Мишел Бюси
Черните лилии (78)

77

Голите крака на Стефани Дюпен се хлъзгат в примесената с кръв пръст и търсят опора в пурпурната кал.

Някой идва.

Ръцете й правят опит да сграбчат дънера на тополата пред нея и я обгръщат, както биха обгърнали тялото на мъж, ако бе легнала в краката му. Надига се мъчително. Има усещането, че цялата е покрита с изпражнения, с остатъци от човешка плът, че е била хвърлена в общ гроб и пълзи сред трупове, за да излезе оттам.

Някой идва.

Стефани увисва на тополата, търка се в нея, тялото й се увива, като че ли да се избърше в кората й или сякаш иска да почерпи сили от нея.

Някой идва.

Някой върви по брега на Епт. Тя чува отчетливо шум на стъпки от крака, които тъпчат папратите на мястото, където Епт се влива в Сена, стъпки, които се приближават. Срещу светлината някакво тяло се откъсва от пердето, образувано от реда тополи.

Лоренс?

В един кратък миг Стефани мисли за любимия си. Вече няма локва кръв. Няма и нечистотии. Ще разкъса мръсната си рокля и ще се хвърли в ръцете на Лоренс.

Той се е върнал и ще я отведе със себе си.

Сърцето й никога не е биело толкова силно.

— Аз… аз го намерих така.

Жак. Това е гласът на Жак.

Вледенен.

Ръцете на Стефани драскат дървото. Ноктите й се счупват един след друг със силна болка. Сякаш всеки от тях поема непоносимото й страдание и то изригва на части.

Сянката се приближава под лъчите на слънцето.

Жак.

Съпругът й.

Стефани вече дори няма сили да мисли, да се запита какво прави той на това място, да се опита да подреди събитията. Задоволява се да ги понесе, да върви като сомнамбул, да се удря във връхлитащите я едно след друго препятствия.

Стефани не може да откъсне очи от тъмната маса, която Жак носи в ръцете си. Куче, мъртво куче, на което липсва половината муцуна и чиято кръв продължава да тече по краката на Жак.

Нептун.

— Намерих го така — шепне Жак Дюпен с празен глас. — Сигурно инцидент по време на лов някъде из равнината. Някой го е убил. Заблуден куршум. Или някой мръсник. Не е страдал, Стефани… Умрял е на място.

Стефани се отпуска върху дънера на дървото. Кората драска ръцете и краката й, но тя вече не усеща болка. Никаква болка.

Жак й се усмихва. Жак е силен. Жак е спокоен.

Внимателно поставя трупа на Нептун върху тревата.

— Всичко ще се оправи, Стефани.

Стефани усеща, че е неспособна на каквато и да е съпротива. Жак е тук. Какво щеше да стане с нея без него? И какво щеше да прави без него? Той винаги е бил тук. Без да се оплаква, без да я съди, без да й иска нищо. Просто е тук. Като тополата, върху която се е облегнала. Жак е дърво, което са засадили до нея, което не мърда, ако тя се отдалечи, което знае, че ще се връща винаги да търси закрила под сянката му.

Жак й протяга ръка. Стефани я стисва. Има му доверие. Той е единственият мъж, който никога не я е предал. Срутва се върху рамото му, цялата обляна в сълзи.

— Ела, Стефани, ела… Паркирал съм малко по-нататък. Ще сложим Нептун в багажника. Ела, Стефани, ела, да се прибираме вкъщи.