Себастиан Фицек
Терапията (55)

Петдесет и четвърта глава

Открехнах безшумно вратата, но моментално се отдръпнах назад, обзета от ужас. Изабел стоеше на дървената веранда, въоръжена с дълъг нож за транжиране на месо. Оглеждайки се, тя бавно заслиза по стълбите.

— Как те отрови тя, Йози? С какво? — попитах тихо, след като затворих вратата.

— Имам алергия — пошепна дрезгаво малката. — Не понасям нито парацетамол, нито пеницилин. Никой не знае това. Само тя.

Нямах време да анализирам значението на думите й. Трябваше веднага да намеря изход за двете ни. Но какво да направя? Не смеех да включа светлината. Макар да знаех, че това не се прави в помещение с отоплителен уред, щракнах запалката си. Огледах се отчаяно, без да пускам ръката на Йози. Страхувах се, че момичето ще се паникьоса и ще хукне навън.

— Няма смисъл, Ана — пошепна дрезгаво тя. — Майка ми ще ни намери и ще ни убие. Защото аз бях лоша.

Не обърнах внимание на думите й. Претърсих набързо стените, тавана, в мъчително очакване вратата да се отвори и на прага да застане Изабел с ножа.

Вече я чувах как вика дъщеря си.

— Йози, Йози, скъпа, къде си? Ела при мен. Искам само да ти помогна!

Неестествено мекият глас прозвуча в непосредствена близост и Йози се разплака. За щастие бученето на генератора поглъщаше всички шумове. Поднесох трепкащото пламъче на запалката ми за еднократна употреба нагоре, надолу, настрани. И наистина намерих решението! Погледът ми за пореден път спря върху ръждясалия мотор. Проследих пътя на тръбата, която излизаше под прав ъгъл от уреда, спускаше се надолу и изчезваше в пода точно под краката ми. Резервоарът за гориво!

Както бях предположила, нито генераторът, нито резервоарът за гориво отговаряха на най-новите предписания. Резервоарът беше закопан вдясно от генератора в пода на бараката. Всъщност това не беше резервоар, а средно голям пластмасов бидон с радиус почти един метър. Капакът му се подаваше на десетина сантиметра от земята. Счупих пломбата и отместих настрана тънката бетонна плоча над капака. Първо си помислих, че няма да се справя, защото капакът беше твърде тежък за мен. Но като се запънах с крака за задната стена на бараката и вложих в напъните си цялата сила на отчаянието, успях. Бетонната плоча се отмести на около четирийсет сантиметра и отвори достатъчно място, за да слезем и аз, и Йози.

— Няма да вляза там. — Йози застана до мен и двете се загледахме в тъмната дупка, от която се издигаше гадна миризма на старо гориво.

— Трябва да слезем — отговорих. — Това е единственият ни шанс.

Сякаш за да подкрепят молбата ми, виковете на Изабел прозвучаха съвсем наблизо:

— Йози? Ела при мама! Бъди послушно момиче!

Изабел беше само на няколко крачки от нас.

— Ела — подканих детето. — Не си сама. Аз съм с теб.

Йози беше парализирана от страх и това ме улесни. Вдигнах я на ръце и я пуснах в резервоара. Оказа се, че е дълбок около метър и петдесет и е пълен с гориво само до половината — значи нямаше опасност Йози да се удави. Щом я пуснах вътре, изтичах до вратата и подпрях металната брава с един стар градински стол. Грабнах железния лост от стената и разбих крушката на тавана. В малкото помещение се възцари мрак. Спуснах се в резервоара, сложих желязото под бетонния капак и го преместих към отвора. Вложих в напъна последните си сили, като се стараех да не обръщам внимание на поддаващите колене и щракащите прешлени на кръста… и наистина успях. Бетонният капак се премести, падна с глух трясък встрани от резервоара и остана да лежи между отвора и генератора.

С мъка преодолях надигналото се в гърлото ми гадене и стъпих в лепкавата тъмна течност. Точно навреме. На секундата. В мига, когато стъпалата ми докоснаха дъното и отчаяно затърсих опора по хлъзгавата повърхност, някой раздруса вратата.

