Елизабет Адлър
Чаровниците (38)

Тридесет и седма глава

Джеруша

Първият ми истински любим беше млад, макар и не колкото мен, и с малко повече опит. Беше англичанин и имаше титла, която няма да напиша тук, защото не искам да опетнявам репутацията му. Той е известен член на британската Камара на лордовете, баща, а вече дори и дядо, предполагам. Знам, че води спокоен живот, щастлив с жена, която е малко по-възрастна от него. Знам, че това е хубаво, защото, макар че е толкова привлекателен, добър и мил, той е човек, който има нужда от подтикване, ако иска да постигне нещо.

Той се появи пред служебния вход във „Фоли“. Русата му коса падаше над притесненото розово лице, а сините му очи потърсиха моите, докато ми подаваше евтините, увити в целофан рози, за които знаех, че идват от сергията на ъгъла на улицата. „От него няма да получа диаманти — помня, че си помислих тогава. — Но, Боже господи, той е толкова сладък!“

„Сладък“ беше описание, подходящо за него. Можех почти да го изям — беше толкова мил, толкова добросърдечен, така искаше да ми се хареса и ми предлагаше любовта си. Предложи я направо, без заобикалки.

— Влюбен съм във вас — точно това изтърси той, а после направи крачка назад, сякаш можеше да го зашлевя заради нахалството му.

— Колко мило! — гласеше нелепият ми отговор. Но в името на истината, не бях очаквала такъв директен подход. И, мили боже, той беше толкова сладък! Едва обръснатата му брадичка, по която вече се забелязваше пухът на нова брада, по-тъмна от косата му, която беше светла и отметната назад от широкото чело, със симпатично стърчащо кичурче на темето, каквото имат някои малки момчета.

Подадох жалките рози на гардеробиерката, която стоеше плътно зад мен заедно с един бодигард — як, силен мъж, някогашен полицай, преди да го ранят при обир и да се пенсионира. Дойде да работи за мен и да отблъсква непокорни обожатели. Схемата работеше добре. Или поне до момента беше така.

— Казвам се Рекс — представи се младият мъж. На лицето му бе изписано такова желание да го харесам!

Разбира се, смених името му, за да запазя самоличността му в тайна, но той определено изглеждаше като „Рекс“^[1]. Като млад крал. И може би наистина беше такъв.

Въпреки евтините цветя до тротоара чакаше кола с шофьор. „Делаж“ струва ми се, тъмнокафява и по-лъскава от всеки друг автомобил, който съм виждала. На предната врата имаше нарисуван герб, макар и дискретно. Аз, разбира се, останах впечатлена.

— Ще ми окажете ли честта… — запъна се леко Рекс, макар че погледът му ми подсказваше какво иска.

Попитах:

— Искате да вечерям с вас?

Зачаках отговора му, който се позабави. Пригладих поръбеното си с кожа наметало и почаках още. Наметалото беше светлозелено — „Шанел“, струва ми се, макар че на паметта не може да се разчита много, когато си спомняш нещо от трийсетте години на века. А сега съм толкова стара! И го признавам за пръв път в живота си. И все пак си спомням идеално роклята — как обгръщаше тялото ми така, сякаш правеше любов с мен, ушита от новото меко копринено жарсе, въведена от мадам Шанел, което правеше за „външността“ на жената чудеса, непосилни за който и да било плат преди него. Непосилни, поне доколкото знаех, но пък за мен парите и дизайнерските тоалети бяха нещо ново.

Той беше искрен и сериозен, беше млад, беше божествен. Аз, разбира се, го съжалих.

Отвътре делажът беше също толкова луксозен, колкото отвън: тапициран с бежова кожа, с малки букетчета в сребърни вази от двете страни на задната седалка, с орехово барче, вградено зад седалката на шофьора и снабдено с кристални гарафи, сребърна кофичка с лед, щипки и лимон, и… ооо, всичко, което може да се очаква от добре заредено барче. Както и купичка с нарязани пресни праскови, на които не им беше сезонът, купичка сладки бадеми, гарафа с ледена вода и около един милион малки бели ленени салфетки, също украсени с неговия герб.

Погледнах към новия си обожател и си помислих, че това може да не е любов. Но, от друга страна, можеше и да е.