Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Nympheas noirs, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Силвия Колева, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata (2020)
- Начална корекция
- sqnka (2020)
- Корекция и форматиране
- Epsilon (2020)
Издание:
Автор: Мишел Бюси
Заглавие: Черните лилии
Преводач: Силвия Колева
Година на превод: 2017
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: Ентусиаст; Enthusiast
Град на издателя: София
Година на издаване: 2017
Тип: роман
Националност: френска
Печатница: Ропринт ЕАД
Редактор: Мария Чунчева
Художник: Яна Аргиропулос
Коректор: Снежана Бошнакова
ISBN: 978-619-164-243-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5040
История
- — Добавяне
64
Прозорецът на първия етаж в музея на Вернон също прилича на картина. Хълмът на десния бряг на Сена, който се загатва през стъклото, продължава по очарователен начин пейзажите в рамки от Пурвил[1], залеза на слънцето във Вьол-ле-Роз, замъка Гайар, площада в Пти Андьоли и Сена в Ролбоаз[2]…
Когато мотоциклетът „Тайгър Триумф“ на инспектор Серенак пресича „картината“, уверявам ви, разваля хармонията на импресионистичния пейзаж. Виждам как мотоциклетът преминава от единия на другия бряг на Сена по моста на Вернон, как завива надясно, лети покрай реката чак докато меандърът изчезне от погледа ми.
Естествено, глупавият инспектор се е устремил към своята красавица.
Непредпазлив и безразсъден.
Минавам в другата зала, с лампериите. Там са рисунките. Това е любимата ми зала! С течение на времето започнах да предпочитам рисунките на Стейнлен[3] пред картините на големите майстори. Обожавам карикатурите му, портретите на работници или просяци, нахвърляни набързо с креда, сцените му от баналното ежедневие с действащи лица непознати хора, уловени с пастел само за няколко мига. Не бързам, застоявам се пред всяка скица, наслаждавам се на всеки щрих с молива като на бонбон, оставен да се разтопи под езика. Защото съм тук за последен път. Това е последното ми посещение, моето сбогуване със Стейнлен, последната наслада на всеки елемент в творбите му.
След като погледът, зареден с емоционален заряд, се е спирал пред всяка изложена рисунка, съвсем в стила на ексцентрична дама (а аз съм такава вече цели петдесет години), както винаги, когато съм на този етаж в музея на Вернон, стоя дълго пред „Целувката“.
Естествено, не ви говоря за онази лъскава прегръдка на Климт, наподобяваща рекламен плакат за опиващ парфюм. Не. Говоря ви за „Целувката“ на Стейнлен. Това е проста скица с въглен, състояща се само от няколко щриха: в гръб е мъж, облечен с впити по тялото дрехи, с изпъкнали мускули, който притиска до гърдите си отдаващата му се жена. Тя се е изправила на пръсти, лицето й лежи върху рамото на мъжа, а срамежливата й ръка не смее да прегърне тежкото му тяло[4].
Той я желае, а тя трепери от вълнение и е неспособна да му устои. Любовниците са безразлични към загатнатите на заден план сенки, които приличат на заплахи. Това е най-добрата рисунка на Стейнлен. Повярвайте ми. Тя е истинският шедьовър в музея на Вернон.