— Йози? Да не би да си там вътре?

Столът геройски издържа няколко тласъка, но аз знаех, че ще се поддаде много скоро.

— Защо го направи? Защо махна капака? — ме попита, хълцайки, Йози и мушна мазните си от горивото пръстчета в дланта ми.

— Защото така няма да направи впечатление — опитах се да обясня. — Нямам сили да издърпам капака върху отвора. Надявам се, че няма да забележи отместената плоча и няма да разбере, че сме вътре.

Съзнавах, че планът ми е безумен и почти нямаме шансове да се отървем.

Разнесе се ужасяващ стържещ звук и ламаринената врата на бараката се отвори. Усетих студен полъх. Вятърът бе проникнал отвън чак до нас, в резервоара.

— Йози?

Знаех, че Изабел е влязла в помещението, но не чух стъпки над главите ни, защото генераторът тракаше още по-силно и заглушаваше всички останали шумове.

Не видях друг източник на светлина освен бързо отслабващото следобедно слънце и с облекчение си казах, че Изабел не носи със себе си джобно фенерче. Безмълвно се помолих да не забележи отворения резервоар, защото сигурно ще реши да надникне вътре. Но при царящия в помещението мрак и без фенерче надали щеше да различи нещо. Сигурно не беше обезумяла дотам, че да запали клечка кибрит над резервоар с бензин, нали?

Помолих Йози да коленичи и тя се подчини. Тялото й се потопи напълно в студената течност, само главата й стърчеше навън.

Внезапно момичето се закашля. Този път не заради болестта си, а защото бензинът вонеше нетърпимо. Понечих да я погаля по главата, но само размазах бензин по косата й.

— Запази спокойствие. Всичко ще бъде наред — пошепнах, но думите ми не постигнаха желаното въздействие. Йози се разтрепери още по-силно и се разплака неудържимо. Затиснах й устата, като внимавах да оставя носа й свободен, за да диша. Тя ме ухапа по ръката, но въпреки силната болка, която ме прониза, не я пуснах. Не и докато Изабел беше в бараката.

Вече не знам колко време съм стояла така, едва поемайки въздух, с истеричното момиче в прегръдката ми, потопена почти до кръста във вонящ бензин. Една минута? Пет? Загубих всякакво чувство за време. И тогава изведнъж разбрах, че Изабел си е отишла. Разбрах го по това, че гаснещата светлина на здрача бе изчезнала. Изабел бе излязла и бе затворила вратата.

Въздъхнах облекчено и разхлабих хватката си около устата на Йози, която продължаваше да хълца неудържимо.

— Страх ме е, тате — прошепна тя и аз се зарадвах, че ми говори, сякаш съм баща й. Прекрасно беше, че вижда в мен човек, на когото се доверява.

— И аз се страхувам — отговорих и я притиснах здраво до гърдите си. — Но знам, че всичко ще бъде наред.

Бях убедена, че казвам истината. Знаех го. Изабел си беше отишла.

Помислих, че се е върнала в къщата. Може би за да потърси фенерче. Това ни осигуряваше малко време. Няколко минути, през които трябваше да се измъкнем от резервоара, да изтичаме до селото, да повикаме помощ…

Време за следващите стъпки.

И тогава се случи лошото. Йози не можа да се удържи и отново се разплака. Случилото се й дойде твърде много. Почувства се притеснена в лепкавия и хлъзгав резервоар, тъмен като гроб. Не само се разплака, а се разпищя. С все сила. Не можах да я укротя. И аз бях затворена в резервоара като нея и нямах никакво средство да я спра. За съжаление това не беше най-лошото. Бях направила ужасна грешка, като затиснах тръбата. Осъзнах го едва когато генераторът захърка и спря.

Това беше наистина страшно. Защото отсега нататък всеки шум, който причинявахме, щеше да прониква безпрепятствено през стените и да излиза навън.