, облян в синкавата светлина на изгрев или на залез. В долния край личеше фасадата на стара сграда; иззад завесите на един прозорец се процеждаше оранжева светлина.

Все още не бяха разговаряли за писмата, но вината не беше само на Авни. Беше напомнил, че има още неща, които трябва да сподели, но полицаят упорито продължаваше да задава един от друг по-неясни въпроси за отношенията им с Офер. Вероятно самият той го бе подтикнал в тази посока. Всъщност си даде сметка, че му е по-лесно да отговаря на тези едва прикрити намеци, отколкото да говори за писмата от името на Офер тъкмо в този кабинет и по този начин.

— Ако желаете, мога да изключа диктофона. Ако между вас и момчето се е случило нещо, което няма нищо общо с изчезването му, обещавам всичко да си остане между нас. Нищо от онова, което кажете, няма да излезе извън този кабинет.

Това прозвуча почти като оскърбление.

— Не, няма нужда да изключвате диктофона, дошъл съм да ви кажа всичко. А за отношенията ми с Офер ви разказах още по време на нашата първа среща. Давах му частни уроци в продължение на четири месеца и като оставим настрана изучаването на английски език, смятам, че станахме близки и се превърнах в нещо като негов наставник. Проникнах в скритите страни на неговата личност и чух от него неща, които другите не си бяха дали труда или не бяха способни да изслушат.

Ави Авраам за пореден път го изненада с въпроса си, като го запита дали смята, че Офер го е обичал.

— Дали ме е обичал? Що за странен израз! Без съмнение Офер е усетил, че съм готов да му дам нещо, което не би получил от другите, но да ме е обичал…

— А вие обичахте ли го?

— Отново използвате съвсем неподходяща за случая дума. Обичам моя син, но то няма нищо общо. Мисля, че по някакъв начин се идентифицирах с Офер, видях в него качества, които аз самият притежавам, изпитвах към него емпатия и бях готов да му помогна.

— А не почувствахте ли, че той желае нещо повече? Че иска нещо повече от вас?

— В никакъв случай. Не разбирам смисъла на намеците ви.

— Не е ли желаел той да станете още по-близки, като баща и син например, да го осиновите и… знам ли? По време на разследването установихме, че той е бил много привързан към вас, може би дори е изпитвал любов. Съжалявам, че прибягвам до същата дума.

Зеев погледна внимателно инспектора и за пръв път изпита неувереност относно неговите намерения. Дали Авраам казваше истината? Дали до разследващите са достигнали подобни слухове? Това, разбира се, би могло да е вярно, но с кого друг, освен с родителите си би споделил Офер? Би ли могъл да се довери на приятели?

— Думата сама по себе си ми харесва. Просто в конкретния случай е напълно неподходяща.

— А вие самият какво бихте могли да кажете за чувствата на Офер към вас?

— Не зная. Сигурен съм, че оценяваше начина, по който го изслушвам и го уважавам, но според мен това съвсем не означава, че ме е обичал.

— Кажете ми, господин Авни, защо Офер се отказа от уроците с вас?

Защо инспекторът не го наричаше Зеев?

— Изобщо не се е отказал, подчертах това пред вас предишния път. Майка му реши, че той вече не се нуждае от помощ по английски, а не мисля, че причината е от парично естество, защото бях готов да работя с него безплатно. Може би родителите му не са харесвали установилите се между нас отношения.

— Същото казахте и последния път. Сега си спомням. Но представете си, че това не е точно така. Разговарях с тях и те са категорични: прекратили са уроците по молба на Офер. Синът им не желаел повече да ходите у тях.

Зеев си припомни техния последен урок.

