Мишел Бюси
Черните лилии (82)

81

Връщам се от остров Орти. Сега обаче отминавам фермата на Ришар Патерностер и вместо да поема към мелница „Шеньовиер“, завивам надясно към паркинга, чиято форма наподобява асфалтова лилия. Нептун ситни покрай мен. Колите и автобусите започват да освобождават местата си. На няколко пъти разни тъпаци, които карат назад, без да гледат в огледалото си за обратно виждане, за една бройка да ме блъснат. Размахвам бастуна към бронята им и дори докосвам някои коли. Онези вътре не смеят нищо да кажат на старица като мен. Дори се извиняват. „Извинете ни, просто се забавляваме…“

— Идваш ли, Нептун?

Тези идиоти като нищо ще прегазят и куче.

Най-сетне излизам на Кралския път. Продължавам още няколко метра до градините на Моне. Между розите и водните лилии е голяма навалица. Пролетният ден е хубав и остава още час до затварянето на градините. Туристите са готови на всичко, след като са изминали толкова километри, и търпеливо чакат в индианска нишка по алеите, придвижвайки се едва-едва. Като че ли са се наредили на опашка за влак, пътуващ към предградията.

Погледът ми се губи в тълпата. Скоро вече виждам само нея. Фанет. Тя е с гръб към мен. Настанила се е на брега на езерцето пред платното си, опряно върху глициниите. Отгатвам, че плаче.

— Какво искаш от нея?

Дебелият Камий стои от другата страна на езерцето с лилиите, на малкия зелен мост, над който като дъжд падат клоните на плачещата върба. Видът му е малко глуповат. Върти в ръцете си гланциран картон.

— Какво искаш от Фанет? — повтаря Венсан.

Смутеният Камий започва да пелтечи:

— Ами да я утеша… помислих си… Карти… Картичка за рождения й ден, навършва единайсет години…

Венсан изтръгва картичката от ръцете на Камий. Разглежда я бегло. Проста пощенска картичка, репродукция на лилиите в лилаво, възможно най-баналната. На гърба й е написано само ЕДИНАДЕСЕТ ГОДИНИ. ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН!

— Добре. Аз ще й я дам. Остави я на мира сега. Тя има нужда да е сама.

Двете момчета наблюдават наведеното над платното момиченце от другата страна на езерото, което гневно и необуздано сменя четките си.

— Как е тя? — пита Камий.

— Ами ти какво си мислиш? — отговаря Венсан. — Като всички нас. Зашеметена. Заради удавянето на Пол. И погребението в проливния дъжд. Но ще се оправим… Стават и нещастия. Да, подобни неща се случват… Така е в живота…

Дебелият Камий потъва в сълзи. Венсан не си дава труд да го утеши поне с един жест. Вече е тръгнал покрай езерото и му подхвърля, докато се отдалечава:

— Не се тревожи, ще й дам картичката ти.

Пътеката покрай езерото завива наляво и веднага след като се скрива от погледа на Камий, Венсан пъха картичката в джоба си. Върви към зеления мост и само от време на време отстранява с ръка ирисите, които препречват пътя му.

Фанет е там, с гръб към него, подсмърча. Натопила е най-голямата си четка в палитрата, където е смесила възможно най-тъмните бои. Тя почти прилича на четка за боядисване на сгради.

Наситено кафяво. Антрацитно сиво. Тъмнопурпурно. Черно.

Фанет покрива платното във форма на дъга с анархични мацвания с четката, като се стреми да изрази единствено душевните си терзания. Като че ли за няколко мига върху езерото е паднал пълен здрач — върху водата, върху светлината на платното. Фанет пощадява само няколко лилии, които осветява с по една жълта точка с помощта на най-тънката си четка.

Разпръснати в нощта звезди.

Венсан я заговаря с нежен глас:

— Камий искаше да дойде, но аз му казах, че ти искаш да си сама. Той… той ти честити рождения ден.

Ръката на момчето докосва джоба му, но не вади оттам картичката. Фанет не отговаря. Изпразва още една туба боя върху палитрата си.

— Защо правиш така, Фанет? Това е…

Фанет най-сетне се обръща. Очите й са зачервени от плач. Очевидно е избърсала бузите си със същия парцал, с който си помага, докато рисува. Защото те са почернели.

— С това е свършено, Венсан! Свършено е и с цветовете, и с рисуването.

