Мишел Бюси
Черните лилии (50)

49

Точно 16 часът и 31 минути.

След като излиза от училище, Фанет не губи нито минута. Спуска се светкавично по улица „Бланш-Ошде-Моне“ и тича право в хотел „Боди“! Знае, че там са отсядали американските художници от епохата на Моне: Робинсън, Бътлър, Стантън Янг^[1]… Знае историята им, учителката я е разказвала на учениците. И днес всеки американски художник би отседнал точно в този хотел. Хвърля бърз поглед на зелените маси и столове на терасата отсреща, а после връхлита като ураган в хотел-ресторанта.

Стените са покрити с картини — живопис и рисунки. Човек би помислил, че се намира в музей. Фанет си дава сметка, че за първи път влиза в хотел „Боди“. Би искала да прекара малко повече време в разглеждане на подписите на видни личности в дъното на фоайето, където се намират плакатите, но един служител я наблюдава зад плота на рецепцията. Фанет се приближава. Плотът е от светъл дъб и е доста висок. Фанет се изправя на пръсти. Повдига се още нагоре с усилие, като си помага с ръце. Човекът има дълга черна брада и малко прилича на портретите на Реноар, които е рисувал Моне.

Не му е много весело!

Фанет говори бързо, обърква се, заеква, но накрая Реноар все пак разбира, че малкото момиче търси някакъв американски художник на име Джеймс, чието фамилно име не знае. Стар, с бяла брада и четири статива…

Реноар я гледа със снизхождение.

— Не, госпожице, в нашия хотел няма човек, който да прилича на вашия Джеймс.

Брадата скрива половината му уста, така че Фанет не може да разбере дали се забавлява, или му е досадно.

— Нали знаете, госпожице, вече няма толкова американски художници, както по времето на Моне…

Глупак! Ама наистина си глупак, Реноар!

Фанет излиза отново на улица „Клод Моне“. Отвън я чака Пол. Тя му е разказала всичко през междучасието.

— Е?

— Нищо, никой!

— Какво ще правиш? Да опитаме ли в другите хотели?

— Ами аз не знам нищо, не знам дори фамилното му име.

А освен това, сякаш Джеймс обикновено спеше под открито небе.

— Бихме могли да поговорим с другите. С Венсан, Камий, Мери. Ако се захванем всички…

— Не!

Фанет почти вика. Няколко насядали около масите клиенти на хотела обръщат глава.

— Не, Пол. Не мога да понасям повече Венсан и лицемерието му… Особено от няколко дни насам… А ако кажем на Камий, той ще ни изреди имената на всички американски художници, посетили Живерни още от праисторическо време до сега… Много ще ни помогне…

Пол се смее.

— А Мери е още по-лоша. Най-напред ще се разреве, а после всичко ще изтропа на ченгетата. Искаш майка ми да ми оскубе косата ли?

— Ами тогава какво ще правим?

Фанет съзерцава парка пред хотел „Боди“ и погледът й стига чак до Кралския път, купите сено, които хвърлят малко сянка върху окосената трева, равнината, която се разстила зад тях чак до устието на Епт, и мястото, където тя се съединява със Сена — остров Орти.

Ето за тези пейзажи мечтаеше Джеймс. Заради тях бе изоставил всичко: Кънектикът, жена си, децата. Той ми го каза.

— Не знам, Пол… Мислиш ме за луда, нали?

— Не…

— Мъртъв е, кълна ти се…

— Къде точно го видя?

— В житните поля, оттатък перачницата, оттатък мелницата на магьосницата…

— Да вървим там…

Слизат по улица „Гран Жарден“. Височината на каменните фасади сякаш е така изчислена, че да хвърля максимално голяма сянка на уличката. Хладният въздух кара Фанет да потрепери.

Пол се опитва да успокои приятелката си.

— Бе ми казала, че Джеймс слагал четири статива, за да рисува по-лесно. А освен тях и всички необходими инструменти: палитра, ножове, кутия с бои. Все трябва да има някаква следа там някъде…

Фанет и Пол прекарват повече от час в житните поля. Намират само полегнали класове — сякаш някой е умрял там.

Е, поне за този сламен ковчег не може да се каже, че съм го сънувала…

— Или — уточнява Пол, — като че ли някой е лежал тук за няколко минути. Как да направиш разлика?

Накрая Фанет и Пол откриват житни класове, по които има цветни петна — някои са червени. Може би кръв, не са сигурни. Как да различат капка кръв от капка червена боя? Има и парчета от смачкани туби с бои. Само че това не доказва нищо, абсолютно нищо. Освен че някой често е рисувал тук… Само че това Фанет вече го знае.

Не съм луда.

— Кой друг е виждал твоя художник? — пита Пол.

— Не знам. Венсан?

— Освен Венсан. Някой възрастен?

Фанет гледа към мелницата.

— Не знам дали го е виждал някой възрастен. Може би магьосницата от мелницата… От горе, от високо, сигурно вижда всичко!

— Да вървим там!

Дай ми ръка, Пол. Дай ми ръка!