Всичко мина както винаги в стаята на Офер, подготовка за контролно върху Present perfect. Младежът не спомена, че това ще е последният им урок, но преди началото му върна компактдисковете с филми на Хичкок. Зеев се опита да го запита дали ги е гледал, но разговорът така и не потръгна. Хана Шараби му донесе чаша чай и бисквити с фурми. Навън заваля и по стъклото на прозореца започнаха да се стичат едри капки. На тръгване тя му предложи поничка. Това бе третата или четвъртата свещ на Ханука.^[7] Спомни си, че през онази вечер си помисли колко приятно е да наблюдаваш дъжда от нов ъгъл, през чужди прозорци. Два дни след това Хана почука на тяхната врата, извини се и съобщи, че занапред Офер ще взема уроци по математика, а не по английски.

Дори не си направи труда да спомене каква оценка е получил неговият ученик на контролното по граматика!

— Вероятно са искали да представят нещата по този начин, но аз за пръв път чувам, че прекратяването на уроците е станало по желание на Офер.

— Може би е решил така, защото е почувствал, че прекалено силно ви обича?

— Какво сте се хванали за тази дума? Уверявам ви, че родителите не казват истината. Не е възможно Офер да поиска прекратяване на нашите уроци!

— Съжалявам, ако ви разочаровам. По време на разпита и двамата го потвърдиха.

— Значи или се заблуждават, или лъжат.

Инспекторът замълча. Може би изчакваше Зеев да продължи, а после каза:

— Знаете ли, струва се, че имате право. И аз не им вярвам. Сигурен съм, че след края на уроците Офер се е свързал с вас. Или се лъжа?

— Какво имате предвид?

— Имам предвид, че според някои показания той е опитал да се срещне с вас извън уроците. Може би дори го е направил скришом от родителите си.

— Не разбирам. Нима разследването ви е съсредоточено върху моите уроци по английски?

— Между другото, и върху тях. Проучваме живота на Офер, а уроците, които сте му давали, са важна част от него. Или се лъжа?

— Не, в случая сте напълно прав. Но продължавам да не разбирам въпроса ви.

— Въпросът ми е дали наистина Офер е опитал да се види с вас след прекратяването на уроците, защото зная, че е имал такова желание. Може би е пробвал, но се е сблъскал с вашия отказ?

Дали Офер наистина е имал такова желание? Всеки път, когато случайно се срещаха на стълбите, младият му съсед изглеждаше тъй притеснен, тъй плах! Дори извръщаше глава, за да избегне погледа му. Няколко седмици преди да изчезне, една сутрин, докато Зеев отключваше веригата на скутера, младежът по сива риза с къси ръкави прекоси двора пред блока. Тогава той го повика, запита го как върви учението, а Офер отвърна, че всичко е наред, но закъснява за училище, и побърза да се отдалечи. Зеев смяташе да му предложи да го откара със скутера, дори каската на Михал беше в багажника, но предвид проявената от Офер сдържаност, която дори донякъде го оскърби, реши да се откаже.

— Офер не се е опитвал да се срещне с мен — отвърна той. — Напротив. Вече ви споменах, имах чувството, че ме отбягва, вероятно се е чувствал неудобно заради прекратяването на уроците. Ако бе поискал да се срещне с мен, никога не бих му отказал. Нали ви казах, че предложих на родителите му да продължа да му помагам безплатно.

— Нима смятате, че ще повярвам на твърдението ви, че от декември насам не сте разговаряли с него?

— Разбира се, че съм разговарял с него, тъй като от време на време се засичахме в блока, но разменяхме по някоя дума… Но стига по този въпрос. Искам да ви кажа още нещо.

Авраам се облегна назад и на събеседника му се стори, че той най-сетне е готов да го изслуша.

— По вашите въпроси съдя, че ме подозирате във връзки с Офер, след като съм престанал да му давам уроци. Това не е вярно, затова няма смисъл да настоявате. Предполагах, че ще си помислите нещо подобно, затова се подготвих, но жалко. Не скрих от вас зародилата се симпатия между нас. Ако имах намерение да го премълча, нямаше да дойда по собствена воля, за да разговарям с вас. Нямаше, както вие казвате, да ви преследвам. Или се лъжа?