Венсан мълчи. Тогава Фанет избухва:

— Свършено е, Венсан… Не разбираш ли?! Пол умря заради мен. Подхлъзнал се е на стъпалото на перачницата, като е отишъл за картината ми. Аз го изпратих и аз му казах да бърза… Аз… аз… аз… аз го убих…

Венсан нежно слага ръка на рамото на момиченцето.

— Не, Фанет, това е нещастен случай. Знаеш много добре. Просто се е удавил в потока, никой не е виновен…

Фанет подсмърча.

— Много си мил, Венсан…

Слага четката върху палитрата и отпуска глава на рамото на момчето. После потъва в сълзи.

— Всички ми казваха, че съм най-талантливата. Че трябва да бъда егоистка. Че рисуването ще ми даде всичко… Излъгаха ме, Венсан, излъгаха ме… И сега всички са мъртви… Джеймс, Пол…

— Не всички, Фанет. Не и аз… А освен това, Пол…

— Тихо.

Венсан разбира, че Фанет иска тишина, мълчание. И не се осмелява да каже нищо повече. Чака. Само подсмърчанията на момиченцето нарушават спокойствието покрай бреговете на езерото. А от време на време се чува и лекият шум на листата на плачещата върба или глициниите, които падат във водата. Най-сетне треперещият глас на Фанет се приближава до ухото на Венсан.

— Свършено е и с тази игра… Свършено е и с импресионистичните прякори, с които ви кръщавах, за да бъда интересна. Те не са истински. И вече нямат никакъв смисъл…

— Щом така искаш, Фанет…

Ръката на Венсан прегръща момиченцето и го притиска към себе си. Фанет би могла да заспи така.

— Аз съм тук. И винаги ще бъда тук, Фанет…

— И с това е свършено. Вече не се казвам Фанет. Повече никой няма да ме нарича Фанет. Нито ти, нито някой друг. Малкото момиченце, което всички наричаха Фанет, най-надареното за живопис, бъдещата гениална художничка, днес умря. И тя умря като Пол, до перачницата, до житното поле. Няма я вече Фанет.

Момчето се колебае. Ръката му гали горната част на ръката й.

— Разбирам… Само аз те разбирам, нали знаеш, че ще бъда винаги до теб, Фанет…

Венсан се закашля. Ръката му пълзи нагоре по ръката на момиченцето.

— Винаги ще бъда до теб, Стефани.

Гривничката от кръщенето върху китката на момчето се хлъзва по ръката му. Той неволно свежда очи към нея. Разбрал е, че Стефани вече никога няма да се обърне към него с прякора му на художник, който бе избрала за него — Венсан.

Ще използва единствено истинското му име.

Името от кръщенето, от първото му причастие, името, гравирано върху гривничката.

Жак.

Водата се стича по голото тяло на Стефани. А тя се търка истерично под горещия водопад. Сламеножълтата й рокля е захвърлена на топка малко встрани върху плочите на банята. Водата се излива върху нея вече дълги минути, но тя още усеща върху кожата си локвата кръв на Нептун. Отвратителна миризма. На мръсотия.

Няма щастлива любов.

Не може да забрави миговете, изживени на остров Орти. И убитото си куче. Както и думите за сбогом на Лоренс:

Няма щастлива любов.

Жак седи върху леглото в съседната стая. От радиото върху нощното шкафче се носи за втори път песента „Време за любов“ на Франсоаз Арди. Жак говори високо, за да може Стефани да го чуе въпреки шума на душа.

— Повече никой няма да ти стори зло, Стефани. Никой. Ще си останем тук, двамата. Повече никой няма да застане между нас.

Няма щастлива любов.

С изключение на любовта, която пазим в паметта си.

Стефани плаче и с горещия водопад върху плочите падат още няколко капки. А Жак продължава монолога си.

— Ще видиш, Стефани. Всичко ще се промени. Ще ти намеря друга къща, истинска, къща, която ще ти хареса.

Жак я познава добре. Жак намира винаги нужните думи.

— Плачи, скъпа, плачи, добре правиш, че плачеш… А утре ще отидем във ферма „Отьой“ да си вземем друго куче. Това с Нептун беше нещастен случай. Глупав инцидент, но такива неща се случват на полето. Не се е мъчил. Ще отидем утре, Стефани. Утре всичко ще е по-хубаво…

Душът вече не тече. Стефани е излязла от банята, завита в огромна хавлия с цвят на лавандула. Тя върви в мансардната стая, а от косите й капе вода. Красива е, толкова е красива. Толкова е красива в очите на Жак.

