Мишел Бюси
Черните лилии (81)

80

Продължавам да се придвижвам с мъка по пътя, който води към остров Орти. Ришар Патерностер, селянинът от равнината, най-накрая ме пусна да вървя, но след като ми изнесе цяла лекция. „На вашата възраст, клетата ми, никак не е разумна подобна разходка до река Епт. Особено при такова силно слънце… Ами какво ще правите там, където двете реки се сливат? Сигурна ли сте, че не искате да ви откарам? Бъдете предпазлива, нали, защото, въпреки че пътят е гола земя, винаги се намира някой, който да кара като луд! Разни заблудени или по-точно — незаблудени туристи или пък просто фенове на Моне, които търсят прочутия остров Орти… Ами вижте, например, преди малко онзи мотор, който прекоси с бясна скорост поляната… Не ви лъжа, вижте сега пък онази кола…“

Облак кафяво-оранжев прах се вдига над пътя. Един форт брейк минава пред фермата. Фордът на семейство Дюпен. В прахоляка едва успявам да видя пътниците. На волана е Жак Дюпен, а до него седи Стефани, цялата обляна в сълзи. Плачеш ли, скъпа моя? Плачи, плачи, красавице. Повярвай ми, това е само началото.

Този проклет път ми се струва безкраен. Продължавам с моя си ритъм, а бастунът ми се опитва да омаловажи коловозите. Остават ми само още няколкостотин метра до острова.

Бих искала да ускоря крачка. Закъснявам, а трябва да намеря Нептун, не съм го виждала, откак излязох от мелницата. Знам, че това загубено куче има навика да изчезва задълго заедно с хлапетата от селото, със случайни минувачи или гони зайци от поляната.

Само че тук…

Някаква глупава тревога стяга гърлото ми.

— Нептун?

Най-сетне пристигам на остров Орти.

Странно, но това приклещено между двете реки място винаги ме е карало да мисля за края на света. Не прилича съвсем на остров, не трябва да се прекалява със сравненията, но все пак напомня полуостров. Вятърът там разтърсва листата на дърветата, като че ли духа от открито море, като че ли това смешно поточе Епт, тази дупка, широка най-много два метра, е по-непроходима от океана… Ще ви го кажа и другояче… като че ли това най-обикновено, обрасло с коприва място, всъщност се простира на края на света и че само Моне го е разбрал…

— Нептун!

Обичам да оставам дълго тук, да гледам брега от другата страна на водата. Харесвам това място и то ще ми липсва.

— Нептун!

Сега викам по-силно. Но това купе не се показва. Тревогата ми нараства и се превръща в истински страх. Къде може да е отишло кучето? Свиря с уста. Все още мога да свиря. Нептун идва винаги, когато свиря.

Чакам. Сама съм.

Никакъв шум. Никакъв знак. Никаква следа от Нептун. Разсъждавам разумно и знам, че страховете ми са смешни. Хрумват ми разни неща, заради това проклето място. От дълго време вече не вярвам в проклятията. И в нещата, дето се повтаряли и тем подобни. Няма случайност… А само…

Боже, ама това куче не се появява…

— Нептун!

Викам толкова силно, че ще си скъсам гласните струни. Викът ми се превръща в рев. Отново и отново.

— Нептун… Нептун…

Тополите сякаш са се умълчали за вечността.

— Нептун…

А-а-а…

Ето го моето куче. Изскача от нищото, като раздалечава гъсталаците вдясно от мен. После идва и се лепва за роклята ми. Палавите му очи блестят хитро, като че ли иска да му простя твърде дългото бягство…

— Хайде, Нептун, прибираме се…