Джеймс Патерсън
Криеница (78)

76.

Моля ви, внимавайте сега. Моля ви! Опитайте се да разберете всяка дума и да усетите всеки нюанс, с който е произнесена. Оттук нататък работата започна да става все по-заплетена, оттук нататък започнах да се съмнявам сериозно в разума си. Само като се замисля за това, и започвам да се чувствам напрегната и несигурна, а под лъжичката ми прималява.

Виновна ли съм? Наистина ли съм убийца, както казват хората? Или в случая съм жертвата?

— Ще ходя в Сан Франциско. Трябва да отида, Уил — казах му няколко седмици след случилото се с него в Ню Йорк. Все още се държеше малко странно, но покрай Джени и Али се владееше, така че не се оплаквах кой знае колко.

— Какво? — Уил не измести поглед от телевизора. Напоследък изглеждаше погълнат от това, с което се занимаваше в момента. Когато се опитвах да разговарям с него, изглеждаше на хиляди километри далеч, упоен и замаян. Не разбирах какво става с него. А и откъде бих могла? Помежду ни се бе издигнала невидима стена.

— Поканиха ме да направя благотворителен концерт в парка Кандълстик и аз приех. Трябва да пея отново, Уил. От доста време не съм.

Той изключи телевизора и се обърна към мен. Гледаше спорта с тениска и шорти, което винаги ме навеждаше на мисълта, че само чака да го извикат от скамейката на резервите. Все още бе в много добра форма и изглеждаше готов за игра.

— Без да ме попиташ дали искам да дойда с теб? — промърмори той.

— Може би ще е най-добре да отида сама. Бари ще бъде там…

— Този гадняр.

— … и ще пуснем записа веднага щом можем след представлението. — Нямах намерението нито да подслаждам плановете си, нито да разкривам истинските си чувства, които бяха нещо от рода: „Поне ти казвам кога ще ходя“.

— Значи си решила да отидеш в Калифорния просто ей така. — Лицето му изведнъж почервеня. Очите му бяха изскочили и подивели.

Някой път точно така ще полудее, нали? — помислих си аз.

Той се нахвърли гневно върху мен:

— Аз какво съм, по дяволите? Някакъв загубен лакей в тази къща? Така ли е, Маджи?

— Кой е казал такова нещо? Не мисля така. Мили боже. Какво става с теб? Можеш ли, моля те, да ми обясниш?

— Аз казвам къде можеш да отидеш и къде — не! Разбра ли?

Изведнъж сякаш чух гласа на Филип. Интонацията бе почти същата.

Успях обаче да се овладея, поне външно.

— Не, не можеш да го направиш, Уил. Можеш да вземаш решения за себе си, но не и за мен.

Той стана от стола си и тръгна към мен. Не отстъпих нито крачка назад. Уил застана неподвижно и ме погледна с тъмните си подозрителни очи.

Не ми харесваше. Нито погледът, нито заплашителната поза на тялото му. Никога досега не беше се държал по този начин и изведнъж се изплаших.

Ръката му излетя! Нямаше начин да я избегна.

Той удари бузата ми с яростен рев, замахвайки отляво. А после с опакото на ръката си ме удари от другата страна, чак се завъртях назад.

В главата ми сякаш избухнаха две експлозии. Не можех да повярвам! Никога преди това не беше ме удрял. Никога не бе вдигал ръка срещу мен, никога не бе ме заплашвал.

— Няма да ходиш в Сан Франциско! — изрева той. — Няма да ме напуснеш, кучко!

Той вдигна ръка да ме удари отново, но внезапно спря и отпусна ръце надолу.

Сякаш изведнъж му хрумна нещо друго или се овладя, като че ли се превърна в съвсем друг човек.

— Добре — каза той. — Върви в Сан Франциско. Не ми пука какво правиш, Маджи.

Започнах да се треса цялата. Нямаше да си позволя да заплача. После затреперих непрекъснато. Краката ми омекнаха. Ръцете също.

— Ще взема Али и Джени — отвърнах тихо. Не можех да говоря или дори да погледна Уил. — Не можеш да ни спреш. И не се опитвай.