Мишел Бюси
Черните лилии (67)

66

Автобусът оставя комисар Лорантен на централния площад в Лион-ла-Форе. По време на целия път се е наслаждавал на истинска панорама през предното стъкло: най-напред сводове букова гора, която обгръща цялата околност, а после — парад на нормандски къщи в стил фахверк, насищащи областта с носталгия към по-миналия век. Като че ли селото се бе запазило в този си вид само и само в него да се снимат филми по разказите на Мопасан и романите на Флобер. Погледът на Лорантен се спира за миг върху фонтана на централния площад, който е точно до внушителните хали. Каменният фонтан не изглежда толкова стар, колкото въпросната епоха. И за това си има причина. Бил е изграден преди двадесетина години за Клод Шаброл и филма му за Ема Бовари.

Пълна бутафория! Абсолютен фалшификат!

Комисарят обаче не може да не направи връзка между трагичната съдба на Ема Бовари — усещането й за скука, чувството, че е възможно да води друг живот, който действителността й отказва, и цялата информация, която е събрал за Стефани Дюпен. Когато обаче напуска площада, разумът на комисар Лорантен надделява. Подобен паралел е невъзможен, а и той отдавна е минал възрастта на романтичните асоциации. Комисар Лорантен върви със сравнително бодра крачка. Домът за стари хора „Градините“ се намира малко над село Лион-ла-Форе и дотам се стига по доста стръмен път покрай гора.

Пастелносиният линолеум във фоайето блести така, сякаш го лъскат на всеки час. Повечето пенсионери прекарват следобеда си, а вероятно и по-голямата част от времето си в залата вляво. Огромен плазмен телевизор, който изглежда е включен през цялото време, свети пред тридесетина неподвижни дремещи зрители, потънали в мислите си. По-активните безволево дъвчат бисквити от сервираната преди час следобедна закуска в очакване на вечерята.

Възхвала на… бавността^[1].

Малко едричка и набита медицинска сестра прекосява гъвкаво помещението, също като управител на магазин за порцелан, и се приближава до Лорантен.

— Господине?

— Комисар Лорантен. Обадих се тази сутрин. Бих желал да се срещна с Луиз Розалба.

Медицинската сестра се усмихва. Върху малък златист бадж е написано името й: Софи.

— Да. Спомням си. Луиз Розалба е предупредена. Очаква ви. От няколко години тя се изразява доста трудно, но не се заблуждавайте, умът й е бистър, разбира всичко, което я питат. Стая номер сто и седемнайсет. Бъдете много внимателен, господин комисар. Луиз е на сто и две години и отдавна не е имала посетители.

Комисарят бута вратата на стая номер 117. Луиз Розалба седи полуобърната към прозореца и гледа паркинга. Втренчено. В момента там паркира кола ауди 80 и от нея излизат мъж и жена. Жената носи букет цветя. После от колата изскачат две деца, които пеят, докато затварят вратата. Лорантен остава с впечатлението, че потокът посетители за другите пансионери определя ежедневия ритъм на живот на столетницата.

— Луиз Розалба?

Старицата обръща към комисаря сбръчканото си лице. Лорантен се усмихва.

— Аз съм комисар Лорантен. Софи, медицинската сестра, сигурно ви е казала, че ще ви посетя… Аз… съжалявам, но съм дошъл да призова спомените ви… Твърде отдавнашните ви спомени, които несъмнено не са особено приятни. Дойдох да поговоря с вас за смъртта на единствения ви син Албер… през хиляда деветстотин трийсет и седма година…

Покритите с дантела ръце на госпожа Розалба потреперват върху одеялото, което топли коленете й. Светлите очи се навлажняват. Луиз отваря уста, но от нея не излиза нито звук.

На стените няма нито едно разпятие, нито пък снимка на деца, внуци или правнуци от кръщене или от първо причастие.

Няма и сватбени снимки. Върху голите стени има само една репродукция на „Дамата с чадъра“^[2] на Моне: елегантна майка разхожда детето си в поле с макове. Действието се развива някъде в околностите на Аржантьой.

— Аз… имам — продължава комисар Лорантен — конкретни въпроси. Не се напрягайте… Ще опресня паметта ви…

Комисарят се навежда и вади от джоба си черно-бяла снимка. На нея е цял клас от училището в Живерни през учебната 1936–1937 година. Слага я на коленете на старицата. Очите й сякаш са очаровани от снимката.

