Джошуа Спеноугъл
Изолатор (15)

Глава 14

В пет часа сутринта на следващия ден отидох до „Оупън Армс“, за да разговарям с обитателите на общежитието. Мери и Майк д’Анджело, които, както се оказа, обитаваха съседната къща, ме посрещнаха с кана горещо кафе. Нужни ми бяха две големи чаши, за да разсея мъглата, обвила мозъка ми след четиричасовия сън.

Седнах в дневната, докато обитателките на дома слизаха една по една от горния етаж. Мери ги насочваше към мен, а аз им задавах обичайните въпроси. Нищо интересно, освен видимата разлика в отношението им към двете жени. Оказа се, че Хелън е харесвана, а Бетъни е изтърпявана. Във всеки случай, всички бяха притеснени за съдбата им и ужасени от възможността да се разболеят на свой ред. Опитах се да ги успокоя по най-добрия възможен начин, което ще рече, че не бях особено убедителен. Една част от мен настояваше да поставя всички обитатели на общежитието под карантина, за да сме сигурни, че заразата няма да напусне гнездото си, но бе прекалено рано. Не познавах нито начина на предаване на заболяването, нито веригата, по която бе стигнало дотук. Не знаех кой е приносител, какъв е инкубационният период, въобще нищо не знаех. Не можеш да затвориш куп хора в домовете им, ако не знаеш нищо, затова неохотно оставих жените да поемат към ежедневните си задължения.

След утринната молитва ние деветимата насядахме на масата за закуска, а след това, под музикалния съпровод от разчистването на масата, поразпитах подобния на мечок брадат и шкембест Майк д’Анджело. Беше по-готов да съдейства от жена си. Отговорите му не ми помогнаха — не бе видял подаръци или пакети, не бе пътувал — но поне не беше враждебен.

Тогава зачекнах темата за жените и секса. Мери, седнала до съпруга си, видимо стегна скръстените на гърдите си ръце и сви устни, превърнали се в тясна линийка.

— Не позволяваме такива неща тук — каза Майк, навел очи към чашата кафе. После погледна крадешком към часовника си.

— Разбирам това много добре. Но се чудя дали не знаете нещо, свързано със секса. Може би момичетата са ви говорили за свои приятели?

— Не и на мен — отвърна той.

Оставих го малко да помисли, след което продължих.

— Задавам този въпрос най-вече, защото ме интересува дали не са получавали някакви подаръци. Нещо, за което евентуалният възлюбен би могъл да използва други хора, които да донесат пакет или нещо от сорта. Освен това, сексът също е начин за предаване на болести… — И двамата ме гледаха втренчено. — Въобще всякакви неща от този род. Знаете ли нещо?

— Не — беше категоричният отговор.

Зададох още няколко въпроса, допих кафето си, станах и се насочих към кухнята, за да проверя капаните, които бях поставил предния ден. Майк д’Анджело се изправи заедно с мен.

— Д-р Маккормик…

— Майкъл… — остро произнесе Мери.

— Не сега — прекъсна я той и продължи към мен: — Бихте ли ме последвали в дневната? Още кафе?

Отказах кафето и тръгнах след него. Мери се залепи зад нас.

Майк настани туловището си на корава пластмасова кушетка. Бе на възрастта на жена си, нейде в края на петдесетте и, подобно на нея, бе социален работник, като твърдо проповядваше, както дебело бе подчертал, следването на християнските ценности в живота.

— Д-р Маккормик, да управляваш общежитие за умствено недоразвити жени не е лесна работа…

— Мога да си представя…

— Моля ви, докторе, позволете ми да довърша. Не бих искал да отделям на това повече от необходимото време. — Спря и отпи глътка кафе. — Въпреки че познаваме много добре различните методи за третиране на умствено изоставащите, ние сме убедени, че стриктното съблюдаване на морала, на християнския морал, в работата ни, е най-добрият подход.

— Бетъни е с нас откакто сме отворили това общежитие, когато беше само осемнадесетгодишна. Била е с нас в периоди на трудности и на подем, учеше се заедно с нас как да се оправяме с нашето голямо семейство. Но както и в другите семейства, и в нашето имаме проблеми и проблемни деца.

Три жени се показаха на вратата на дневната и ни махнаха за довиждане. Мери ги попита дали са си взели храна за обяд. Те показаха кафявите си пакетчета и напуснаха дома като редица трудолюбиви мравки. В погледа на Мери, обърнат отново към мен, се четеше искрена мъка.

Майк продължи.

— Бетъни е проблем. Моля да ме разберете правилно — ние я обичаме и имаме силното желание да й простим. И се поболяваме от грижи за нея. Но тя ни подлага на изпитание. Господи, на какво изпитание сме подложени.

Мери отвърна глава. В очите й проблеснаха сълзи.

— Едва ли е нужно да слушате нашите сърцераздирателни истории. Не вярвам това, което ще ви кажа, да бъде от някаква полза, но не си въобразявам, че съм специалист по болестите. Затова ще ви кажа. Така ще е по-правилно. Само ще ви помоля да не реагирате предубедено.

Още една жена надникна, за да се сбогува. Извърнала встрани навлажнените си очи Мери попита и нея дали се е погрижила за обяда си.

— Моля ви да се отнесете внимателно към информацията, докторе. Ако другите момичета научат, ще бъде ужасно. Ако се разчуе в обществото, ударът за нас ще бъде много тежък. Ние имаме някаква репутация.

— Майкъл… — пророни Мери.

— Спокойно, жено. Преди няколко седмици се случи така, че ми отпаднаха някакви ангажименти, и реших да дойда тук и да сменя две изгорели електрически крушки. Често ми се случва да идвам тук и да оправям едно-друго, когато внезапно се освободя и не зная какво са си мислили…

— Нищо не са мислили — каза Мери.

— Мери. — Той се прокашля. — Качих се на втория етаж, където бяха изгорелите крушки и чух необичайни звуци от стаята на Бетъни и Хелън. Отидох до вратата на стаята им, отворих я и… отворих вратата и видях един мъж на пода… коленичил зад жена, застанала на четири крака. Бяха голи. Бетъни бе там, легнала по гръб на пода, но коленичилата пред мъжа жена беше Хелън.