Мишел Бюси
Черните лилии (83)

82

Чакам в голямото помещение в кулата на мелницата. Лекарят е в съседната стая с Жак. Повиках го на пожар в четири часа сутринта. Жак се въртеше от болки в леглото, а сърцето му забавяше ритъма си като мотор без бензин, който се дави, преди да спре… Като че ли кръвта му бе спряла да циркулира. Когато запалих лампата в стаята, ръцете му бяха бели, целите набраздени със светлосини вени. Доктор Берже дойде след няколко минути. Какво му пречи? Кабинетът му е във Вернон, на улица „Бурбон Пентиевър“, но пък и купи една от най-красивите вили на брега на Сена, малко след Живерни. Така че е дошъл оттам…

Доктор Берже излезе от стаята след повече от половин час. Бях седнала на един стол. Нищо не правех, просто чаках. Доктор Берже никога не говори със заобикалки, нито пък пипа с ръкавици. Той е един долен тип, който си построи верандата и издълба басейна си в градината на гърба на всички старци в областта, но поне говори откровено. А това е качество, което не трябва да се отминава ей така. По тази причина го избрахме за семеен лекар преди много години. Все едно той или друг…

— Краят наближава. Жак го разбра. Знае, че му остават още най-много няколко дни. Направих му венозна инжекция. Няколко часа ще се чувства по-добре. Обадих се в болницата във Вернон и там ще го чакат. Изпратиха линейка.

Взема в ръка кожената си чанта и сякаш се колебае, преди да ми каже следното:

— Иска да ви види. Исках да му дам нещо за сън, но той настоя да говори с вас…

Сигурно съм изглеждала учудена. По-скоро учудена, отколкото разтревожена. Но Берже все пак се чувства задължен да добави:

— Ами вие? Ще се справите ли? Ще понесете ли удара? Искате ли да ви предпиша нещо?

— Добре съм, добре съм. Благодаря.

В момента искам едно-единствено нещо: той да излезе възможно най-бързо през вратата. Хвърля още един поглед към стаята и излиза. После обаче се връща, а изражението на лицето му е престорено разстроено. Почти изглежда искрен. Ами да, да изгубиш доходоносен пациент, не е шега работа.

— Съжалявам. Смелост, Стефани.

Бавно тръгвам към стаята на Жак, без нито за миг да си представя какво ме очаква там: изповедта на съпруга ми. Голата истина след всички тези години.

Историята впрочем бе съвсем проста…

Един-единствен убиец, един-единствен мотив, едно и също място, шепа свидетели.

Убиецът удря два пъти — през 1937 година и през 1963 година. Единствената му цел е да запази съкровището си: живота на една жена от раждането й до смъртта.

Моя живот…

Престъпникът е един: Жак.

Жак ми обясни всичко. През последните дни спомените ми скачаха от една в друга епоха от живота ми. Като неразбираем калейдоскоп, но въпреки това всяка подробност бе зъбчато колело в един точен механизъм, чарк от една съдба, педантично направлявана от чудовище.

Това стана преди тринадесет дни.

Онази сутрин бутнах вратата към стаята на Жак, без да знам, че когато изляза оттам, ще затворя вратата за сенките на съдбата си.

Окончателно.

— Приближи се, Стефани, приближи се до леглото — казва ми той.

Доктор Берже е пъхнал две големи възглавници зад гърба на Жак. Така той по-скоро седи, отколкото лежи. Бузите му са порозовели от циркулиращата към тях кръв и контрастират с мъртвешки бледите му ръце.

— Ела насам, Стефани. Берже ти е казал, предполагам… Налага се да се разделим… Скоро… Аз… Трябва да ти кажа някои неща, докато все още имам сили… Поисках от Берже да ми даде нещо, което да ми помогне да издържа, преди да дойде линейката…

Сядам на ръба на леглото. Той протяга едната си набръчкана ръка върху гънките на чаршафа. Космите по нея са обръснати на десетина сантиметра около широка бежова превръзка. Вземам ръката му.

