Мишел Бюси
Черните лилии (70)

69

6 часът и 17 минути.

Мотоциклетът „Тайгър Триумф“ Т 100 на Лоренс Серенак е подпрян на една топола. Инспекторът е пристигнал малко по-рано на остров Орти. Знае, че Стефани ще приключи учебните занятия в 16 часа и 30 минути. А й предстои да измине цял километър пеша, преди да дойде при него.

Лоренс върви под дърветата. Пейзажът е странен: покрай Епт има прави дървета, подредени като полк, изпълняващ команда „за почест“. Епт прилича повече на обикновен канал, отколкото на река. Сливането на Епт и Сена още повече засилва това впечатление. Огромната река си тече спокойно в коритото и изобщо не й пука за смешния дебит, който й донася ръкавът. Докато бреговете на Епт сякаш са сковани във вечен покой, по Сена се долавя кипящият живот, градът, заводите, шлеповете, релсите на влаковете, търговията… Сена прилича на шумна магистрала, пресичаща полето, а Епт — на забравено местно шосе за второстепенни маршрути, където човек просто се губи.

Някой върви след Серенак.

А? Нима Стефани вече е дошла?! Обръща се и се усмихва. Дошъл е Нептун! Немската овчарка познава инспектора и отива да се отърка в краката му.

— Нептун! Много мило, че си дошъл да ми правиш компания… Но знаеш ли, дебеланчо, имам любовна среща, тайна и дискретна, разбираш ли, и ще трябва да ни оставиш сами.

Зад гърба му изпращява клонка и се чува шум на смачкани листа. Нептун не е сам! Лоренс Серенак усеща моментално опасността. С инстинкта си на ченге. Вдига очи. За миг мисли, че всичко ще свърши така — без никакво обяснение. Че ще умре, застрелян като най-обикновен дивеч, че куршум ще пръсне сърцето му, че трупът му ще заплува по Епт, а после и по Сена и ще заседне някъде по течението.

Пръстите не натискат спусъка.

Отсрочка? Серенак се хвърля в ситуацията с привидна увереност:

— Какво правите тук?

Жак Дюпен демонстративно сваля оръжието си.

— Не смятате ли, че по-скоро аз трябва да ви задам този въпрос?

Гневът на Серенак расте и му дава нови сили.

— Как разбрахте?

Нептун седи на няколко метра от тях. Огрява ги преминал през пердето тополи слънчев лъч и като че ли не се интересува от разговора им. Дулото на пушката на Жак Дюпен сега е насочено към земята. Той се усмихва презрително.

— Вие наистина сте глупак, Серенак. Щом ви видях да влизате в селото като същинско провидение, с коженото яке и мотоциклета, разбрах… Толкова сте предвидим, Серенак…

— Никой не бе в течение. Никой, освен Стефани. А тя не ви е казала нищо. Проследили сте ме, така ли?

Дюпен се обръща към равнината. В далечината се вижда Живерни. Селото е потънало в топла мъгла, която размива хоризонта. Преди да отговори, Дюпен се изсмива.

— Не можете да разберете. Някои неща са непонятни за вас. Аз съм роден тук, Серенак. Също като Стефани. В това село. В един и същи ден с нея. Или почти. На съседната улица. Никой не познава Стефани по-добре от мен. Усетих какво става веднага щом й завъртяхте главата. До най-малката подробност, включително и по книгата, която липсва в библиотеката, по погледа на Стефани към небето, по мълчанието й… Научил съм се да тълкувам знаците. Някоя гънка на корсажа й, поизмачкана пола, бельо, което рядко носи, малък нюанс в начина й на гримиране, промяната в изражението на лицето й… Когато Стефани ви определяше среща, аз знаех това. Знаех кога я е определила и на кое място.

По лицето на Лоренс Серенак се изписват раздразнителност и умора и той се обръща към реката. Последната част от дългия монолог на Жак Дюпен го е успокоила. Има работа с ревнив съпруг. Трябваше да се очаква… Това е цената, която трябва да плати. Цената за свободата на Стефани, цената за любовта им…

— Добре — казва инспекторът. — Каква е програмата оттук нататък? Чакаме да дойде Стефани и разискваме въпроса и тримата?

Нова презрителна гримаса загрозява лицето на Жак Дюпен. Като че ли е прекалено уверен в развоя на събитията…

— Не, не мисля… Правилно сте постъпили, като сте дошли по-рано, Серенак. Ето какво ще направите. Ще напишете кратко писмо с няколко думи за сбогом, ще намерите точните думи, имате дарба за това. В противен случай ще ви видя сметката. Ще сложите писмото до някое дърво, на съвсем видно място, ще се качите на мотора си и ще изчезнете…

— Шегувате ли се?

— Инспекторе, получили сте това, което сте искали… Стефани ви се е отдала вчера в класната стая на Живерни. Постигнали сте целта си. Свалям ви шапка. Мнозина са мечтали за това, но вие сте първият, който го е постигнал. И ще спрем дотук! Ще изчезнете от живота ни. Няма да предизвикам скандал, няма да се срещам с адвокат, на когото да разкажа, че инспекторът, натоварен да разследва убийството на Морвал, спи с жената на един от заподозрените, когото дори се е погрижил да тикне в затвора предишната вечер… Тоест няма да пратя кариерата ви по дяволите. Квит сме. Не намирате ли, че играя честно за човек, когото в Живерни наричат „луд ревнивец“?

Серенак избухва в смях. Вятърът ритмично клати листата на тополите, лешниковите храсти и кестените.