— Това ли е Албер? — пита той и й посочва момче, седнало на втората редица. Той е, нали?

Луиз кима утвърдително с глава. Върху снимката капват няколко сълзи, като че ли в двора на училището е завалял дъжд, но послушните деца не смеят да отместят очи от обектива и дори да примигнат.

— Никога не сте вярвали, че е нещастен случай, нали?

— Н… не — успява да каже Луиз.

Дълго преглъща…

— Той не е бил… сам при… при… реката…

Комисарят се старае да овладее скритото си вълнение. Сеща се и за съветите на сестрата да не притиска Луиз.

— А знаете ли кой е бил със сина ви?

Луиз кима леко. Гласът на комисаря става по-колеблив. Огромно вълнение натоварва въздуха в малката стая, като че ли отварянето на кутията със спомените е извадило на бял свят и възпламенителен газ, който ще взриви помещението при първата проява на несръчност.

— И този човек, който е бил при потока със сина ви, той ли го е убил?

Луиз се съсредоточава върху произнесените от комисаря думи и кима отново в знак на съгласие. Леко помръдване на врата. Недвусмислено.

— Но защо не казахте това? Защо не го обвинихте?

В двора на училището в Живерни пада порой. Хартията набъбва. А децата са все така послушни и все така не помръдват.

— Никой… не ми… не ми… вярваше, дори съпру… гът ми…

Столетницата е употребила огромно усилие, за да произнесе тези няколко думи. Кожата, която виси от брадичката й, трепери като гушата на кокошка… Комисар Лорантен разбира, че трябва да я пази, да задава въпроси и да внушава отговорите им, да го прави така, че тя само да кима с глава на предположенията, които той й поднася, или най-много да й позволява да произнася една-две срички…

— А после сте се преместили? Не е било по силите ви да останете, нали? А след това е починал и съпругът ви и вие сте останали сама?

Луиз бавно клати врата си в знак на съгласие. Комисарят се навежда над столетницата, вади кърпичка от джоба си и деликатно избърсва снимката.

— Ами после? — продължава Лорантен и се старае гласът му да не издава вълнението му… — Това лице, което е било със сина ви на реката, по-късно е извършило още едно убийство, така ли? А може би и други? Много? Започнало е пак да убива, може би продължава и сега?

Луиз Розалба изведнъж започва да диша по-добре — като че ли комисарят я е освободил от тежест, притискала гърдите й от цяла вечност.

Кима с глава.

Боже мой…

Тръпки полазват ръката на комисар Лорантен… И за него не е добре така да му се ускорява пулсът, но за момента не му пука за съветите на кардиолога му. От значение са единствено потресаващите разкрития, погребани в паметта на една жена от почти седемдесет и пет години. Той придвижва снимката по-близо до пръстите на Луиз.

— А лицето, за което говорим, също е на снимката, нали? Може… Можете ли да ми го посочите?

Пръстите на Луиз Розалба затреперват още повече… Лорантен нежно слага ръка върху китката й, като внимава да не я стиска, и започва да я движи. Пръстите лазят по снимката, а после бавно показалецът на Луиз се спира върху едно лице. Комисарят има чувството, че сърцето му ще изскочи от гърдите…

Боже мой, боже мой!

Залива го топла вълна. Стисва по-силно ръката на Луиз. Сърцето му бие до пръсване. Трябва да се успокои…

— Благодаря, благодаря!

Въздиша леко и напрежението му малко спада. Спохожда го странно усещане — за противоречието между ирационалността на това разкритие, на тези свидетелски показания, на това обвинение и неговата безспорна логика. Вече знае кой е убиецът на малкия Албер Розалба. А следователно — знае и кой е убиецът на Жером Морвал. Кой и защо.

Сърцето му постепенно възвръща нормалния си ритъм, но Лорантен не успява да се отърве от смехотворното задоволство и ненужната гордост, че държи в ръцете си доказателството, че не се е излъгал, че не е допуснал да го измамят. И че пръв се е досетил за истината. Погледът му се отмества към прозореца и потъва в мрачната букова гора, чийто край се загатва в далечината.

Какво да прави сега?

Да се върне в Живерни?

Да се върне в Живерни и да намери Стефани Дюпен, преди да е станало твърде късно?

При последната мисъл сърцето му отново започва да бие лудо. Кардиологът му ще е бесен.