— Стефани, в гаража има куп неща, до които не съм се докосвал от години. Например ловните ми съоръжения, стари сака, чанта, мокри куршуми, също и ботушите ми. Стари мухлясали вещи. Вдигни ги. Махни всичко. След това разчисти с крака чакъла по земята. Отдолу ще видиш нещо като капак на зимник, нещо от този род… Не може да се види, ако не се махнат нещата отгоре. Вдигни капака. Няма как да не го видиш. Вътре има алуминиева кутия, голяма колкото кутия за обувки. Донеси ми я, Стефани…

Жак стиска силно ръката ми, а после я отблъсква. Не разбирам всичко, но все пак ставам. Намирам поведението му за странно, защото мистериите и игричките или пък някакво скрито съкровище не са в стила на Жак. Той е обикновен, консервативен и предвидим човек. Дори си задавам въпроса, дали доктор Берже не е попрекалил с лекарството…

Връщам се след няколко минути. Инструкциите на мъжа ми бяха съвсем точни. Намерих малката алуминиева кутия. Пантичките и ключалката й бяха ръждясали. Ламарината е тук-там на кафяви петна. Слагам я върху леглото.

— Затворена е с катинар — казвам аз.

— Знам… знам. Благодаря, Стефани. Трябва да ти задам един въпрос… Важен въпрос. Не ме бива много в приказките, познаваш ме, но трябва да ми кажеш, Стефани, през всичките тези години беше ли щастлива с мен?

Ама какво искате да отговоря на подобен въпрос? Какво да кажа на човек, на когото му остава да живее само още няколко дни? На мъж, с когото сте прекарали живота си, петдесет години, може би и повече… Какво друго да му кажа, освен „да“… Да, Жак, разбира се, Жак, бях щастлива с теб през всичките тези години…

Само че това, изглежда, не му бе достатъчно…

— Сега, Стефани, сме в края на пътя… Можем да си кажем всичко… Изпитваш ли, как да се изразя, някакви съжаления? Мислиш ли, че животът ти би бил по-хубав, ако бе протекъл другаде… със…

Колебае се, преглъща…

— С някой друг?

Струва ми се, че Жак е мислил и обмислял хиляди пъти тези въпроси през годините и просто е чакал най-подходящия момент, за да ги зададе… Не и аз обаче, искам да кажа, че не съм си задавала подобни въпроси, мили боже… О, не. Само че сега съм стара жена. Не бях подготвена за подобно нещо, когато се събудих тази сутрин… Сега вече мъглата се разсейва бавно в уморения ми мозък… И аз също търпеливо бях заключила тези въпроси в една кутия и положих доста усилия да не я отворя… Загубих някъде ключа… Трябва да го потърся… Всичко ми изглежда толкова далеч…

— Ами, не знам, Жак, не знам, не разбирам какво искаш да кажеш…

— Напротив, Стефани, напротив, естествено, че разбираш. Трябва да ми отговориш, важно е. Би ли предпочела друг живот?

Жак ми се усмихва. Лицето му и дори горната част на ръцете му порозовяват. Колко е ефикасно лекарството на Берже… И не само за кръвообращението. Никога за петдесет години Жак не ми е задавал подобни въпроси. Не са нещо характерно за него. Нима животът завършва по този начин? На осемдесет и четири години да питаш съпругата си, която остава след теб, дали би предпочела друг живот? Кой би могъл да отговори с „да“ на подобен въпрос, с „да“ на умиращия си съпруг, дори ако го мисли и особено ако го мисли? Усещам, че има клопка, преди още да разбера причината. Усещам, че цялата тази постановка е капан.

— Какъв друг живот, Жак? За какъв друг живот говориш?

— Не ми отговори, Стефани… Би ли предпочела…

Надушвам капана съвсем осезаемо… Усещам уханието на забравен парфюм, който се връща при мен, миризмата на потискаща семейна атмосфера, която е изчезнала отдавна, но не е забравена. Никога. Нямам друг избор, освен да отговоря с нежността на медицинска сестра.

— Живях живота, който си бях избрала, Жак. Животът, който заслужавах. Благодарение на теб, Жак. Благодарение на теб.

Жак въздиша, като че ли лично свети Петър е дошъл да му каже, че името му е начело в списъка на одобрените за рая. Като че ли сега вече би могъл да си отиде спокоен. Тревожи ме. Ръката му се надига и опипва нощното шкафче. Не знам какво търси. Блъсва чашата, която е там, и тя пада на пода и се счупва. По паркета изтича тънка струйка вода.

Ставам, за да почистя и да събера парчетата стъкло, но ръката му пак се вдига.

— Почакай, Стефани. Не е страшно. Една счупена чаша. Помогни ми, погледни в портфейла ми. Ей там, на нощното шкафче…

Приближавам се. Стъклата скърцат под пантофите ми.

