Мишел Бюси
Черните лилии (71)

70

Стефани Дюпен не може да се сдържи и хвърля от време на време поглед към часовника над черната дъска. 16 часът и 20 минути.

Още десет минути! След десет минути ще пусне децата и ще хукне бързо към Лоренс на остров Орти. Развълнувана е като тийнейджърка, която нейният пъпчив възлюблен чака на излизане от училище на автобусната спирка. Чувства се и малко смешна. Да, естествено. Но от колко време вече не е имала смелостта да се вслуша в лудо биещото си сърце, да вдигне очи към синьото небе и да не мисли за нищо друго, освен за безоблачното си щастие, да изпита желание да остави начаса децата, да целуне силно всяко от тях по двете бузи, да им каже, че заминава накрая на света и че когато се върне, всички те ще са пораснали. Да избухне в смях пред обърканите изражения по лицата на родителите им.

Да, чувства се смешна, но това чувство е толкова приятно… А и няма настроение да преподава уроци и непрекъснато се смее нервно на всяка детска глупост… Дори не им прочете конско, когато нито едно от децата не й даде картина за конкурса на фондация „Робинсън“. Дори и най-надарените… Всеки друг ден би им държала цяла проповед: за шанса, който не трябва да пропускат, за младите им пориви, които трябва да се насърчават, за желанието, което не трябва да умира, за пламъка, който не трябва да угасва — всички съвети, които им е повтаряла до втръсване през годината и в които в крайна сметка се е вслушала само тя. Наистина е чула тези съвети! Защото след девет минути ще избяга!

Казала е на децата да решат една задача. Това насочва вниманието им в друга посока след Арагон и рисуването. Някои родители се оплакват, че тя не преподава достатъчно на потомството им математика и други науки.

Престъплението да мечтаеш…

Погледът с цвят на лилия от картина на Моне излита през прозореца на класната стая и лети далеч отвъд любимите тополи на Моне.

— Не си ли предаде картината? — шепне Пол на Фанет.

Фанет не го чува, а учителката гледа в друга посока.

Отивам там!

Момичето се промъква до чина на Пол.

— Какво?

— Какво стана с картината ти за конкурса?

Венсан ги гледа странно. Мери като че ли се кани да вдигне ръка, че й пречат, и да повика учителката веднага щом се обърне.

— Ами, не успях тази сутрин, нали майка ми ме води на училище сега. Пак щеше да получи нервна криза! А и като свършим, ще ме чака на вратата…

С крайчеца на окото си Фанет проверява дали учителката не гледа към тях. А с другото око наблюдава Мери. Навреме. Мери сякаш се кани да стане от чина. Но в същия миг, като че ли е очаквал това, Камий се навежда към тетрадката й, за да й обясни задачата.

Дебеличкият Камий ме разбира понякога и като че ли и сега е схванал как стоят нещата. Мери наистина не чатка нищо по математика. А и изобщо няма никакви способности, за да разбере който и да било предмет. А с Камий е точно обратното. Сваля момичета, като важничи. Е, накрая може и да има успех с Мери.

Фанет е клекнала пред чина на Пол.

— Пол — шепне момичето, — ще можеш ли да отидеш при перачницата и да вземеш картината ми? Нали знаеш откъде — от скривалището ни. И да я донесеш на учителката веднага след училище?

— Разчитай на мен. Ще изтичам със спринт дотам и обратно за пет минути…

Фанет прави таен слалом между чиновете, за да се върне на мястото си. Тихо, дискретно. Само дето този тъпак Пиер пак е захвърлил чантата си под чина и тя се търкаля по пода. Фанет се блъсва в нея и чантата се удря в крака на стола. Вътре иззвънтява нещо.

— Ама че тъпак!

Стефани Дюпен се обръща към децата.

— Фанет! Защо си права? Веднага се върни на мястото си!