Тъй като инспекторът не реагира, Зеев продължи:

— Чудесно ви разбирам, подозирате ме заради анонимното обаждане, за което си признах, или поне се чувствате задължен да проверите дали нямам отношение към изчезването на Офер. Нормално, просто си вършите работата. Ала в случая тръгвате по грешна следа. Повтарям: ако носех някаква отговорност за изчезването му, смятате ли, че е логично да търся полицията или да дойда тук доброволно, за да разговаряме? И да си признавам, че съм звънил по телефона? Но нека оставим това, защото искам да ви кажа още нещо. След това можете да ме разпитвате колкото намерите за добре.

— Слушам ви.

— Чудесно. Ала отначало искам да уточня: напълно съзнавам, че онова, което ще ви разкажа сега, ще засили подозренията ви към мен. Затова предварително ви моля да си отговорете на следния въпрос: ако съм замесен в изчезването на Офер, щях ли да дойда по моя инициатива и да ви разкажа онова, което сега ще чуете?

Зеев все още търсеше най-подходящия начин да разкаже за писмата, без това да прозвучи като изповед, защото продължаваше да смята, че не носи никаква вина за стореното. Чувстваше се като в синагога с талит на главата да изважда тфилините^[8], но без Бог в сърцето.

Инспекторът хвърли поглед към диктофона, за да се увери, че той продължава да записва. И тогава Зеев най-сетне произнесе:

— Освен това аз написах писмата от името на Офер.

Авраам Авраам го погледна така, сякаш не знаеше за какво става въпрос.

 

 

Трясъкът от падналата на пода шахматна дъска се разнесе много по-късно. Отначало настъпи тишина, а сетне полицаят запита:

— За какви писма говорите?

— Ето за тези — отвърна Зеев и се наведе да извади от чантата си прословутата черна тетрадка.

Той измъкна от нея прегънатите на две листи, върху които бе преписал почти окончателния вариант на трите писма, изпратени от името на Офер, и ги подаде на полицая.

Когато няколко дни по-късно научи какво е станало с тях, Зеев реши, че Авраам е не само техният четвърти, но може би и последен читател, защото беше малко вероятно някой някога да ги препрочете. Във всеки случай това нямаше да бъде нито той, нито Михал. А се бе надявал именно те да поставят начало на неговия първи роман. Оказа се, че Авраам Авраам е последният им читател.

Най-напред инспекторът ги прегледа набързо. Дали успяваше да разчете почерка му? След като прочете първото писмо, той го остави на масата и премина към второто. В третото вниманието му привлякоха редовете, които Зеев най-много харесваше: поредицата въпроси към родителите как те са прочели писмата и какво са направили след това: „Къде се намирахте, докато четяхте писмата, които ви изпратих? В моята стая? Във всекидневната? Какво си мислехте през това време? Може би сте си повтаряли, че няма начин да съм ги писал аз, за да се предпазите от съдържанието им? Опитахте ли да се убедите помежду си, че някой друг го е сторил вместо мен, за да се спасите от болката, която те ви причиняват? И какво направихте с тях след това? Унищожихте ли ги, за да сте сигурни, че няма да ви се наложи да препрочитате думите, които не желаете да чуете? Аз обаче няма да престана да ви пиша“.

Зеев търпеливо изчака Авраам да приключи четенето и каза:

— Променил съм тук-там някои изрази, но като цяло това са писмата, които изпратих.

Полицаят го изгледа и той за пореден път не успя да разгадае израза на очите му. Долови в тях ням ужас, но вероятно приемаше желанията си за истина.

— Вие сте ги написали от името на Офер? — едва чуто запита Ави Авраам.

— Да.

— Защо сте го направили?

Тонът на инспектора беше по-скоро неутрален, отколкото въпросителен, и за пръв път от началото на разговора Зеев почувства, че е пробудил любопитство у своя събеседник.

— Това е дълга история и дойдох, за да ви я разкажа.

— Ще имате възможност да го направите, но първо ми кажете до кого изпратихте тези писма и дали сте пуснали техни копия до полицията?