— Отвори го — продължава Жак. — До осигурителната ми книжка има твоя снимка. Виждаш ли я, Стефани? Пъхни пръста си под нея…

Има цяла вечност, откакто не съм отваряла портфейла на Жак… Снимката изскача пред очите ми… Сигурно е правена преди по-малко от четиридесет години… Нима това съм аз? Нима тези огромни лилави очи са мои? И тази усмихната уста във формата на сърце? Тази седефена кожа, позагоряла от слънцето през някой хубав ден в Живерни? Нима съм забравила колко красива бях? Трябваше ли да стана на осемдесет години, за да си го призная?

Показалецът ми се пъха под снимката. Оттам се изплъзва малък плосък ключ.

— Сега съм спокоен, Стефани, и мога да си ида в мир. Сега мога да го кажа. Съмнявах се, толкова се съмнявах… Направих каквото можах, Стефани… С този ключ ще отвориш катинара… Никога и за миг не съм се разделял с ключа… Мисля, че ще разбереш… Но се надявам силите да ми стигнат, за да мога да ти обясня всичко…

Пръстите ми треперят. Много повече от пръстите на Жак… Потиска ме ужасно чувство. Мъча се да пъхна ключа в катинара, да го завъртя… Отнема ми доста време, преди и катинарът, и ключът да паднат върху леглото… Жак отново слага нежно ръката си върху моята, като че ли да ми каже, че трябва да почакам още малко…

— Ти заслужаваше да имаш ангел хранител, Стефани. Случи се така, че това бях аз. Опитах се да бъда такъв с всички сили. Невинаги бе лесно, вярвай ми. Понякога се боях, че няма да се справя… Но нали виждаш, в края на краищата… ти ме успокои… Не съм се справил чак толкова зле… Спомняш… Спомняш ли си… моя Стеф…

Очите на Жак се затварят за известно време.

— Моя Фанет… След всички тези години съгласна ли си за последен път да те нарека Фанет? Никога не се осмелих да го направя, никога, повече от седемдесет години… От хиляда деветстотин трийсет и седма. Виждаш ли, че си спомням всичко, че съм бил покорен ангел пазител, предан, систематичен…

Не отговарям нищо. Дишам трудно. Имам едно-единствено желание — да отворя алуминиевата кутия, да се уверя, че е празна и че целият монолог на Жак е чисто безумие, предизвикано от лекарството на Берже…

— И двамата сме родени през една и съща година, Стефани — продължава Жак със същия тон, — през хиляда деветстотин двайсет и шеста. Ти, Фанет, на 4 юни, шест месеца след смъртта на Моне, а аз — на 7 юни, три дни по-късно. Ти — на улица „Шато д’О“, а аз — през няколко къщи. Винаги съм знаел, че съдбите ни са свързани. И че съм дошъл на земята, за да те пазя. Как да се изразя… за да отмествам клонките по пътя ти…

Да отмества клонките по пътя ми ли?! Боже, ама тези приказки съвсем не подхождат на Жак! Направо ще откача. Вече не издържам и отварям кутията. Веднага пада от ръцете ми. Като нагорещена. Съдържанието й се разпръсва върху леглото. И миналото ми ме удря право в лицето.

Гледам съвсем изплашена. Виждам три ножа за рисуване, марка Уиндзор&Нютон, разпознавам крилатия дракон на дръжката им между две петна изсъхнала кръв. Погледът ми се отмества и виждам сборник поезия, на който пише: „На френски в текста“ от Луи Арагон. Моят екземпляр си е в библиотеката. В стаята ми. Не е мърдал оттам. Как така Жак има друг?! Друг екземпляр ползвах в училище. Все четях на децата в училището в Живерни страница 146, където е стихотворението „Светилище на нимфа“. Вкопчвам се в тази книга като в Библия. Страницата е отбелязана. Погледът ми слиза надолу. Долният й край е отрязан! Някой внимателно го е отрязал, около сантиметър, липсва само един ред от стихотворението. Първият ред от дванадесетата строфа, толкова често рецитиран стих…

Съгласен съм мечтите със закон да станат престъпление…

Не разбирам, нищо не разбирам… И не искам да разбера. Дори не се опитвам да подредя разпилените неща от кутията…

Изпразненият от съдържание глас на Жак ме вледенява:

— Помниш ли Албер Розалба? Да, естествено, че го помниш… Когато бяхме деца, бяхме винаги тримата заедно. А ти ни кръщаваше с прякори на художници, на любимите ти художници импресионисти. Той бе Пол, а аз — Венсан.

