Мишел Бюси
Черните лилии (79)

78

Инспектор Лоренс Серенак опира разсеяно и вяло мотоциклета си на бялата стена пред полицейското управление. Прекосил е разстоянието между Живерни и Вернон само за пет минути. Влиза шумно. Мори е дежурен в приемната. Разговаря с три млади жени. Едната от тях разправя почти истерично, като произнася отчетливо всяка дума, как на терасата в кафенето пред гарата й откраднали чантата. Двете й приятелки само кимат с глава.

— Виждал ли си Силвио?

— Долу е. В архива.

Серенак не забавя крачка. Слиза бързо по стълбите и бута червената врата. Силвио Бенавидиш се е навел над листчета хартия и драска бележки. Наредил е съдържанието на кутията върху масата: снимките на любовниците на Морвал и снимки от местопрестъплението, списъка на децата от училището в Живерни, данните от аутопсията, графологичните експертизи, ксерокопия от картини с лилии, ръкописни бележки…

— Шефе! Идвате навреме! Мисля, че имам напредък…

— Зарежи всичко, Силвио… Отказваме се…

Бенавидиш го поглежда учудено, но продължава:

— Та както ви казвах, има нови неща… Първо, най-сетне открих петата любовница, прословутото момиче със синята престилка. От сметките на семейство Морвал. Звънях на десетки телефонни номера. Казва се Жан Тибо. Очевидно е спяла с Морвал, за да запази работата си. Поне така ми каза. Само че си е направила сметката без кръчмаря… Патрисиа я е уволнила само след два месеца… И тя се е преместила близо до Париж. Живее с някакъв раздавач. Има две деца, на три и на пет години. Накратко, шефе, отново сме в задънена улица…

Серенак уморено гледа помощника си.

— В задънена улица… Тогава значи сме съгласни, че…

— Като изключим — продължава Силвио с растящ ентусиазъм, — че ходих в служба „Архиви“ на департамента и прекарах там страшно много време. Но накрая открих екземпляри от вестник „Репюбликен дьо Вернон“ от трийсет и седма година…

Там е отбелязана смъртта на онова хлапе… Албер Розалба… Има дори нещо като интервю с майката на удавеното момче. Тя не вярва, че е нещастен случай… Тя…

Серенак повишава глас.

— Силвио, ти не ме разбра. Зарязваме всичко… Въртим се около картини с водни лилии на Моне, които са забравени по таваните, около инцидент с момче отпреди войната, около съпрузи рогоносци… Направо сме смешни!

Бенавидиш най-сетне вдига глава от листчетата с бележките си.

— Извинете, шефе, ама нещо не разбирам. Какво означава „зарязваме всичко“?

С опакото на ръката си Серенак разпръсва във въздуха бележките и сяда на масата.

— Ще ти го кажа по друг начин, Силвио! Ти беше прав. По всички точки. Да се смесва криминално разследване с лични чувства, е най-голямата лудост в цялата тази история. Разбрах го по-късно, но го разбрах…

— Говорите за Стефани Дюпен?

— Може и така да се каже…

Силвио Бенавидиш се усмихва съзаклятнически и търпеливо събира разпръснатите листчета.

— Значи Жак Дюпен вече не е враг номер едно?

— Да смятаме, че не е…

— Само че… онези…

Серенак повишава глас и удря с юмрук по масата:

— Ще се обадя на следователя и ще му кажа, че съм се оплел като пате в кълчища в тази история, че съм най-големият некадърник и че се налага да повери разследването на някой друг…

— Но…

Силвио Бенавидиш обгръща с поглед доказателствата на масата и хвърля един поглед върху бележките.

— Разбирам ви, шефе, и това сигурно е най-правилното решение, но…

Погледът му едва сега се спира внимателно върху Лоренс.

— Мили боже, шефе, какво ви се е случило?

— Какво?

— Ръкавите ви, якето… Труп ли сте носили?

Лоренс въздиша.

— Ще ти обясня по-късно. Какво се криеше зад твоето „но“?

Силвио не смее да настоява и отвръща поглед от изцапаните с кръв дрехи.

— Но… колкото повече се опитвам да наредя пъзела, толкова по-често се връщам на мисълта си, че едно единайсетгодишно дете е в опасност. Ако зарежем всичко сега, рискуваме да…

Силвио Бенавидиш няма време да завърши изречението си. Полицай Мори слиза през глава по стълбите и връхлита в стаята с архивите.

— Силвио, обадиха се от родилното. За жена ти! Започнало е, момчето ми… Доколкото разбрах, водите й са изтекли, но акушерката не ми каза повече подробности, освен че бащата трябва да отиде там бързо…

Бенавидиш скача от стола. Серенак го тупва приятелски по гърба, докато той взема сакото си.

— Тичай, Силвио, забрави всичко…

— Добре, но…

— Бързай, идиот такъв!

— Благодаря Лор… шефе, е, Лоренс, аз…

Колебае се за миг, докато облича несръчно сакото си, но Серенак го притиска:

— Какво чакаш още?! Върви!

— Вижте, шефе, преди да тръгна… Само този път, мога ли да се обръщам към вас на „ти“?

— Крайно време беше, глупако.

И двамата се усмихват. Инспектор Бенавидиш хвърля последен поглед върху листчетата на масата и по-специално върху снимката на Стефани Дюпен и подхвърля с усмивка:

— Като претегля всичко, шефе, добре направи, като заряза следствието…

Лоренс Серенак чува как помощникът му тича нагоре по стълбите. Тежките стъпки се отдалечават, една врата се затръшва, а после — нищо. Серенак бавно събира съдържанието на досието в червената кутия за архиви. Снимките, докладите, бележките. Плъзга поглед по досиетата по етажерките и слага на мястото й кутията.

„М“ като Морвал.

Отстъпва назад. Случаят Морвал вече не е нищо друго, освен досие сред няколкостотин други досиета за престъпления, които не са разкрити. Неволно се сеща за последната забележка на Силвио.

Едно дете е в смъртна опасност.

Едно дете умира. А друго се ражда…

Силвио ще забрави.

Лоренс Серенак почти се развеселява, като вижда в дъното на стаята няколко чифта ботуши, които собствениците им от Живерни още не са дошли да си вземат… Несъмнено, защото са били твърде стари или твърде износени… А върху една маса е гипсовата отливка, да, все още е там… Не, това разследване категорично нямаше никакъв смисъл, опитва се той да се самоиронизира. Мислите му политат към Стефани Дюпен и към трупа на Нептун. Да, той наистина взе правилното решение, има вече прекалено много мъртъвци…

А що се отнася до останалото — лилавият поглед с цвят на лилия от картина на Моне на Стефани, порцелановата й кожа, тебеширените й устни, сребърните панделки в косите й…

Ще ги забрави…

Е, поне така се надява.