Нима инспекторът не знаеше нищо? Или може би отново се опитваше да провери дали е искрен? Нямаше начин инспекторът да вижда тези писма за пръв път. Ненадейно го загложди съмнение: ами ако те не са достигнали до получателя? Ако някой друг ги е взел от пощенската кутия преди родителите на Офер? Вътре в себе си той нададе вик, предназначен единствено за Михал: ако по една или друга причина писмата са изчезнали и Ави Авраам действително ги вижда за пръв път, в такъв случай идването му тук и признанията се оказват напълно безсмислени. Но това бе невъзможно. В най-лошия случай родителите на Офер са предали писмата на друг инспектор, който, вместо да информира своя шеф, ги е захвърлил в коша.

— Изпратих ги до родителите на Офер — отвърна Зеев. — Или по-точно, пуснах ги в пощенската им кутия.

— Кога?

— Първото преди около две седмици, второто няколко дни по-късно, а третото миналата седмица.

Ави Авраам взе трите изписани на ръка листи и излезе от кабинета. Този път се върна цял час по-късно.

 

 

Когато влезе отново в кабинета, Авраам помоли Зеев да го последва и той разбра, че отиват в истинска стая за разпити. Инспекторът взе мобилния му телефон и го отнесе някъде.

Наложи се да чака дълго.

Непознати полицаи влизаха и излизаха, без да кажат нищо. Може би да се уверят, че все още е там? Или че не върши нищо непозволено? Освен ако причината е просто да го видят, като някакво странно животно, заловено и затворено в клетка. Ето че случващото се вече нямаше нищо общо с предварително разработения от него план. Колкото и да си блъскаше главата, Зеев не можеше да разбере действията на Авраам. Тъкмо когато бе решил, че е настъпил моментът за сериозен разговор, той бе прекратил разпита.

На вратата се почука, влезе млада жена в униформа и постави пред него поднос с обяд: агнешко печено с картофено пюре и грах, бутилка минерална вода. Той изпи водата на един дъх, но не докосна яденето. Ави Авраам се завърна с някаква жена, която представи като комисар и началник на отдел. Тя го запита дали може да му зададе няколко въпроса, докато се храни, но той й посочи подноса, в знак че няма намерение да яде. Двамата полицаи поставиха пред него календар и го накараха да им посочи точните дати, когато е пуснал писмата в пощенската кутия на семейство Шараби. Неволно се запита дали началничката също е прочела писмата. Обърна внимание на кестенявите й коси, твърде гъсти за неговия вкус, и на яркосините й очи.

— Писмата, които сте написали, представляват сериозно нарушение на закона, сигурна съм, че съзнавате това — започна тя с тон, който веднага го подразни, защото сякаш говореше на хлапак. — Засега обаче най-важно за нас е да открием Офер и всичко друго остава на заден план. Ето защо искам най-напред да ви запитам само веднъж: знаете ли какво се е случило с него? Искам да ми отговорите честно. Предупреждавам ви отсега: казаното от вас ще бъде проверено с детектор на лъжата. Безсмислено е да увъртате. И така, отговорете ми: знаете ли какво се е случило с Офер и къде се намира той?

Зеев се чувстваше не само прекалено изморен, но и засегнат, че ще трябва да повтаря всичко отначало пред тази непозната жена. Ето защо само повтори накратко казаното пред инспектора:

— Преди малко вече заявих, че не зная какво се е случило с това момче и че нямам нищо общо с неговото изчезване. Само да знаех къде се намира в този момент! Откровено казано, ако наистина бях замесен, щях ли да настоявам да дойда тук и да ви разказвам за тези писма и за анонимното обаждане? Тук съм, за да се извиня, а и в никакъв случай не бих искал да попреча на разследването… Може би обаче е твърде късно?

— В такъв случай защо сте написали, че знаете какво се е случило с него? — запита тя.