Ръката на Жак мачка чаршафа, а аз съм впила очи в трите ножа.

— Беше… беше нещастен случай. Той искаше да занесе картината ти на учителката, твоите „Лилии“, Фанет, онази картина на тавана, която никога не се съгласи да изхвърлиш… Спомняш ли си? Но това не е важно… Пол, всъщност Албер, се подхлъзна. Преди това се бяхме били, да, така е, но все пак бе нещастен случай… Подхлъзна се пред перачницата и главата му се удари в камъните встрани… Не бих го убил, Фанет, не бих убил Пол, въпреки че ти влияеше зле, въпреки че не те обичаше истински… Той се подхлъзна… Всичко това бе заради живописта… Ти го разбра, после го разбра.

Пръстите ми стисват дръжката на ножа за рисуване. Острието му е широко, използва се за чистене на палитрата. Не бях пипвала нож за рисуване от трийсет и седма година. Този предмет е част от онези спомени, които се блъскат един друг в огромната бездна, разтворила се в главата ми. Стискам дръжката. Имам чувството, че не мога да учленя нито звук…

— Ами… ами… Джеймс…

Гласът ми е слаб като на единайсетгодишно момиченце.

— Онзи побъркан дъртак? Американският художник? За него ли говориш, Фанет?

И да съм казала нещо, не чувам гласа си…

— Джеймс ли? — продължава Жак. — Да, Джеймс… така беше… Години наред се опитвах да си спомня името му, но не успях. Все ми се изплъзваше… Даже се канех да те питам за него…

Тежък смях разтърсва тялото на Жак и той мъничко се смъква на възглавниците.

— Шегувам се, Фанет. Знам добре, че не трябваше да те намесвам във всичко това. Че не трябваше да бъдеш в течение. Ангелите пазители трябва да бъдат дискретни, нали така? Докрай. Това е първият, най-важният принцип, който трябва да следват… За Джеймс не съжалявам… Нали си спомняш, той все ти разправяше, че трябва да си егоистка и да напуснеш семейството си. Всички. Да заминеш. Побъркваше те навремето. Ти все още се поддаваше на влияние. Бе едва на единайсет години. Щеше да постигне целта си… Най-напред го заплаших, като гравирах послание в кутията му за рисуване, докато спеше… А той спеше почти по цял ден като същинска какавида… Само че той нищо не разбра. Продължи да те тормози. Токио, Ню Йорк, Лондон… Нямах избор… Фанет, ти щеше да заминеш, не искаше да чуеш никого, дори майка си… Нямах избор. Трябваше да те спася.

Пръстите ми се разтварят. Спомените ми продължават да се появяват един подир друг в грамадната чудовищна бездна. Ножът. Ножът върху леглото. С кръвта. Това бе ножът на Джеймс.

Жак го е забил в сърцето на Джеймс. Бил е само на единадесет години.

Той продължава отвратителната си изповед.

— Не бях предвидил, че Нептун ще намери трупа на този проклет художник насред житата… Отдавна бе… Знаеш ли, мислех си, че няма да успея… Мислех си, че този жив скелет не е толкова тежък… Няма да ми повярваш, но с майка ти минахте съвсем близо до мен. Достатъчно бе да обърнеш леко глава, но ти не го стори. Не ме видяхте — нито ти, нито майка ти. Разбираш ли, беше цяло чудо! Знак! От този ден нататък разбрах, че вече нищо не може да ми се случи… че трябва да изпълня мисията си. През нощта зарових трупа насред ливадата. Не можеш да си представиш каква работа е това за момче на единадесет години… А после, малко по малко, изгорих всичко… Стативите, платната… Запазих само кутията за рисуване… като доказателство, че съм бил в състояние да извърша всичко това… Доказателство за мен самия. Даваш ли си сметка, Фанет, че бях само на единайсет години… Даваш ли сметка сега какво бе направил твоят ангел пазител?

Жак не ми дава възможност да отговоря. Опитва се напразно да се изправи върху възглавниците, но сантиметър по сантиметър отново се плъзга надолу.

