Себастиан Фицек
Терапията (59)

Петдесет и осма глава

Вратите на аулата бяха заключени и доктор Рот трябваше да излезе на двора, за да може оттам да хвърли поглед през прозорците на затъмнената зала. След като преди няколко минути изслуша от Ларенц края на историята, той се втурна презглава надолу, за да види къде се бавят професор Малциус и двамата адвокати. Тайно се надяваше, че достойният професор и днес няма да се откаже от склонността си към пространни обяснения. Както винаги пред публика. И предположението му се оказа правилно. Щом видя, че Малциус едва беше започнал с поредицата диапозитиви, прецени, че му остава още около четвърт час. Въпреки това забърза обратно към затвореното отделение, защото по пътя трябваше да се отбие и в болничната аптека. Само след три минути вече стоеше задъхан пред вратата на стая 1245. Приглади разбърканите си коси и бързо хвърли поглед през шпионката, вградена в светлосивата метална врата. Обстановката изглеждаше непроменена. Ларенц лежеше вързан на леглото и се взираше в тавана. Въпреки това Рот се поколеба. После си даде тласък и бавно пъхна тежкия железен ключ в старата ключалка. Завъртя го надясно и вратата се отвори сама.

— Ето че се върнахте.

Ларенц повдигна леко глава и я завъртя към вратата, за да посрещне влизащия колега, мушнал лявата ръка дълбоко в джоба на престилката, защото не искаше пациентът да види веднага какво е скрил вътре.

— Да, върнах се.

— Значи все пак размислихте?

Доктор Рот отиде до затворения с решетка прозорец и безмълвно се загледа към тъмния двор. Тази сутрин бе завалял първият сняг и оскъдната грозота на бетонираната входна алея към клиниката беше покрита с тънък пласт снежинки.

— Носите ли онова, за което ви помолих?

— Да, но…

— Няма но! Ако сте ме слушали внимателно, не би трябвало да имате възражения.

Ларенц беше прав и доктор Рот го знаеше. Въпреки това се поколеба. Планът беше твърде опасен. Не можеше да се съгласи просто така.

— Хайде, давайте. Нямаме никакво време, млади приятелю. Онези трябваше да са тук още преди половин час.

— Добре. Щом искате, ще загърбя лекарската етика и ще ви направя една услуга, доктор Ларенц, но само една. Защото днес бяхте напълно откровен с мен. Но не искайте нищо повече.

Рот извади лявата ръка от джоба на престилката си и с няколко сръчни движения разкопча каишите, които стягаха ръцете и краката на пациента. Ларенц се надигна, въздъхна облекчено и разтри изтръпналите стави на крайниците си.

— Благодаря ви. Какво прекрасно усещане!

— Няма за какво да ми благодарите. Имаме най-много десет минути, преди да ви завържа отново. Искате ли да отидете до тоалетната и да се освежите?

— Не. Знаете какво искам.

— Свобода?

— Да.

— Невъзможно. Не мога да го направя и вие го знаете.

— Защо, млади приятелю? Не ви разбирам. Особено сега, когато знаете цялата история.

— Наистина ли я знам?

— Но разбира се. Разказах ви всичко.

— Не ви вярвам. — Доктор Рот поклати глава и издиша тежко през носа. — По-скоро смятам, че криете от мен нещо важно. По-точно най-важното. Знаете много добре за какво говоря.

— Наистина ли знам? — Доктор Ларенц се усмихна почти дяволито.

— Какво смешно има?

— Нищо. — Ларенц се ухили още по-широко. — Съвсем нищо. Само се питах колко време ще мине, докато се сетите.