Мишел Бюси
Черните лилии (74)

73

Пол преминава предпазливо по моста над потока. Без да знае защо, внимава. Може би заради потайността на Фанет и начина, по който му показа скривалището на прословутата картина, а може би и защото му каза, че го знаят само те двамата. Фанет си пада по тези неща: тайните, обещанията, странностите. Нащрек е вероятно и по друга причина: убийството на онзи американски художник. Джеймс.

Фанет наистина ли е видяла трупа му в полето? Или си го е измислила? А тук са и ченгетата. Те разпитват всички в селото заради убийството на другия човек. Всичко това го плаши. Не казва нищо на Фанет, пред нея се перчи и надува, прави се на кавалер, но всъщност всичко това го плаши до смърт, както мелницата с потопеното си във водата колело и високата си кула, заради която прилича на обитаван от призраци замък.

Чува шум зад гърба си. Рязко се обръща, но не вижда нищо. А сега трябва да внимава. Фанет му е поверила мисия. Само на него. Защото само на него има доверие. Да, наистина, мисията е проста: да вземе картината, скрита под перачницата, и да я занесе на учителката, да й обясни, че е за конкурса на фондация „Робинсън“. Нищо и никаква мисия, дори само предвид разстоянието. Та перачницата е на пет минути път от училището! Отиване и връщане — десет минути.

Пол оглежда още веднъж околностите. Дали няма някой на моста, в двора на мелницата, в житното поле отзад, после се навежда под стъпалата на перачницата и прокарва ръка в кухината. Изведнъж го обзема страх. Ръката му опипва в тъмното. Обзема го паника, защото не открива нищо. Кухината е празна! В мозъка му избликват различни предположения. Някой е идвал тук. Искал е да си отмъсти, да причини зло на Фанет… Или пък някой е отгатнал истинската стойност на първата живописна творба на Фанет, защото е сигурно, че един ден картините й ще струват скъпо, много скъпо, също като тези на Моне… Вероятно това е причината. Ръката му хваща паяжини и увисва във въздуха. Не, това е невъзможно. Какво може да се е случило с картината? Та той видя как Фанет я пъхна вчера там.

Зад гърба му се чува шум. Да, този път е сигурен, че е чул шум. Някой върви по пътя. Пол разсъждава разумно. Някой просто минава оттук, има толкова много хора, които минават по моста по цял ден. Не е толкова важно. Пол не може да се обърне. Не и веднага. Важното сега е да намери картината. Ляга по корем, пъха и другата си ръка в тясната дупка под перачницата. Опипва с ръце, рови. Залива го топла вълна. Не, няма да се провали по този начин. Няма да се върне при Фанет с празни ръце и като същински глупак да й каже, че картината не е била в скривалището. Пол си дава сметка, че вече не чува никакъв шум откъм моста. Като че ли някой се е спрял. Топло е. На Пол му е много топло.

Изведнъж ръцете му се наелектризират, като че ли са докоснали оголени проводници. Чак на дъното пръстите му напипват твърда хартия. Ръцете му търсят още, опипват на сляпо плоския пакет с прави ъгли…

Няма съмнение… Това е картината! Пол усеща, че сърцето му бие до пръсване от радост. Картината е на мястото си, просто е била пъхната навътре. Какъв глупак е! И кой би могъл да я открадне? Момчето коленичи и пак дърпа хартията. Най-сетне картината излиза на бял свят.

Да, наистина е тя. Пол я познава. По формата: приблизително шестдесет на четиридесет сантиметра. По кафявия цвят на хартията, с която е завита. Ще я отвори, за да я види още веднъж, за да могат цветовете й да го зашеметят и да избухнат в лицето му.

— Какво правиш тук?

Гласът смразява кръвта му.

Зад него има някой. Някой се обръща към него. Един глас, който Пол познава добре, дори много добре.

Гласът е толкова студен, сякаш се е разминал със смъртта по пътя.