— Шегувам се, Фанет… Всъщност не бе трудно, дори за едно дете. Та твоят Джеймс бе един немощен старец, чужденец, американец, който се бе разминал с Моне, бе го изпуснал за десет години… Клошар, за когото на никого не му пукаше… През трийсет и седма хората си имаха други грижи… Освен това няколко дни преди това бяха намерили убит испански работник в един шлеп, точно отсреща… Всички полицаи се бяха заели със случая и чак няколко седмици по-късно намериха убиеца му… някакъв лодкар от Конфлан…

Набръчканата ръка на Жак търси моята, но остава празна.

— Чувствам се добре, като ти разправям тези неща, Фанет, разбираш, нали… Бяхме спокойни двамата. В продължение на години… Спомняш ли си? Та ние отраснахме заедно и се разделихме само когато ти отиде да учиш в Еврьо, а после се върна като учителка в Живерни… В нашето училище… Оженихме се в църквата „Сент Редогонд“ през петдесет и трета… Всичко бе съвършено… Твоят ангел пазител просто потриваше ръце…

Жак отново избухва в смях. Всеки ден чувам този смях пред телевизора или зад вестника. Гръмък, дебелашки смях. Как не съм разбрала досега, че това е смях на чудовище?

— Само че дяволът бди… Нали така, Стефани? И ето че Жером Морвал се върна и започна да се увърта около теб… Спомняш ли си? Жером Морвал, нашият приятел от началното училище, онзи, когото бе кръстила Камий… Дебелият Камий, първенецът на класа… Онзи… придирчивият… взискателният… Ето един съученик, когото никак не харесвах, Фанет, но той се бе променил. Дори бе успял да примъкне в леглото си онази доносничка Патрисиа, която ти наричаше Мери заради Мери Касат^[1]… Но скоро Патрисиа вече не му бе достатъчна. Да, очевидно бе, че Дебелия Камий се бе променил… Парите променят човека… Бе купил най-красивата къща в Живерни. Бе станал арогантен, напорист, самоуверен, дори съблазнителен в очите на някои девойки… Впрочем той мамеше жена си, без дори да се крие. Всички в Живерни знаеха това, дори Патрисиа, която бе наела частен детектив, за да го следи. Клетата Патрисиа! А освен това Морвал все говореше с вещина за изкуство, доста се бе ошлайфал… Ами, да, имаше пари, а и колекциите му картини от разни художници бяха на мода… Но, Стефани, най-добрият хирург офталмолог в Париж бе дошъл в Живерни с конкретна цел: да улови в мрежите си само едно нещо… И това не беше Моне и неговите картини с водни лилии… О, не… Бе дошъл за красивата Фанет, която никога не го бе поглеждала през изминалите години… А сега колелото се бе завъртяло и Дебелия Камий искаше реванш…

Думите замираха в гърлото ми.

— Ти… Ти…

— Знам, Стефани, че Жером Морвал не те привличаше… Поне не още… Трябваше да реагирам, преди това да се случи. Жером Морвал живееше в селото и разполагаше с много свободно време. А и бе хитър, обигран… Още от училище знаеше как да те привлече, с картините с водни лилии, с Моне, с пейзажите…

Чудовището отново търси ръката ми… Неговата пълзи като безполезно насекомо върху чаршафа. Едва устоявам на желанието си да сграбча ножа и да я пробода…

— Не те упреквам, Стефани… Знам, че между вас не се е случило нищо. Ти просто прие да се разходиш с него и да си поговорите… Само че той щеше да те съблазни, Стефани. С времето щеше да успее. Не съм лош човек, Стефани… Нямах никакво желание да убивам Жером Морвал, нещастния Дебел Камий… Проявих търпение… бях повече от търпелив… Дадох му възможност да разбере на какво съм способен и какви рискове поема, но той продължаваше да се увърта около теб. Най-напред му изпратих пощенската картичка, онази с лилиите. Морвал не бе глупак, много добре знаеше, че ми бе поверил тази картичка за теб години преди това, през трийсет и седма, в градините на Моне, в деня на единадесетия ти рожден ден… точно след смъртта на Албер. А аз залепих на тази картичка стиха от Арагон, който изрязах от стихотворението, дето ти караше децата да го учат наизуст. Много харесвах това изречение, беше нещо като послание, че мечтата е престъпление, което трябва да наказваме като останалите престъпления. Та както казах, Морвал не бе идиот. А и посланието бе ясно: всички, които искат да се сближат с теб и да ти причинят зло, се излагат на риск.