— Мисля, че нищо не сте разбрали, Дюпен. Не става въпрос нито за мен, нито за кариерата ми… Не става въпрос също така за вас и честта ви на съпруг рогоносец. Става въпрос за Стефани. Тя е свободна. Разбрахте ли? Вие и аз нямаме какво да разискваме вместо нея. Нямаме какво да решаваме вместо нея. Схващате ли? Тя е свободна и тя решава.

Дюпен хваща пушката с двете си ръце.

— Не съм дошъл да разговаряме, Серенак. Губите ценно време. А думите за сбогом, които ще изберете, са важни. Важни са за Стефани. Тя ще трябва да живее с тях след това.

Лоренс усеща, че все повече и повече се изнервя. Положението не му харесва, а и този тип го отвращава. А зад него се простира огромно пространство с коприва — чак до остров Орти. Мястото е пусто. Никой няма да дойде. Никой, освен Стефани. Нещата трябва да приключат.

— Слушайте, Дюпен, не ме принуждавайте да бъда жесток с вас.

— Губите време, аз…

— Вие сте посредствен човек, Дюпен — прекъсва го Серенак. — Отворете си очите! Не заслужавате Стефани. Тя заслужава много повече от това да дели ежедневието си с вас. Един ден тя пак ще замине, Дюпен, с мен или с друг…

Жак Дюпен само вдига рамене. Думите на Серенак падат върху него като дъждовни капки върху покрив.

— Инспекторе, с подобни клишета ли завъртяхте главата на Стефани?

Серенак прави крачка напред. По-висок е от Дюпен поне с двадесет сантиметра. Внезапно повишава тон.

— Ще прекратим тази игричка, Дюпен! Веднага! Ще бъда ясен: няма да напиша нито дума. Не ми пука за еснафския ви шантаж. Нито за онова, което ще кажете на някакъв си адвокат за кариерата ми…

За първи път Жак Дюпен изпитва колебание и за първи път поглежда внимателно Серенак.

Инспекторът извръща очи и вижда в далечината камбанарията на църквата „Сент Радегонд“, покривите на къщите в Живерни и всичко наоколо като на длан, като макет на идеалното селце.

— Mea culpa^[1], инспекторе — продължава Жак Дюпен. — Значи съм ви подценил?

Лицето му се сгърчва и се появяват дълбоки бръчки.

— Не ми оставяте избор… Ще трябва да си послужа с по-убедителни средства.

Жак Дюпен бавно насочва дулото на пушката си към челото на Серенак. Лоренс Серенак стои неподвижно и го гледа втренчено. По косите му се стича пот. Изсъсква като змия.

— Дойдохме си на думата, Дюпен. Маската падна и се разкри истинското ви лице. Лицето на убиеца на Морвал…

Дулото на пушката слиза на нивото на очите на инспектора. Невъзможно е човек да не отмести поглед от мрачния отвор на металната тръба… Поради вълнението на Дюпен дулото леко се накланя към ухото на Серенак. Инспекторът знае, че трябва да преговаря, да печели време, да открие слабото място на Дюпен.

— Сменяте темата, инспекторе. Поне веднъж не смесвайте нещата! Тук сме, за да изясним нещо, и то касае Стефани, вас и мен. Морвал няма нищо общо в случая…

— И какво ще правите? Ще ме застреляте, така ли? Тук, под тополите? Няма да е трудно да открият стрелеца. С ловна пушка… Любовникът на жена ви убит от упор… Среща на остров Орти. Цялото село ме видя, като идвах насам с мотора си. Ще свършите в затвора и дори да ме отстраните, това не е най-добрият начин да задържите Стефани…

Пушката се доближава още. Дулото слиза на нивото на устата. Серенак се колебае дали да не изпробва нещо друго. Би било най-лесно да действа сега, да му изтръгне оръжието и всичко да свърши. По-силен е и по-пъргав от Жак Дюпен. Сега е най-подходящият момент. И въпреки това инспекторът чака.

— Вие сте хитрец — отвръща Дюпен с грозна усмивка. — За това сте прав, но само за това. Не би било много умно от моя страна да ви убия хладнокръвно. Престъплението ще бъде подписано. Само че времето напредва, така че да побързаме. Напишете прощалното писмо.

Пушката слиза до рамото на Серенак. Инспекторът подчертано бавно повдига дясната си ръка, а после неочаквано я спуска надолу. Свива дланта в юмрук. Жак Дюпен е нащрек. Отстъпва метър назад, но пушката все още е насочена към Серенак.

— Не си играйте на каубой, инспекторе. Пилеете си времето. Колко пъти да ви го повтарям? Напишете едно красиво писмо, че скъсвате със Стефани.

Серенак презрително свива рамене.

— Не разчитайте на това, Дюпен. А и този водевил трая достатъчно!

— Водевил ли?

Дюпен гледа Серенак с очи, които ще изскочат от орбитите си. От изражението на лицето му е изчезнал цинизмът, презрението, всичко.

— Водевил, това ли казахте? Водевил… Значи нищо не сте разбрали, Серенак! Има една подробност, за която идея си нямате!

Студеното дуло на пушката се допира до сърцето на инспектора. За първи път Серенак не е в състояние да изрече и дума.

— Дори не можете да си представите, Серенак, до каква степен съм привързан към Стефани… До каква степен съм готов на всичко за нея. Може би обичате Стефани. Може би дори я обичате искрено… Мисля обаче, че изобщо не можете да си представите до каква степен смешното ви чувство към нея не оказва влияние върху моята… няма значение за моята…

Серенак преглъща с отвращение.

— Моята… Наречете я както искате, лудост, натрапчивост, безгранична любов…

Пръстът му се прегъва върху спусъка.

— Така че ще напишете писмо, че късате с нея, и ще изчезнете завинаги!