Мишел Бюси
Черните лилии (75)

74

Има малко сянка благодарение на ламарините за каптиране на водата. Нещо като голям резервоар. Проклинам себе си, но най-вече краката си. Да прекося равнината от мелницата до река Епт, за мен вече е толкова трудно, колкото да прекося Полярния кръг. Истинска експедиция. А разстоянието е едва километър. Колко жалко! А като си помисля, че Нептун ме чака там… на остров Орти, под сянката на тополите, поне от половин час, ми става още по-тъжно.

Ами просто трябва да дойда на себе си…

Почивам си още няколко секунди и тръгвам отново.

Да не вземете сега да ме поучавате. Знам, че съм вироглава старица. Само че все пак трябва да отида на острова за последен път. За последно поклонение. Там и никъде другаде ще избера оръжието.

И разбира се, точно когато се каня да потегля отново, цъфва Ришар — зад ламарините. Ами да, трябваше да се сетя, че там е колата му — синьо рено 4L паркирано зад бариерата. Ришар Патерностер^[1] е последният земеделец в Живерни, негови са три четвърти от равнината. Той е селянин с име на свещеник и от тридесет години нито веднъж не е пропуснал да ми махне с ръка, дори когато ме задушаваше с трактора си и пълнеше белите ни дробове — моите и на Нептун — с всякакви гадости заради кошмарното си возило.

Непременно ще ме хване за канарче, за да ми разправя скапания си живот и да сподели с мен становището си за нещастието на човешкия род въобще. Сякаш ще взема да го жаля сега с петдесетте му хектара земя, поддържани като исторически паметник.

Няма как да се размина с него, защото той ме кани да вляза в двора и да се възползвам още малко от сянката на ламарините. Нямам особен избор и тръгвам към него.

Успявам да зърна в далечината облак прахоляк, който се приближава по пътя като пушека на старите влакове в прериите на Дивия запад. Моторът минава покрай фермата, без да намали скоростта си. Но не толкова бързо, че да не мога да го позная.

„Тайгър Триумф“ Т 100.