Нима човек може да обича толкова една жена?

Жак става и прегръща жена си, притиска я към себе си и се намокря.

— Тук съм, Стефани, винаги ще бъда до теб, когато понасяш тежки удари.

Тялото на Стефани се сковава за миг, а после се отпуска напълно. А Жак целува жена си по врата и шепти:

— Всичко ще започне отново, красавицата ми. Утре ще идем да си вземем друго кученце. То ще ти помогне да забравиш. Познавам те. Ще имаме ново куче и ще го кръстим…

Мократа хавлия пада на земята. А Жак нежно слага жена си да легне в брачното легло. Гола. Стефани не се съпротивлява.

Разбрала е и вече не се бори. Съдбата е решила вместо нея. Знае, че годините, които ще последват, няма да имат значение. Че ще остарее така, хваната в капан, до един внимателен мъж, когото не обича. А споменът за опита й да избяга ще се изличи с времето, малко по-малко, полека.

Стефани се задоволява да затвори очи. Това е единствената съпротива, на която е способна. А от транзистора звучат последните акорди от песента „Време за любов“ и се примесват с дрезгавите пъшкания на Жак.

Стефани би искала да си запуши ушите.

След кратък радиосигнал жизнерадостният глас на говорителя представя прогнозата за времето през следващия ден. Ще бъде топло, изключително топло за сезона. Честит празник на всички, които носят името Диана. Слънцето ще изгрее в 5 часа и 49 минути, денят се увеличава с още няколко минути. А утре ще е 9 юни 1963 година.

Няма щастлива любов…

С изключение на онази,

която пазим в паметта си.

За цял живот, завинаги.

Лоренс

Разтърсвам глава. Идвам на себе си. Накрая ще се опека на това слънце, ако продължавам да стоя на едно място край Кралския път, потънала в откачените си старчески мисли.

Трябва да се размърдам… Трябва да затворя кръга. В тази история липсва само думата „край“. Хубава история, нали? Надявам се да оцените и хепиенда. Оженили се (е, поне останали женени), нямали деца. Живели щастливо. Е, тя поне смятала, че е щастлива. Човек свиква. Имала време… почти петдесет години. От 1963 до 2010 година. Просто времето на един човешки живот.

Решавам да повървя още малко и поемам покрай Кралския път към мелницата. Прекосявам моста над потока и стигам до пътната врата. Веднага забелязвам, че пощенската ми кутия е наблъскана с глупави рекламни брошури от най-близкия хипермаркет, където не стъпвам никога. Изругавам. Хвърлям брошурите в кофата за боклук, която съм сложила специално за тази цел до входа. Има още място в нея. Пак изругавам.

Сред рекламите има някакъв плик, който за малко щеше да има същата участ. На него е написано името ми. Пликът е малък, от дебела хартия. Обръщам го и чета името на подателя.

„Доктор Берже. Улица «Бурбон-Пентиевър» № 13, Вернон.“

Доктор Берже…

Този лешояд като нищо може да ми е изпратил сметка, за да изпомпа още малко пари от мен… Претеглям на ръка плика… Освен ако не ми изказва съболезнованията си с малко закъснение…

В края на краищата той е последният, който видя мъжа ми жив, а то беше… преди тринадесет дни.

Разкъсвам плика с несръчните си пръсти. Виждам малък сив правоъгълник, а горният му ляв край е по-тъмен, заради черния кръст.

Скъпа приятелко,

Научих с тъга за смъртта на вашия съпруг на 15 май 2010 година. Както ви съобщих няколко дни по-рано, по време на последното ми посещение, този изход, уви, бе неизбежен. Вие бяхте здрава и задружна двойка. Винаги. А това е рядък и скъпоценен дар.

Искрени съболезнования.

Анри Берже

Нервно мачкам картончето. Въпреки волята си, се сещам за последната консултация преди тринадесет дни. Преди цяла вечност. За пореден път пред очите ми изниква миналото ми.

Беше 13 май 2010 година. Този ден всичко се обърна наопаки. Защото един възрастен мъж се изповяда на смъртното си легло. Просто няколко признания, преди да умре… Това трая едва час. Час, за да го изслушам, и после тринадесет дни, за да се отдам на спомени.

Едва преодолявам желанието си да накъсам картончето на парчета. Преди да потъна в лабиринта на спомените си, погледът ми пада върху плика. Чета адреса. Моят адрес…

Стефани Дюпен

Мелница „Шеньовиер“

Кралският път

27620 Живерни