Пръстите на Жак търсят сборника стихотворения на Арагон, който е на леглото. Докосват книгата, но Жак няма сили да я вземе. Не помръдвам. Жак кашля, за да прочисти гласа си, и после продължава:

— Отгатни, Стефани, какъв бе отговорът на Морвал. Изсмя ми се в лицето. Можех да го убия още тогава, ако бях пожелал. Но в сърцето си обичах много Дебелия Камий. Дадох му още един шанс. Изпратих в парижкия му кабинет онази кутия, кутията на Джеймс, където си стоеше гравирана заплахата: Тя е моя, тук, сега, завинаги. А после имаше нарисуван кръст. Ако и този път Морвал не разбереше…

През онази утрин той ми определи среща пред мелница „Шеньовиер“. Мислех си, че е, за да ми каже, че ще захвърли всичко… Представяш ли си? Само че бе точно обратното. Хвърли пред очите ми кутията насред потока… Той те презираше, Стефани, щеше да те погуби… Какво можех да сторя? Ти просто бе за него трофей, един трофей повече. Щеше да те измъчи, Стефани, щеше да те погуби…

А аз трябваше да те защитя… Той не ме възприемаше сериозно. Каза, че не съм представлявал нищо, че съм бил смешен с ботушите си за лов, че съм бил неспособен да те направя щастлива, че никога не си ме обичала. Все същата история…

Ръката му запълзява отново и се сгърчва около дръжката на ножа…

— Нямах избор, Стефани, и го убих там, с ножа за рисуване на Джеймс, който навремето бях прибрал… Умря там, край потока, на същото място като Албер години преди това. А после сценарият с камъка в черепа, с главата във водата… Да, знам, че бе смешно, абсурдно. Дори помислих, че ти може и да се досетиш за нещо, особено когато ченгетата намериха кутията на Джеймс. Но за щастие ти не видя тази кутия… Беше важно да те закрилям, без ти да знаеш каквото и да било, и да поемам рисковете вместо теб… Ти ми се доверяваше и беше права. Сега можеш да го признаеш, моя Фанет, че никога не си допускала до каква степен те обичах… Никога не разбра докъде бих могъл да стигна заради теб. Спомняш ли си, че няколко дни след смъртта на Морвал ти дори отиде в полицията да кажеш, че през онази сутрин двамата сме били заедно в леглото… Несъмнено, дълбоко в себе си ти знаеше истината, но не искаше да го признаеш… Всички знаем, че си имаме ангел пазител и че не е нужно да му благодарим…

Скована от ужас гледам как сбръчканите пръсти на Жак галят дръжката на ножа. Обсесивно разстройство. Маниакалност. Като че ли старческото му тяло все още потръпваше от удоволствие, че е пробол с ножа един човек… Не мога повече, не издържам. Думите изригват от устата ми…

— Но аз исках да те напусна, Жак… По тази причина дадох тези лъжливи показания… Ти бе в затвора и аз… се чувствах виновна…

Пръстите стискат ножа. Пръсти на убиец, на луд. Разтварят се непоносимо бавно. Жак се е свлякъл още повече в леглото, почти лежи. Отново го разтърсва мазен смях. Смях на луд.

— Разбира се, Стефани, ти се чувстваше виновна… Очевидно всичко в ума ти се бе объркало. Но не и в моя… Никой не те познава по-добре от мен. След като Морвал умря, мислех, че ще бъдем спокойни, че повече никой няма да ни раздели, Стефани, че никой няма да те отдели от мен. А после… О, това бе върхът… Ето че трупът на Морвал привлече към полата ти онова ченге! Онзи Лоренс Серенак… най-страшната от всички опасности! Бях изправен до стената! Как да се отърва от този мъж?! Как да го убия, без да ме разкрият?! Без да ме задържат, без да ме разделят окончателно от теб? Ами ако после някой друг Серенак или някой друг Морвал дойде и ти причини страдания, без да мога да те защитя… Още от самото начало това ченге ме заподозря! Сякаш четеше в мен като в отворена книга. Следваше интуицията си. Добро ченге беше, поизпоти ни, Стефани… Слава богу, че не успя да открие връзката между мен и нещастния случай през трийсет и седма, че никога не чу да се говори за изчезването на американския художник… Навремето, през хиляда деветстотин шейсет и трета, той и помощникът му Силвио Бенавидиш се докоснаха до истината… Само че не можеха да подредят пъзела правилно, разбира се… Кой ли би могъл? А междувременно този мръсник Серенак ме заподозря. Този мръсник Серенак ти завъртя главата. Той или аз. Това бе проблемът. Прецених нещата отвсякъде…

Ръката ми незабелязано се плъзга по чаршафа. Жак лежи и вече не може да се изправи. Вече не може да ме види, говори на тавана. Ръката ми сграбчва ножа. Изпитвам болезнено удоволствие при контакта с него. Като че ли засъхналата по дръжката му кръв се вмъква незабелязано във вените ми и ги издува.