— Не съм писал подобно нещо — възрази той, опитвайки се да запази самообладание. — Не зная дали сте чели писмата, но ако го направите, ще се убедите, че те са написани от името на Офер, нещата са представени от неговата гледна точка. А ако вникнете в съдържанието им, ще разберете, че в тях няма никакви конкретни сведения, защото аз наистина не зная какво се е случило.

— В такъв случай защо въобще сте ги писали? — избухна Ави Авраам.

— Та нали именно това исках да ви обясня — отвърна Зеев, — но така и не успях, защото вие прекъснахте разговора. Съзнавам, че изпращането им беше грешка, но за мен те бяха начин да започна работа над моя роман. Именно такъв беше замисълът. Сигурен съм, че подобно обяснение ще ви се стори странно, но имах намерение да напиша роман, съставен от писма, които изчезнал младеж изпраща до своите родители. Що се отнася до истинския Офер, не разполагам с никаква информация и съм готов да мина през детектор на лъжата, когато намерите за добре.

Не такъв бе начинът, по който той искаше да разкрие пред Авраам цялата история, и не си бе представял, че ще му се наложи да говори за своя роман. Началничката го изгледа с презрение и дори с ненавист. А онова, което тя каза, твърдението й, че писането на писмата е сериозно престъпление, бе направо смешно.

Двамата полицаи излязоха от стаята.

Щом остана сам, Зеев опита от картофеното пюре и изгреба с пластмасовата лъжица почти всичкия грах.

Следобед той няколко пъти чука по вратата на стаята за разпити, но инспекторът дойде едва след няколко часа. Зеев го запита колко още ще остане тук и поиска да позвъни на жена си.

— Жена ви вече се обажда.

— С кого е разговаряла — разтревожи се той. — Какво й казахте?

— Че в момента ви разпитваме и че своевременно ще й съобщим какво следва по-нататък.

— Кога ще мога да изляза оттук!

— Все още не зная.

— Можете ли да ми кажете поне дали ще имам нужда от адвокат?

— Все още не зная кога и под каква форма ще продължим разпита. Така че засега ви молим да останете тук и… вие сте съгласен, нали?

— Как така ме молите? Нима имам избор?

— Да. Ако решите да си тръгнете, веднага ще ви арестуваме. Мотиви за това има достатъчно. Но тъй като все още не сме решили какво ще правим с вас, ви молим да проявите търпение и да изчакате.

Зеев си представи, че чака на опашка в обществено осигуряване или за получаване на свидетелство за правоуправление, и се почувства по-спокоен. Започна да оглежда стаята за разпити, за да запамети всяка подробност. Докато четеше писмата, Авраам бе така смутен, все едно ги виждаше за пръв път. Изразът на лицето му напомняше казаното от Микаел Розен на семинара: всеки текст е предназначен за един-единствен човек, който ще бъде потресен от прочита им. Може би този човек бе именно Авраам Авраам, а не родителите на Офер? След известно време му се стори, че вече се свечерява, и отново поиска да говори с жена си.

Веднага разбра, че тя плаче. Чуваха се гласовете на сина му и на майката на Михал, която, изглежда, бе останала у тях. Дали знаеше откъде се обажда той и защо?

— Сега не мога да говоря, но не се тревожи, скъпа, просто исках да ти кажа, че не съм арестуван. Те искат само да продължат с разпита. Не плачи, моля те.

— Как реагираха? Ще можеш ли да се прибереш тази вечер?

Той вдигна поглед към инспектора, който чуваше всичко, и каза:

— Не зная. Надявам се да мога.

— Искаш ли да се свържа с адвокат? — прошепна тя.

— Засега нищо не мога да кажа. Самият аз не разбирам какво става. Надявам се да се прибера до няколко часа. Какво обясни на майка си?

Непоносимо му бе да слуша как жена му плаче, но в същото време й се сърдеше, защото тя беше причината да се намира тук.

Михал не отговори на въпроса му.

— Хайде, скъпа, трябва да приключвам. Целуни Илай от мен.

Тя го помоли да не затваря веднага, но той отвърна, че няма избор, и прекъсна разговора.