Нервният смях на Жак завършва с дрезгава кашлица. Мъчи се да си поеме дъх. Със сигурност би се чувствал по-добре седнал. Жак обаче не иска нищо. Гласът му отслабва малко, но той продължава:

— Приключих набързо, Стефани… Серенак бе като другите… в края на краищата. Няколко заплахи бяха достатъчни, за да избяга. Няколко заплахи, придружени с ефикасни действия.

Пак се смее или кашля… Или и двете. Бавно приближавам ножа към гънките на черната си рокля.

— Мъжете са толкова слаби, Стефани… Всички. Серенак предпочете нищожната си кариера на ченге пред голямата си страст към теб. Няма да се оплакваме, нали, Стефани? Нали това искахме? Но така или иначе, Серенак имаше право. Какво ли щеше да стане, ако се бе заинатил?! Това бе последната сянка между нас, Стефани. Последният облак, последното препречило се клонче… Вече има повече от четиридесет години оттогава…

Скръствам ръце на гърдите си. Ножът е прилепнал към сърцето ми. Бих искала да говоря, бих искала да изкрещя, да вия: „Жак, ангеле мой, понеже претендираш, че си такъв, лесно ли е да прободеш някого с нож? Да забиеш нож в сърцето на човек?“.

— Какво нещо е животът, Стефани… Ами ако не бях там в подходящия момент, ако не бях успял да отстраня препятствията едно след друго… Ако не бях успял да те защитя… Ако не бях се родил точно след теб, като твой близнак… Ако не бях разбрал каква е мисията ми… Напускам тази земя щастлив, Стефани. Успях, толкова те обичах! Фактът, че си тук, е доказателство за това.

Изправям се. Ужасена съм. Държа ножа с две ръце до гърдите си. Жак ме наблюдава, изглежда изтощен. Като че ли полага усилие да държи очите си отворени. Опитва се да се изправи, рита с крака. Алуминиевата кутия, която до този момент някак пази равновесие върху леглото, пада върху паркета с оглушителен шум. Жак едва-едва примигва с очи. А у мен, напротив, шумът отеква в главата ми като ехо и се превръща в световъртеж. Струва ми се, че стаята се върти около мен…

Вървя с мъка. Краката ми отказват да ме носят. Насилвам ги, разтварям ръце… Жак все още е втренчил поглед в мен… Все още не е видял ножа… не още… Вдигам го бавно.

Нептун вие навън. Точно под прозореца. В следващия момент чувам сирената и линейката пресича двора на мелницата. Гумите скърцат по чакъла. Два нереални силуета в бяло и синьо, осветени от алармената лампа на колата, минават пред прозореца и блъскат по вратата.

Отведоха Жак. Подписах един куп документи, без дори да ги прочета. Без дори да попитам каквото и да било. Още нямаше шест часа. Попитаха ме дали искам да се кача в линейката, но аз отговорих, че предпочитам да взема автобуса или да отида с такси след няколко часа. Санитарите не направиха никакъв коментар.

Отворената кутия се гърчи върху паркета. Ножът за рисуване е на нощното шкафче. Книгата на Арагон е някъде между гънките на завивките. Не знам защо, първото нещо, което ми дойде наум след тръгването на линейката, бе да се кача на тавана и да разровя навсякъде, за да намеря старата прашна картина. Моите „Водни лилии“ — онези, които бях нарисувала, когато бях на единайсет години.

Бях я нарисувала два пъти — отначало в невероятни цветове, за да спечеля конкурса на фондация „Робинсън“, а после, след смъртта на Пол — в черно.

Откачих от стената ловната пушка на Жак и сложих картината на нейното място, на същия пирон, в ъгъла, където никой, освен мен не би могъл да я види.

Излизам. Трябва да подишам въздух. Взимам и Нептун. Едва шест часът сутринта е. Още няколко часа Живерни ще пустее. Ще повървя покрай потока пред мелницата.

И ще си спомням.